Даниъл Силва
Английското момиче (32)

32.
Корсика — Лондон

Те вечеряха в селото, след това Габриел се настани в апартамента за гости на долния етаж на вилата. Стените бяха бели, както и спалното бельо, фотьойлът и табуретките бяха покрити с грубо бяло ленено платно. Липсата на цветове в стаята наруши съня му. Тази нощ тичането му към Маделин в сънищата му бе през безкрайно снежно поле. И когато тя дращеше опакото на ръката си, кръвта, която течеше от раната, беше с цвета на бита сметана.

На сутринта хванаха първия полет до Париж и след това отлетяха за Хийтроу. Келър мина на митницата с френски паспорт, което според Алон, който го чакаше в залата за пристигащи, бе най-позорният начин за един англичанин да се върне в родината си. Двамата излязоха навън и чакаха двайсет минути за такси. То запълзя през централната част на Лондон сред натоварения трафик и леещия се дъжд.

— Сега знаеш защо вече не живея тук — каза тихо Кристофър на френски, докато се взираше през напръскания си от дъжда прозорец в сивите покрайнини на Лондон.

— Влагата ще направи чудеса за кожата ти — отговори Габриел на същия език. — Приличаш на парче обработена кожа.

Таксито ги остави до Марбъл Арч и двамата изминаха пеш краткото разстояние по Бейзуотър Роуд до жилищната сграда с изглед към Хайд Парк. Апартаментът бе точно както го бе оставил сутринта, когато бе отпътувал за Франция с парите за откупа; в действителност съдовете от закуската на Киара още бяха в мивката. Габриел метна чантата си в главната спалня и взе един пистолет от сейфа на пода. Когато се върна, завари Кристофър да стои пред прозореца в хола.

— Можеш ли да се оправиш сам за няколко часа? — попита Алон.

— Ще се справя.

— Някакви планове?

— Мисля да се повозя с лодка в езерото Серпантайн, а след това да намина към Ковънт Гардън^[1], за да попазарувам.

— Може би ще е по-добре да останеш тук. Никога не знаеш на кого можеш да налетиш.

— Аз съм командос, скъпи.

Келър не каза нищо повече, а и не беше нужно. Той беше боец от САС, което означаваше, че ако иска, може да мине през стая, пълна с близки приятели, и никой да не го познае.

Габриел излезе на улицата и спря минаващо такси. Двайсет минути по-късно той мина пеш покрай затворения вход на Даунинг стрийт, отивайки към сградата на Парламента. В джоба му имаше само един документ от изготвеното от него досие — обширна статия от лондонския „Дейли Телеграф“. Заглавието гласеше: МАДЕЛИН ХАРТ — ВЪПРОСИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ ОТГОВОР.

* * *

Статията бе написана от Саманта Кук, главния кореспондент на „Телеграф“ в Уайтхол и един от най-уважаваните журналисти във Великобритания. Тя пишеше за Джонатан Ланкастър още от времето, когато той е бил незначителен редови член, и бе отразила неговото издигане в биографична книга, озаглавена „Пътят към властта“. Въпреки малко претенциозното заглавие, книгата бе добре приета дори от нейните конкуренти, които й завиждаха за аванса, който бе получила от лондонския си издател. Саманта Кук бе от типа репортери, които знаеха много повече, отколкото някога биха могли да публикуват, и точно затова Габриел искаше да говори с нея.

Той позвъни на централата на „Дейли Телеграф“ и помоли да го свържат с вътрешния й номер. Операторът го свърза незабавно и след няколко секунди Саманта Кук вдигна телефона. Алон предположи, че тя използва мобилен апарат, защото чуваше шум от стъпки и ехото на баритонови гласове в помещение с висок таван — може би фоайето на Парламента, който бе от другата страна на улицата, срещу кафенето, където той седеше. Габриел каза, че има нужда тя да му отдели няколко минути от времето си. Обеща, че ще направи така, че това да си струва. Не спомена име.

— Знаете ли колко такива обаждания получавам всеки ден? — попита уморено Саманта.

— Мога да ви уверя, госпожо Кук, че досега никога не сте получавали подобно обаждане.

От другата страна на линията настъпи мълчание. Явно жената бе заинтригувана.

— За какво става дума?

— Предпочитам да не говоря за това по телефона.

— О, не, разбира се, че не.

— Очевидно сте скептично настроена.

— Очевидно да.

— Вашият телефон има ли връзка с интернет?

— Разбира се.

— Преди няколко години един доста известен агент от израелското разузнаване бе заловен от ислямски терористи и разпитван пред камера. Техният план бе да го убият, но нещата не се развиха по този начин. Видеозаписът на разпита все още се мотае в интернет. Изгледайте го и после ми се обадете.

Той й даде номера и затвори. Две минути по-късно тя му се обади:

— Бих искала да ви видя.

— Със сигурност можете да се справите и по-добре, госпожо Кук.

— Моля ви, господин Алон, бихте ли обмислили възможността да се видите с мен?

— Само ако се извините, задето преди малко се отнесохте така грубо с мен.

— Поднасям ви моето най-дълбоко и смирено извинение и се надявам, че ще намерите някакъв начин да ми простите.

— Прощавам ви.

— Къде сте?

— В кафене „Неро“ на Бридж стрийт.

— За съжаление, то ми е добре известно.

— Кога можете да дойдете?

— След десет минути.

— Не закъснявайте — каза Габриел и прекъсна връзката.

* * *

Както се оказа, тя закъсня — закъсня с шест минути, което обясняваше защо влетя забързано през вратата с телефон до ухото, а чадърът й изплющя под напора на вятъра, нахлул вътре с нея. Повечето посетители в кафенето бяха туристи, но в дъното посръбваха кафе лате трима младши депутати със сиви костюми. Саманта Кук спря, за да размени няколко думи с тях, преди да стигне до масата на Алон. Косата й бе пепеляворуса и дълга до раменете. Сините й очи гледаха изучаващо. За няколко секунди тя не ги отдели от лицето на Габриел.

— Боже мой! — възкликна най-накрая. — Наистина сте вие.

— Какво очаквахте?

— Рога, предполагам.

— Поне сте честна.

— Това е един от най-лошите ми недостатъци.

— Някакви други?

— Любопитство — отговори тя.

— Тогава сте попаднали на правилното място. Мога ли да ви поръчам нещо за пиене?

— Всъщност — каза Саманта, като огледа помещението — може би е по-добре да се поразходим.

Алон се изправи и облече палтото си.

* * *

Те се отправиха към Тауър Бридж и после бързо завиха по кея „Виктория“. Следобедният трафик се точеше бавно, но тълпите, които обикновено се стичаха на крайбрежната алея, бяха прогонени от дъжда. Габриел погледна през рамо, за да се увери, че не ги следят, след като бяха напуснали кафенето. Като се обърна отново, забеляза, че Саманта Кук се взира в него изпод чадъра си, сякаш той бе в списъка на застрашените видове.

— Изглеждате много по-добре, отколкото на онзи видеозапис — каза тя след малко.

— Там всичко бе направено с помощта на грим.

Жената неволно се усмихна.

— Това помага ли? — попита.

— Да се шегуваш с нещо такова?

Саманта кимна утвърдително.

— Да — каза той. — Помага.

— Знаете ли, веднъж я срещнах.

— Кого?

— Надия ал Бакари. Случи се, когато тя още беше никоя, просто саудитска купонджийка, разглезената дъщеря на финансиста на ислямските терористи Абдул Азиз ал Бакари. — Репортерката се вгледа в лицето му за някаква реакция и изглеждаше разочарована, когато не видя такава. — Вярно ли е, че вие сте го убили?

— Зизи ал Бакари беше убит в резултат на операция, организирана от американците и техните съюзници в общата им борба срещу тероризма.

— Но вие сте този, който всъщност е натиснал спусъка, нали? Вие сте го застреляли в Кан пред очите на Надия. И после сте я вербували, за да унищожите терористичната мрежа на Рашид ал Хусейни. Блестящо — каза тя. — Наистина блестящо.

— Ако беше толкова блестящо, Надия още щеше да е жива.

— Но смъртта й промени света. Тя спомогна за настъпването на демократични промени в Арабския свят.

— И вижте как се развиха нещата — каза мрачно Алон.

Те минаха под моста Хънгърфорд точно когато един влак навлезе с грохот в гара Черинг Крос. Дъждът намаля. Саманта Кук сви чадъра си и го пъхна в чантата.

— За мен е чест, че дойдохте при мен — каза тя, — но Близкият изток не е точно в моя журналистически обсег.

— Въпросът не е свързан с Близкия изток. Става дума за Джонатан Ланкастър.

Саманта сепнато вдигна очи.

— Защо прочут агент на израелското разузнаване идва при лондонски репортер да търси информация за британския министър-председател?

— Трябва да е нещо важно — отвърна уклончиво Габриел. — В противен случай прочутият израелски агент никога не би посмял да направи нещо такова.

— Да, не би го направил — съгласи се тя. — Но със сигурност прочутият агент има подръка огромно количество информация за Ланкастър. Защо ще се обръща за помощ към един репортер?

— Въпреки широко разпространения мит, ние не изготвяме лични досиета на нашите приятели.

— Глупости.

Алон се поколеба за миг.

— Това е напълно личен въпрос, госпожо Кук. Моята служба не е намесена по никакъв начин.

— И ако се съглася да ви помогна?

— Очевидно аз ще ви дам нещо в замяна.

— Една история?

Габриел кимна утвърдително.

— Но не можете да ми кажете каква е — рече тя.

— Не още.

— Каквато и да е тя, най-добре да е нещо значимо.

— Аз съм Габриел Алон. Занимавам се само със значими неща.

— Да, така е. — Саманта спря и се взря в „Окото на Лондон“^[2], което се въртеше бавно на отсрещния бряг на реката. — Добре, господин Алон, договорихме се. Може би трябва да ми кажете за какво става дума.

Габриел извади от джоба на палтото си статията на „Телеграф“ и я вдигна към нея, за да я види. Саманта Кук се усмихна.

— Откъде искате да започна?

Той прибра статията в джоба си, след това я помоли да започне с Джеръми Фалън.