Даниъл Силва
Английското момиче (21)

21.
Даунинг стрийт №10

След цял живот работа в тайните служби Габриел вече не помнеше колко пъти бе влизал в някаква стая при кризисни обстоятелства. Естеството на кризата и обстановката нямаха значение — винаги бе едно и също. Един мъж крачеше напред-назад по килима, друг гледаше вцепенено през прозореца, а трети отчаяно се опитваше да изглежда спокоен и владеещ положението — дори когато нямаше как това да стане. В този случай стаята бе Белият салон на Номер 10. Мъжът, който крачеше по килима, беше Саймън Хюит; човекът, който се взираше през прозореца, беше Джеръми Фалън, а мъжът, който се мъчеше да изглежда спокоен, бе министър-председателят Джонатан Ланкастър. Той седеше на единия от двата противоположни дивана пред камината. На ниската правоъгълна масичка пред него имаше мобилен телефон — телефонът, оставен предишната вечер в Хайд Парк. Ланкастър го гледаше така, сякаш по някакъв начин апаратът, а не Маделин Харт, бе източникът на затруднението му.

Като се изправи, той се приближи предпазливо до Алон и Сиймор — като човек, пресичащ палубата на яхта в бурно море. Телевизионните камери не показваха правдиво Ланкастър. Той беше по-висок, отколкото Габриел си бе представял, и въпреки напрежението в момента, изглеждаше много по-добре.

— Аз съм Джонатан Ланкастър — каза той малко нелепо, когато голямата му длан обгърна тази на Алон. — Крайно време беше да се срещнем. Макар че ми се иска обстоятелствата да бяха различни.

— И на мен, господин премиер.

Намерението на Габриел бе думите му да изразят съпричастност, но по присвитите очи на Ланкастър си пролича, че той ги бе възприел като осъждане на неговото поведение. Джонатан бързо пусна ръката му и след това посочи към другите двама мъже в стаята.

— Предполагам, че знаете кои са тези господа — каза министър-председателят, възвърнал самообладанието си.

— Този, който протри дупка в килима ми, е моят прессекретар Саймън. А онзи там е Джеръми Фалън. Джеръми е моят мозък, ако се вярва на това, което пишат по вестниците.

Саймън Хюит спря да крачи колкото да кимне неопределено към Габриел. По риза, с навити до лактите ръкави и разхлабена вратовръзка, той приличаше на репортер с изтичащ краен срок, който не разполага с никакви факти. Джеръми Фалън, все още на поста си пред прозореца, бе с изрядно закопчано сако и стегната вратовръзка. За него бяха писали, че се вижда като премиер до мига, в който се погледне в огледалото. С неговата хлътнала брадичка, провиснала коса и жълтеникава кожа той бе по-подходящ за отвъдния свят на политиката.

Остана непредставен единствено мобилният телефон. Без да каже дума, Габриел го взе от масичката за кафе и провери регистъра на входящите обаждания. Той показа, че е звъняно само веднъж — обаждане, което е било направено, докато Алон и Келър са били на фериботния терминал в Марсилия.

— Кой е говорил с него?

— Аз — отговори Фалън.

— Как звучеше гласът му?

— Не беше истински.

— Компютърно генериран?

Фалън кимна утвърдително.

— Кога трябва да се обади отново?

— В полунощ.

Габриел изключи телефона, извади батерията и симкартата и ги постави на масичката за кафе.

— Какво би трябвало да се случи в полунощ?

Този път отговори Ланкастър:

— Той иска отговор — „да“ или „не“. „Да“ означава, че съм съгласен да платя десет милиона евро в брой в замяна на Маделин и обещание, че видеозаписът никога няма да бъде направен публично достояние. Ако кажа „не“, Маделин ще умре и всичко ще излезе наяве. Очевидно нямам друг избор — добави той, като въздъхна дълбоко, — освен да се съглася с техните искания.

— Това ще бъде най-голямата грешка в живота ви, господин премиер.

— Втората най-голяма.

Ланкастър отпусна дългурестото си тяло на дивана и покри с ръка прочутото си лице. Алон си помисли за хората, които тази вечер бе видял по улиците на Лондон — забързани по своята работа, без да подозират, че в момента техният министър-председател е съсипан от задаващ се скандал.

— Какъв избор имам? — попита след минута Ланкастър.

— Все още можете да отидете в полицията.

— Вече е твърде късно за това.

— Тогава трябва да преговаряте.

— Той е казал, че няма да преговаря. Казал е, че ще я убие, ако не се съглася да платя десетте милиона.

— Те винаги казват това. Но повярвайте ми, господин премиер, ако се съгласите, той ще се ядоса.

— На мен?

— На себе си. Ще си помисли, че се е издънил, като е поискал само десет милиона. Похитителят ще се върне, за да иска повече пари. И ако се съгласите да платите тази сума, ще се върне за още повече. Така ще точи парите ви милион след милион, докато не ви остане нищо.

— В такъв случай какво предлагате?

— Ще чакаме телефонът да звънне. И когато това се случи, ще му кажем, че ще платим един милион — или го взема, или няма да получи нищо. След това ще затворим телефона и ще чакаме да позвъни отново.

— Ами ако не се обади? Ами ако я убие?

— Няма да го направи.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото той е инвестирал твърде много време, усилия и пари. За него това е бизнес, нищо повече. Вие трябва да действате по същия начин. Трябва да подходите към това като към всички други трудни преговори. Няма лесни рецепти. Трябва да го сломите. Трябва да бъдете търпелив. Това е единственият начин да я върнем.

В стаята настъпи дълбока тишина. Джеръми Фалън бе напуснал поста си пред прозореца и съзерцаваше една картина — „Лондонски градски пейзаж“ от Търнър, — сякаш я виждаше за първи път. У Греъм Сиймор пък като че ли внезапно се пробуди страстен интерес към килима.

— Оценявам вашия съвет — каза Ланкастър след известно време, — но ние… — Замълча, после бавно и отчетливо добави: — Аз реших да им дам каквото искат. Маделин бе отвлечена заради моето безразсъдно поведение. Длъжен съм да направя каквото е необходимо, за да я върнем благополучно у дома. Така е почтено да постъпя заради нея и заради поста, който заемам.

Репликата прозвуча, сякаш бе написана от Джеръми Фалън, и ако се съдеше по самодоволното изражение на жалкото му лице, наистина го бе направил.

— Може би е почтено — отвърна Габриел, — но не е разумно.

— Не съм съгласен — възрази премиерът. — Джеръми също.

— При цялото ми уважение, господине — каза Алон, обръщайки се към Фалън, — кога за последен път успешно сте преговаряли за освобождаването на заложник?

— Смятам, ще се съгласите — отговори Фалън, — че това не е обикновен случай на отвличане. Мишената на изнудвачите е министър-председателят на Обединеното кралство. И аз в никакъв случай не мога да му позволя да бъде недееспособен поради дълги и протакащи се преговори.

Фалън направи това изявление спокойно и с абсолютната увереност на човек, свикнал да шепне инструкции в ухото на един от най-влиятелните мъже в света. Това беше образ, улавян многократно от британските новинарски медии. И именно това бе причината, поради която карикатуристите обичайно изобразяваха Джеръми Фалън като кукловод, който дърпаше конците на Джонатан Ланкастър.

— Откъде смятате да вземете парите? — попита Габриел.

— Приятели на премиера се съгласиха да му ги заемат, докато той бъде в състояние да им ги върне.

— Сигурно е хубаво да имаш такива приятели. — Алон се изправи. — Изглежда, че при вас всичко е под контрол. Единственото, от което се нуждаете сега, е човек, който да достави парите. Но се погрижете да намерите някой добър. В противен случай след няколко дни пак ще се озовете в тази стая, очаквайки телефонът да иззвъни.

— Имате ли някакви кандидати? — попита Ланкастър.

— Само един — отвърна Габриел, — но се боя, че той не е на разположение.

— Защо?

— Защото трябва да хване самолета.

— Кога е следващият полет до „Бен Гурион“?

— В осем сутринта.

— Тогава, предполагам, няма нищо лошо, ако той остане още малко, нали?

Алон се поколеба.

— Не, господин премиер. Предполагам, че няма.

* * *

До това време вече минаваше десет часът. Алон нямаше желание да прекара следващите два часа, затворен с политик, чиято кариера бе на път да се срине, така че слезе до кухнята на долния етаж за малък набег в премиерския хладилник. Нощната готвачка — пълничка петдесетгодишна жена с лице на херувим, направи едно плато със сандвичи и чайник с чай, след това загледа изучаващо Габриел, докато той ядеше, сякаш се боеше да не остане гладен. Тя знаеше, че не трябва да пита за характера на посещението му. Малко хора идваха късно през нощта на Номер 10, облечени в дрехи, купени от универсален магазин в Марсилия.

В единайсет часа Греъм Сиймор слезе долу, изглеждаше мрачен и много уморен. Той отказа предложената му от готвачката храна и след това се зае да дояде сандвича с яйце и копър на Алон. После двамата излязоха да се разходят в градината. Там цареше тишина, нарушавана от време на време от пращенето на полицейска радиостанция и прилива на трафика по мокрия Хорс Гардс Роуд. Сиймор извади пакет цигари от джоба на палтото си и запали унило една.

— Не знаех, че пушиш — каза Габриел.

— Хелън ме накара да ги откажа преди години. Аз се опитах да я накарам да спре да готви, но тя отказа.

— Тя ми изглежда добър посредник. Може би трябва да я оставим да води преговорите с Пол.

— Той няма да има никакъв шанс. — Сиймор издуха дима към беззвездното небе и се загледа след него, докато той бавно се разнесе над стената. — Знаеш ли, възможно е да грешиш. Може пък всичко да мине гладко и Маделин да се прибере до утре вечер.

— Възможно е също така Великобритания един ден да си върне контрола над американските колонии — рече Габриел. — Възможно е, но е малко вероятно.

— Десет милиона евро са много пари.

— Плащането на парите е най-лесната част. А връщането на заложника жив е съвсем друго нещо. Човекът, който ще занесе парите, трябва да е опитен професионалист. И той трябва да е готов да прекрати преговорите, ако мисли, че похитителите се опитват да го измамят. — Габриел замълча, после добави: — Това не е работа за хора със слаби нерви.

— Има ли някаква вероятност да разгледаш възможността ти да го направиш?

— При тези обстоятелства — отвърна Алон, — никаква.

— Длъжен бях да попитам.

— Кой ти го подшушна?

— Ти кой мислиш?

— Ланкастър?

— Всъщност беше Джеръми Фалън. Направил си му силно впечатление.

— Впечатлението не е достатъчно, за да го накарам да ме послуша.

— Той е отчаян.

— Точно затова не трябва да припарва близо до онзи телефон.

Сиймор пусна фаса си върху мократа трева и го смачка с обувката си, после поведе Алон обратно към къщата и към Белия салон. Там нищо не се беше променило. Единият мъж крачеше напред-назад по килима, другият гледаше вцепенено през прозореца, а третият отчаяно се опитваше да изглежда спокоен и владеещ положението — дори когато нямаше как това да стане. Телефонът все още лежеше на части върху масичката за кафе. Габриел постави батерията и симкартата и включи захранването. После седна на дивана срещу Джонатан Ланкастър и зачака той да звънне.

* * *

Обаждането дойде точно в полунощ. Фалън бе увеличил звука до нивото на локомотивна свирка и бе включил функцията за вибрации, така че телефонът затанцува по повърхността на масичката, сякаш бе разтърсен от леко локално земетресение. Джеръми веднага посегна към него, но Габриел хвана ръката му и я задържа в продължение на десет мъчителни секунди, преди най-накрая да я пусне. Фалън грабна телефона и бързо го вдигна до ухото си. След това, вперил очи в Ланкастър, каза:

— Съгласен съм с вашите условия.

Алон се възхити на избора му на думи. Обаждането със сигурност бе записано от Центъра за правителствени комуникации — подслушвателната служба на Великобритания, и щеше да бъде съхранено завинаги в неговата база данни.

През следващите четиридесет и пет секунди Фалън мълча. За сметка на това, с все така вперен в Ланкастър поглед, той извади автоматична писалка от джоба на сакото си и надраска няколко нечетливи думи върху един бележник. Габриел чуваше звука на машинния глас — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи — който се процеждаше от слушалката.

— Не — каза Фалън накрая, възприемайки същата тромава дикция, — това няма да е необходимо. — После, в отговор на друг въпрос, отвърна: — Да, разбира се. Имате нашата дума. — След това настъпи още една пауза, по време на която очите му се местеха от Ланкастър към Алон и после обратно към Ланкастър. — Това може да е невъзможно — каза той предпазливо. — Ще трябва да попитам.

И тогава линията прекъсна. Джеръми изключи телефона.

— Е? — попита премиерът.

— Иска да сложим парите в два черни куфара с колелца. Никакви проследяващи устройства, никакви боядисващи пачки^[1], никаква полиция. Той ще се обади отново утре по обяд, за да ни каже какво да правим по-нататък.

— Не му поискахте доказателство, че тя е жива — вметна Габриел.

— Той не ми даде възможност.

— Имаше ли някакви допълнителни изисквания?

— Само едно — отговори Фалън. — Той иска вие да занесете парите. Без Габриел няма момиче.