Даниъл Силва
Английското момиче (51)

51.
Тверска област, Русия

Вилата някога бе принадлежала на влиятелен човек — член на Централния комитет, може би дори на Политбюро. Никой не можеше да каже със сигурност, защото в смутните дни след рухването на Съветския съюз всичко беше изгубено. Държавните фабрики бяха останали затворени, защото никой не можеше да намери ключовете; правителствените компютри бяха заспали, защото никой не можеше да си спомни кодовете за достъп. Русия бе пристъпила неуверено в новото хилядолетие без карта или спомени. Имаше хора, които казваха, че тя все още не помни, макар че сега амнезията й бе умишлена.

В продължение на няколко години забравената дача бе стояла празна и изоставена, докато един новозабогатял московски предприемач на име Блох не я бе придобил на безценица и не я бе реконструирал изцяло. В крайна сметка, като много други рано забогатели руснаци, Блох бе влязъл в конфликт с новата компания, настанила се в Кремъл, и бе решил да напусне страната, докато все още може. Той се бе установил в Израел, отчасти защото бе смятал, че е малко евреин, но най-вече защото никоя друга страна нямаше да го приеме. С течение на времето Блох бе продал руските си имоти, но не и вилата в Тверска област. Той я бе дал на Ари Шамрон и му бе казал да я ползва със здраве.

Тя се издигаше до езеро без име и до нея се стигаше по път, който не бе обозначен на никоя карта. Това не беше наистина път, по-скоро пътека, отъпкана през брезовата гора дълго преди някой да е чувал за място, наречено Русия. Оригиналната порта на дачата бе останала, както и старата съветска табела „Влизането забранено!“, която Блох — дете на сталинската епоха, не бе посмял да махне. Тя проблесна за кратко под светлината на фаровете на Габриел, докато джипът му приближаваше, друсайки се по заснежената пътека. После се показа дачата — масивна дървена постройка с островръх покрив и просторна веранда която я обикаляше от всички страни. Отпред бяха паркирани няколко автомобила, в това число и мерцедесът S-класа на „Волгатек — нефт и газ“. Когато Алон слезе от волвото, в тъмнината припламна огънче на цигара.

— Добре дошъл в Шангри-ла^[1] — каза Кристофър Келър. Той бе облечен с дебел анорак и държеше пистолет „Макаров“.

— Как е периметърът? — попита Габриел.

— Адски студен, но чист.

— Колко дълго можеш да останеш тук?

Келър се усмихна.

— Аз съм от спецчастите, скъпи.

Алон мина край Кристофър и влезе в дачата. Другите хора от екипа се бяха разположили да почиват на различни места в големия хол, обзаведен в стил рустик. Михаил все още бе облечен за вечерята в „Кафе Пушкин“. Бе потопил дясната си длан в купа с леденостудена вода.

— Какво се е случило? — попита Габриел.

— Ударих я.

— В какво?

— В лицето на друг мъж.

Алон поиска да види ръката. Тя бе силно подута, а кокалчетата на три от пръстите му бяха здравата ожулени.

— Колко пъти го удари? — поинтересува се Габриел.

— Веднъж или два пъти. Или може би бяха по-скоро десет-дванайсет.

— Как е лицето му?

— Виж сам.

— Къде е той?

Михаил посочи към пода.

* * *

Сред многото луксозни придобивки, които имаше дачата, бе и противоатомното убежище. Някога то бе съдържало храна, вода и консумативи, които да стигнат за цяла година. Сега в него имаше двама мъже. И двамата бяха здраво овързани с тиксо: ръцете, краката, коленете, устата, очите. Дори и така, ясно се виждаше, че лицето на по-възрастния мъж е претърпяло значителни щети в резултат на многократните сблъсъци с опасната дясна ръка на Михаил. Той бе подпрян на едната стена, с прострени на пода крака. При звука от отварянето на вратата мъжът започна да върти главата си наляво-надясно като радарна чиния в търсене на нападащ самолет. Габриел клекна пред него и отлепи тиксото, покриващо очите, като отскубна част от едната му вежда, при което лицето му придоби изражение на постоянна изненада. Имаше дълбока рана на едната буза и засъхнала кръв около ноздрите на сега кривия му нос. Алон се усмихна и отлепи тиксото от устата му.

— Здравей, Павел — каза той. — Или трябва да те наричам Пол?

Жиров не отговори нищо. Габриел разгледа счупения му нос.

— Това сигурно боли — каза той. — Но тези неща се случват в място като Русия.

— Очаквам с нетърпение да ти върна жеста, Алон.

— Значи, ме позна.

— Разбира се — отвърна Жиров малко прекалено уверено. — Ние те наблюдаваме от момента, в който стъпи в Русия.

— Кого включва това ние? — попита Габриел. — „Волгатек“? СВР? ФСБ? Или просто ще оставим настрана прекалената изисканост и ще ви наричаме КГБ, каквито сте всъщност.

— Мъртъв си, Алон, ти и всичките ти хора. Никога няма да напуснете живи Русия.

Габриел продължи да се усмихва.

— Винаги съм смятал, че е най-добре да не се отправят празни заплахи, Павел.

— Напълно съм съгласен с теб.

— Тогава може би трябва да се откажеш от преструвките, че си знаел, че съм в Москва или че Никълъс Аведон е мое творение. Ако знаеше, че е мой агент, ти никога не би предприел нещо срещу него тази вечер без подкрепление от ФСБ.

— Кой казва, че не съм имал подкрепление?

— Аз.

— Грешиш, Алон. Но пък и ти доста отдавна грешиш. ФСБ само чакат да се уверят, че са идентифицирали всички членове на твоя екип. Разполагаш най-много с няколко часа. След това ти ще стоиш в килия със счупен нос.

— Тогава предполагам, че трябва да започнем.

— С какво?

— С твоята изповед — отвърна Габриел. — Ще разкажеш на света как отвлече една млада англичанка на име Маделин Харт, за да може „Волгатек — нефт и газ“ да получи достъп до Северно море.

Жиров се престори на изненадан.

— Младата англичанка? За това ли е всичко?

Алон бавно поклати глава, сякаш бе разочарован от отговора му.

— Хайде, Павел — каза той. — Със сигурност можеш да се справиш и по-добре. Ти си я отвлякъл на крайбрежния път край Калви няколко часа след като си обядвал с нея в „Ле Палмие“. Марсилският гангстер Марсел Лакроа ви е откарал до континента, където си я предал да я пази друг марсилски гангстер на име Рене Бросар. После, след като прибра десет милиона евро откуп от британския премиер, ти я остави в багажника на една кола на плажа в Одресел и драсна клечката.

— Не е зле, Алон.

— Всъщност не беше толкова трудно. Ти остави достатъчно улики за проследяване. Но ти това и целеше. Искаше да изглежда, че отвличането и убийството на Маделин са дело на френски престъпници. Но допусна една грешка, Павел. Трябваше да ме послушаш, когато те предупредих да не я нараняваш. Казах ти точно какво ще се случи, ако го направиш. Казах ти, че ще те намеря и ще те убия.

— Тогава защо не го направи? Защо изложи хората си на риск, като ме отвлече и ме доведе тук?

— Ние не те отвлякохме, Павел. Ние те заловихме. И те доведохме тук, защото въпреки настоящото ти положение, това е щастливият ти ден. Ще ти дам нещо, което не се случва често в нашия бизнес. Ще ти дам втори шанс.

— Какво трябва да направя за този втори шанс?

— Да отговориш на няколко въпроса, да приведеш в порядък някои неща.

— Това ли е всичко?

Алон кимна утвърдително.

— А след това?

— Ще бъдеш свободен да си отидеш.

— Къде? — попита сериозно Жиров.

— Да се върнеш във „Волгатек“. Да се върнеш в СВР. Обратно на скалата, изпод която си изпълзял.

Жиров се усмихна снизходително.

— И според теб какво ще се случи с мен, когато се върна в Ясенево, след като отговоря на твоите въпроси и приведа в порядък някои неща?

— Предполагам, че ще ти бъде наложена высшая мера — отговори Габриел. — Най-тежкото наказание.

Руснакът кимна в израз на възхищение.

— Знаеш много за моята служба — каза той.

— Не по мое желание — отвърна Габриел. — И за да бъда напълно искрен с теб, Павел, изобщо не ме е грижа какво ще прави с теб твоята служба.

— А трябва — каза Жиров със същата снизходителна усмивка. — Виждаш ли, Алон, това, което ми предлагаш, е избор между една или друга смърт.

— Предлагам ти възможност да видиш още един руски изгрев, Павел. И не се притеснявай — добави Алон. — Ще се погрижа да имаш достатъчно време в някое приятно и спокойно място, за да измислиш някоя добра история, която да разкажеш на господарите си в СВР. Нещо ми подсказва, че ще се оправиш в крайна сметка.

— А ако откажа?

— Тогава лично ще ти пусна един куршум в тила заради убийството на Маделин.

— Трябва ми малко време да помисля.

Алон залепи отново лентите тиксо върху очите и устата му.

— Имаш пет минути.

* * *

Както се оказа, изтекоха десет минути, преди Михаил, Яков и Одед да доведат Жиров от противоатомното убежище в трапезарията, където го завързаха здраво за един масивен стол. Габриел седеше точно отсреща, зад него стоеше Йоси, вперил поглед в екрана на поставената върху триножник видеокамера. След като направи малка корекция на ъгъла на снимане, Йоси кимна на Михаил, който отлепи тиксото от очите и устата на Павел. Руснакът примигна бързо няколко пъти. После очите му бавно обходиха стаята, запомняйки всяко лице, всеки детайл, преди най-накрая да се спрат на снимката, която държеше Алон. На нея се виждаше Жиров, който изглеждаше много по-различно, отколкото в момента, по време на обяда с Маделин Харт в ресторант „Ле Палмие“ в Калви.

— Как се запозна с нея? — попита Габриел.

— С кого да се запозная? — отвърна Павел.

Алон постави снимката на масата и каза на Йоси да изключи камерата.

* * *

Те го отвързаха от стола, вързаха китките му с дълго въже и го изведоха навън до брега на езерото. Там в тъмнината се простираше около петнайсетметров док, а в края му се виждаше участък вода, която още не бе замръзнала. Жиров цопна в нея недодялано, както здраво овързан човек е принуден да направи, когато е хвърлен от трима ядосани мъже.

— Знаеш ли колко време може да се оцелее в такава ледена вода? — попита Келър.

— След две минути ще започне да губи ориентация и ще настъпи скованост на мускулите. След около петнайсет има голяма вероятност да загуби съзнание.

— Ако преди това не се удави.

— Винаги съществува и тази възможност — каза Габриел.

Известно време Кристофър наблюдава мълчаливо мятащия се мъж.

— Как ще разбереш кога му е достатъчно? — попита той най-накрая.

— Когато започне да потъва.

— Напомни ми никога да не те ядосвам.

— Тези неща се случват в място като Русия.