Даниъл Силва
Английското момиче (42)

42.
Копенхаген, Дания

След пет неспокойни дни петролните магнати започнаха да се стичат в Копенхаген от четирите краища на света: от Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, от Азербайджан и Казахстан, от Бразилия и Венесуела, от Щатите и Канада. Както се очакваше, активистите, борещи се срещу глобалното затопляне, бяха възмутени от форума, като една тяхна група дори изказа истеричното твърдение, че въглеродът, отделян от самата конференция, в крайна сметка ще доведе до поглъщането от океана на някакво село в Бангладеш. Делегатите, изглежда, не им обръщаха внимание. Те пристигаха в Копенхаген на борда на частните си самолети и бръмчаха по неговите старинни улици с бронирани лимузини, задвижвани от двигатели с вътрешно горене. Може би един ден петролът щеше да се изчерпи и климатът на планетата щеше да стане твърде горещ, за да съществуват хората. Но поне засега на нея властваха нефтопроизводителите.

Конкуренцията за местата за настаняване в Копенхаген беше голяма. Беше невъзможно да направиш резервация за вечеря, а в хотел „Д’Англетер“ — огромна като лайнер луксозна бяла сграда с изглед към просторния Нов кралски площад — нямаше нито една свободна стая. Виктор Орлов и Михаил пристигнаха пред елегантния му вход насред вилнееща снежна буря и бяха съпроводени от човек от управата до два съседни апартамента на един от горните етажи. В този на Михаил имаше поднос с датски лакомства и бутилка „Дом Периньон“, която се изстудяваше в кофичка с лед. Последния път, когато бе отсядал в хотел, изпълнявайки задача на Службата, той бе използвал бутилката безплатно шампанско да си нанесе травма на коляното в интерес на прикритието си. Сега си помисли, че прикритието му за тази операция сигурно изисква да изпие чаша-две от него. Докато вадеше тапата, чу дискретно почукване на вратата, което бе странно, понеже бе закачил на дръжката табелката „Не ме безпокойте“, преди да даде щедър бакшиш на пиколото. Михаил отвори бавно вратата и се взря над предпазната верига в мъжа със среден ръст и телосложение, който стоеше в коридора. Той носеше средно дълго вълнено палто с войнишка яка и тиролска филцова шапка. Косата му беше буйна и прошарена, очите му — кафяви и скрити зад очила. В дясната си ръка държеше овехтяла кожена пътна чанта.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Михаил.

— Като отвориш вратата — отвърна тихо Габриел.

Михаил откачи веригата, отстъпи настрана, така че Алон да може да влезе, и бързо затвори вратата. Като се обърна, видя Габриел да обикаля бавно хотелската стая с протегната дясна ръка, в която държеше своето блекбъри. След миг той му кимна в знак, че в стаята няма подслушвателни устройства. Михаил отиде до кофичката с шампанското и си наля чаша „Дом Периньон“.

— Ти искаш ли? — попита той и размаха бутилката към Алон.

— От него ме боли главата.

— Мен също.

Михаил отпусна дългурестото си тяло на дивана и вдигна крака на масичката за кафе — зает директор, уморен от дългия ден, изпълнен с пътуване и срещи. Алон огледа пищно обзаведения апартамент и поклати глава.

— Радвам се, че Виктор поема разноските за това място — каза той. — Узи вече ми диша във врата за разходите.

— Кажи на Узи, че трябва да се поддържа стилът, към който вече свикнах.

— Радвам се да чуя, че целият този успех не те е главозамаял.

Михаил отпи от шампанското, но не каза нищо.

— Трябва да се обръснеш.

— Бръснах се тази сутрин — отговори Михаил, като потърка с ръка брадичката си.

— Не там — рече Габриел.

Михаил прокара длан върху лъскавото си теме.

— Знаеш ли — каза той, — започнах да свиквам с този си вид. Всъщност мисля да запазя тази прическа и след като операцията приключи.

— Изглеждаш като извънземен, Михаил.

— По-добре като извънземен, отколкото като герой от „Звукът на музиката“^[1].

Михаил си взе от подноса малък сандвич със скариди и го излапа наведнъж.

— Откога ядеш ракообразни?

— Откакто станах англичанин от руски произход, който работи за инвестиционна компания, собственост на олигарха Виктор Орлов.

— С малко късмет — каза Габриел, — това ще е само трамплин към по-големи и по-хубави неща.

— Иншаллах^[2] — отвърна Михаил, като вдигна чашата си в насмешлив тост. — Пристигнаха ли бъдещите ми работодатели?

Габриел порови в овехтялата си пътна чанта и извади картонена папка. В нея имаше три прясно отпечатани цветни снимки, които той подреди върху масичката за кафе пред Михаил в реда, в който бяха снимани. На тях се виждаха трима мъже, които слизаха по стълбите на малък частен самолет и се качваха в чакащата ги лимузина. Снимките бяха заснети от значително разстояние с фотоапарат, оборудван с дългофокусен обектив. Снеговалежът бе замъглил изображенията.

— Кой направи снимките? — попита Михаил.

— Йоси.

— Как се е озовал на пистата?

— Той има журналистически пропуск за форума — отвърна Габриел. — Римона също.

— За кого работят?

— За един бизнес бюлетин, наречен „Енерджи Таймс“.

— Нищо не ми говори.

— Той е нов.

Усмихвайки се, Михаил вдигна първата снимка, на която тримата мъже слизаха един зад друг по стълбите на самолета. Най-отпред, неприличащ по нищо на учения математик, който някога е бил, слизаше Генадий Лазарев. На крачка зад него бе заместник генералният директор на „Волгатек“ Дмитрий Бершов, а зад Бершов — нисък, набит мъж, чието лице бе закрито от периферията на мека шапка.

— Кой е той? — попита Михаил.

— Не успяхме да разберем.

Михаил вдигна втората снимка, а след това и третата. Лицето на мъжа не се виждаше на нито една от тях.

— Доста е добър, нали? — рече Михаил.

— И ти го забеляза.

— Всъщност е трудно да се пропусне. Той е знаел къде са камерите и е гледал нито една от тях да не го заснеме добре. — Михаил пусна снимките върху масичката. — Защо го е направил според теб?

— По същата причина, поради която го правим ти и аз.

— За тайните служби ли работи?

— Той е професионалист, Михаил. И то истински. Може би е пенсиониран служител на СВР и го прави по навик. Но ми се струва, че все още е на активна служба.

— Къде е той сега?

— В хотел „Империал“ заедно с другите двама. Генадий е доста разочарован от условията.

— Откъде знаеш?

— Знам го, защото Мордекай и Одед посетиха стаята му час преди самолетът на „Волгатек“ да се приземи и оставиха нещо миниатюрно под нощното шкафче.

— Откъде знаеш коя е стаята на Лазарев?

— От Отдел 1400 хакнаха системата за резервации на „Империал“.

— Ами вратата?

— Мордекай притежава нова вълшебна отключваща карта. На практика вратата сама се отваря. — Алон върна снимките в папката, а нея прибра в чантата си. — Трябва да знаеш, че Генадий говори и за други неща, освен за качеството на обстановката в стаята му — добави след малко. — Очевидно той очаква с нетърпение да се запознае с теб.

— Имаш ли представа кога може да направи своя ход?

— Не. — Габриел поклати глава. — Но трябва да очакваш, че ходът му ще е коварен.

— Аз познавам ли го?

— Знаеш името му — отвърна Габриел, — но не и лицето му.

— А ако той вземе да ме ухажва?

— Винаги съм смятал, че е най-добре да се правиш на труднодостъпен.

— И виж докъде те доведе това. — Михаил наля още два пръста шампанско в чашата си, но не каза нищо повече.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Михаил?

— Предполагам, че наред са поздравленията.

— За какво?

— Хайде, Габриел. Не ме карай да го казвам на глас.

— Да кажеш какво?

— Хората говорят, Габриел, особено шпионите. И слуховете, които се носят на булевард „Цар Саул“, са, че ти ще бъдеш следващият началник.

— Не съм се съгласявал за нищо.

— Аз пък чух нещо друго — каза Михаил. — Чух, че това е свършен факт.

— Не е така.

— Както кажеш, шефе.

Алон тежко въздъхна.

— Колко знае Узи?

— Узи знаеше от мига, в който пое работата, че е втори избор на всички.

— Това не е нещо, към което съм се стремил.

— Знам. И подозирам, че Узи също го знае — добави Михаил. — Но от това няма да му стане по-леко, когато премиерът му каже, че няма да бъде шеф втори мандат.

Михаил вдигна чашата си към светлината и се загледа в мехурчетата, които се издигаха към повърхността на шампанското.

— За какво мислиш? — попита Габриел.

— За онзи момент, когато бяхме в Цюрих, в малкото кафене близо до Парадеплац. Беше, когато се опитвахме да измъкнем Киара от лапите на Иван. Помниш ли онова място, Габриел? Помниш ли какво ми каза онзи следобед?

— Струва ми се, че ти казах да се ожениш за Сара Банкрофт и да напуснеш Службата.

— Имаш добра памет.

— Какво имаш предвид всъщност?

— Просто се чудех дали все още мислиш, че трябва да напусна Службата.

Алон се поколеба, преди да отговори.

— Аз не бих го направил, ако бях на твое място — каза той най-сетне.

— Защо не?

— Защото, ако стана следващият началник, те очаква светло бъдеще. Много светло.

Михаил потърка скалпа си.

— Имам нужда да се обръсна — каза той.

— Да, така е.

— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш малко от това шампанско?

— От него ме боли главата.

— Мен също — отвърна Михаил, докато си наливаше още една чаша.

* * *

Преди да напусне хотелския апартамент, Алон инсталира малък софтуер от Службата на мобилния телефон на Михаил, който го превърна в постоянен предавател и автоматично изпращаше всички негови разговори, имейли и есемеси до компютрите на екипа. След това той се отправи към фоайето и прекара няколко минути, търсейки познати лица сред тълпата от изтупани нефтени босове. Навън следобедната виелица бе утихнала, но на светлината на уличните лампи се виждаха едрите снежинки, които продължаваха лениво да се носят из въздуха. Габриел се отправи на запад, минавайки по пешеходната търговска улица „Стрьогет“, докато стигна до площада пред кметството. Звънът на камбаните в часовниковата кула отбеляза шест часа. Той се изкушаваше да посети хотел „Империал“, който се намираше недалеч от площада, в покрайнините на увеселителния парк „Тиволи Гардънс“. Вместо това, отиде до една унила на вид жилищна сграда на улица, чието име можеше да произнесе само един датчанин. Като влезе в малкия апартамент на втория етаж, завари Келър и Ели Лавон, приведени пред един лаптоп. От неговите говорители се чуваше как трима мъже разговарят тихо на руски език.

— Успяхте ли да разберете кой е той? — попита Габриел.

Лавон поклати отрицателно глава.

— Странно е — каза той, — но тези момчета от „Волгатек“ не са големи почитатели на имената.

— Не думай.

Ели се канеше да отговори, но бе спрян от гласа на един от мъжете. Той говореше шепнешком, сякаш стоеше край отворен гроб.

— Това е нашето момче — каза Лавон. — Той винаги говори така. Сякаш допуска, че някой подслушва.

— Някой наистина подслушва.

Ели се усмихна.

— Изпратих мостра на гласа му до булевард „Цар Саул“ и им казах да го пуснат през компютрите.

— И?

— Не откриха съвпадение.

— Изпрати я на Ейдриън Картър в Лангли.

— А ако Картър поиска обяснение?

— Излъжи го нещо.

Точно тогава тримата руски петролни мениджъри избухнаха в гръмогласен смях. Лавон се наведе напред, за да слуша, а Габриел бавно отиде до прозореца и погледна към улицата. На нея не се виждаше никой друг, освен една млада жена, която вървеше по заснежения тротоар. Тя имаше алабастровата кожа и скулите на Маделин. В действителност приликата беше толкова изумителна, че за миг Алон изпита непреодолимия импулс да изтича след нея. Руснаците все още се смееха. Сигурно се смееха на него, помисли си той. Габриел си пое дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце, и се загледа в призрака на Маделин, който минаваше долу. После тъмнината погълна жената и тя изчезна от погледа му.