Даниъл Силва
Английското момиче (47)

47.
Грейсууд, Съри

Узи Навот, директор на израелската разузнавателна служба, пристигна в обезопасената къща в Грейсууд в седем часа и двайсет минути на следващата сутрин, когато сивата декемврийска зора се пукваше над голите дървета на гората Ноби Копс. Първият човек, когото срещна, бе Кристофър Келър, който гонеше пинг-понг топчето, което Яков току-що бе запратил към него, а той не бе успял да отрази удара. Резултатът от срещата бе 8:5 за Яков.

— Кой си ти? — попита Келър намусения очилат мъж, който стоеше в антрето.

— Не е твоя работа — отговори Навот.

— Странен израз. На иврит е, нали?

Узи се намръщи.

— Ти трябва да си Келър.

— Да, така е.

— Къде е Габриел?

— Отиде с Киара в Гилдфорд.

— Защо?

— Защото изядохме всичката риба в езерото.

— Кой командва сега?

— Съкилийниците.

Навот се усмихна:

— Вече не.

* * *

С необичайното пристигане на Навот екипът бе приведен в бойна готовност. Това беше една необявена война, каквито бяха всичките конфликти, в които той участваше, и тя щеше да се води на враждебна територия, срещу враг с изключителна мощ и възможности. Службата бе смятана за една от най-способните разузнавателни служби в света, но въпреки това не можеше да се мери с братството на щита и меча. Разузнавателните служби на Руската федерация бяха наследници на славна и смъртоносна традиция. Повече от седемдесет години КГБ безмилостно бе защитавало съветския комунизъм от реални и предполагаеми врагове и бе действало като авангард на партията в чужбина, вербувайки и внедрявайки хиляди шпиони по света. Властта му бе била почти безгранична, което му бе позволявало да работи като виртуална държава в държавата. Сега, с разпадането на Съветския съюз, то бе държавата. И „Волгатек“ бе неговата петролна компания.

Именно тази връзка — връзката между „Волгатек“ и СВР — Габриел изтъкваше многократно, когато екипът започна своята работа. Нефтената компания и руската разузнавателна служба бяха едно и също нещо, казваше той, което означаваше, че Михаил ще бъде в ръцете на врага от минутата, в която самолетът му излети от Лондон. Самоличността, която бяха създали за негово прикритие, бе достатъчно стабилна, за да заблуди Генадий Лазарев, но тя нямаше да издържи дълго в стаите за разпити на Лубянка. Нито самият Михаил, когато опреше до това. „Лубянка е мястото, където са умирали агенти и операции — предупреди ги Алон. — Лубянка е краят.“

Обаче мислите на Габриел бяха най-вече насочени към Павел Жиров — шефа на сигурността на „Волгатек“ и мозъка на операцията за получаване на достъп до нефта на Великобритания в Северно море. Двайсет и четири часа след пристигането на Навот в обезопасената къща московската централа на Службата бе установила, че Жиров живее в укрепен жилищен блок на Воробьовите хълмове — най-високия район на брега на река Москва. Обичайният му дневен график бе илюстрация на двойствения характер на неговата работа — сутрин в бляскавата централа на „Волгатек“ на улица „Тверская“, следобед в Московския Център — залесения комплекс на СВР в Ясенево. Московският наблюдаващ екип бе успял да направи няколко снимки на Жиров на качване и слизане от служебната му лимузина мерцедес, въпреки че на никоя от тях лицето му не се виждаше ясно. Габриел не можеше да не се възхити на професионализма на руснака. Той вече бе доказал, че е достоен противник със заблуждаващото отвличане на Маделин Харт. Според думите на Алон, отвличането му на някоя от московските улици изискваше също толкова умела операция.

— Има две важни разлики — отбеляза Ели. — Москва не е Корсика. И Павел Жиров няма да кара мотор на изолиран път, облечен само с лятна рокля.

— Тогава, предполагам, ще трябва да измислим начин да вкараме Михаил в колата на Жиров — отвърна Габриел. — Със зареден пистолет в задния му джоб, разбира се.

— Как смяташ да го направиш?

— Ето така.

Алон седна пред един от компютрите и с няколко бързи натискания на клавишите пусна записа на последните думи, които Генадий Лазарев бе казал на Михаил в Дания.

— Ще ви заведем в Москва за няколко дни, за да се срещнете с останалата част от екипа. Ако и двете страни харесаме това, което видим, ще предприемем следващата стъпка. Ако не, ще останете с Виктор и ще се преструвате, че това не се е случило.

— Защо в Москва?

— Страхувате ли се да дойдете в Москва, Николай?

— Разбира се, че не.

— И не трябва. Павел ще се грижи много добре за вас.

Габриел кликна на иконата за спиране и погледна към Лавон.

— Може и да греша — каза той, — но подозирам, че завръщането на Никълъс Аведон в руската му родина няма да мине без проблеми.

— Какви проблеми?

— Такива, които само Павел може да реши.

— И когато Михаил се озове в колата му?

— Ще предложи на Жиров простичък избор.

— Между това да дойде тихо или мозъкът му да се разпръсне в купето на хубавия му мерцедес?

— Нещо такова.

— А какво ще кажеш за златното правило на Шамрон?

— Кое по-точно?

— Това за размахването на оръжие на обществени места.

— Има едно малко известно изключение, когато става въпрос да забиеш пистолет в ребрата на гангстер като Павел.

Лавон се замисли за момент.

— Ще трябва да вземем и шофьора — каза той накрая. — В противен случай ще ни издирват всички агенти на ФСБ и всички милиционери в Русия.

— Да, Ели, давам си сметка за това.

— Къде смяташ да проведеш разпита?

— Тук — отвърна Габриел, като отново набра нещо на клавиатурата.

— Прекрасно — каза Лавон, поглеждайки към екрана. — На кого е?

— На един руски бизнесмен, който вече не понася да живее в Русия.

— Къде живее той сега?

— Малко по-надолу по пътя от Шамрон.

С едно кликване на мишката Алон махна изображението от екрана.

— Тогава остава само едно последно нещо — каза Ели.

— Да измъкнем Михаил от Русия.

Лавон кимна в знак на съгласие.

— Той ще трябва да си тръгне като някой друг, а не като Никълъс Аведон.

— За предпочитане е това да стане с възможно най-малко пречки от руска страна — добави Габриел.

— Тогава как ще го направим?

— По същия начин, както Ари измъкна Айхман от Аржентина.

— С „Ел Ал“?

Алон кимна утвърдително.

— Лошо момче — каза Лавон.

— Да — отвърна с усмивка Габриел. — И това е само началото.

* * *

Навот веднага одобри плана на Габриел, което остави на екипа пет дни, преди Михаил да даде отговор на Генадий Лазарев дали ще отиде в Москва. Пет дни, в които да се погрижат за хиляди големи и малки подробности, или, както се изрази Лавон, пет дни, за да се реши дали посещението на Михаил в Русия ще се окаже по-добро от предходното му пребиваване там. Паспорти, визи, самоличности, организиране на пътуването, квартири: всичко трябваше да се осигури много спешно. Освен това имаше убежища, резервни планове, както и резервни планове на резервните планове. Задачата им бе още по-трудна поради факта че Габриел не можеше да им каже къде или кога ще се проведе отвличането на Жиров. Те трябваше да импровизират в един град, който през дългата си и кървава история никога не се бе показвал особено благосклонен към свободомислещите.

През тези дълги дни и нощи Алон пришпорваше здраво екипа си, а когато им обърнеше гръб, Навот ги пришпорваше още по-здраво. Между двамата нямаше видимо напрежение, нито доказателство, че единият бе във възход, а другият напускаше сцената. Всъщност някои членове на екипа се чудеха дали бяха свидетели на сформирането на партньорство, което би могло да оцелее дълго след като Габриел заемеше полагащото му се място като началник на Службата. Яков — най-големият песимист в групата, се присмя на тази идея:

— Това ще е като новата жена да разреши на първата съпруга да запази старата си стая. Това никога няма да се случи.

Но Ели Лавон не беше толкова сигурен. Ако имаше човек, който бе достатъчно самоуверен, че да позволи на своя предшественик да остане на някаква длъжност, това беше Габриел Алон.

— В края на краищата — каза Лавон, — щом Габриел можа да сключи мир с Кристофър Келър, значи, може да постигне съгласие и с Навот.

Всички приказки за бъдещите планове на Алон спираха, когато Киара влизаше в стаята. Отначало тя се опита да работи заедно с другите, но безкрайните разговори за Русия бързо помрачиха настроението й. Тя беше жива само защото членовете на екипа преди време бяха рискували живота си, за да я спасят. Сега, докато те се стараеха с всички сили да се справят в срок, Киара се нагърби със задачата да се грижи за тях. Въпреки напрежението в къщата, тя направи всичко възможно да запази семейната атмосфера. Всяка вечер те сядаха на масата, отрупана с изобилна храна, и по настояване на Киара говореха за всичко друго, освен за операцията: за книги, които са чели, за филми, които са гледали, за бъдещето на тяхната размирна страна. След час-час и нещо Алон и Навот се изправяха неспокойно и работата отново започваше. А Киара щастливо се заемаше с миенето на съдовете. Сама пред мивката, тя си пееше тихо, за да заглуши звуците от разговора в съседната стая. По-късно щеше да признае на Габриел, че самото звучене на руските думи й причинявало тъпа болка в корема.

Човекът в центъра на операцията остана в щастливо неведение за усилията на екипа, или поне така изглеждаше на всеки, който срещаше Никълъс Аведон след връщането му в Лондон. Държанието му беше на човек, който вече не се стараеше да крие факта, че посещава места, за които другите можеха само да мечтаят. Орлов проявяваше обич към протежето си, сякаш беше синът, който никога не бе имал, и с всеки изминал ден ставаше все по-зависим от него. Когато говореше за бизнеса си, той за първи път взе да използва местоимението ние — промяна в тона, която не остана незабелязана в Лондонското сити. Виктор информира персонала, че ще прекара по-голямата част от януари в някакво неизвестно място на Карибите.

— Имам нужда от хубава дълга почивка — каза той. — И сега, когато имам Никълъс, най-накрая мога да си я позволя.

При привидното оттегляне на Орлов във финансовите кръгове плъзна слух, че сега Никълъс Аведон е човекът, с когото трябва да се контактува във „Виктор Орлов Инвестмънтс“. Повечето ухажори трябваше да чакат по седмица или повече за възможността да му изразят почитанията си. Но когато получи обаждане от Джонатан Олбрайт от компания, наречена „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“, Никълъс се съгласи на срещата без отлагане. Тя се проведе в неговия кабинет с изглед към площад „Хановер“, въпреки че темата нямаше нищо общо с бизнес или с инвестиране. В края на срещата той се обади на един телефонен номер в Москва, като разговорът продължи три минути и приключи удовлетворяващо. След това Никълъс придружи господин Олбрайт до асансьора с доволното изражение на човек, който не греши.

— Аз ще го обсъдя с Виктор — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички, които бяха наблизо. — Но на мен ми се струва, че всичко е готово.

* * *

Същата вечер една кола се появи пред жилищната кооперация на Михаил в Мейда Вейл. По-късно Греъм Сиймор щеше да идентифицира мъжа, който слезе от нея, като куриер от многобройния персонал на лондонската резидентура на СВР. Човекът взе фалшивия паспорт на Михаил и го занесе в руското посолство в Кенсингтън Гардънс. Когато го върна след час, паспортът бе подпечатан с набързо издадена руска виза. В него бе мушната и бордова карта за самолета на „Бритиш Еъруейс“ до Москва, който излиташе от Хийтроу в десет сутринта на следващия ден.

Михаил пъхна билета и паспорта в куфарчето си. После звънна на Орлов на Чейни Уок, за да му каже, че му са нужни няколко дни почивка.

— Съжалявам, Виктор — каза той, — но направо ми прегоряха бушоните. Моля те, не ми звъни по телефона и не ми изпращай имейли. Ще бъда извън обхват.

— Колко време ще отсъстваш?

— До сряда. Най-късно до четвъртък.

— Вземи си цялата седмица.

— Сигурен ли си?

— Обещавам да не объркам нещата, докато те няма.

— Благодаря, Виктор. Ти си направо мечта.

Тази нощ Михаил се опита да поспи, но всичко беше безполезно: той никога не можеше да спи в нощта преди операция. И така, малко след четири часа сутринта Михаил стана от леглото и се облече в бронята на Никълъс Аведон, наричан още Николай Авдонин. В шест часа пред вратата на кооперацията пристигна кола, която го закара до Хийтроу, където той премина с лекота през охраната, като Кристофър Келър и Дина Сарид пазеха гърба му. Когато влезе в залата за заминаващи, Михаил видя силно променена версия на Габриел да чете броя на „Икономист“ с — както изглеждаше — необикновено голям интерес. Михаил мина покрай него, без да го погледне, и се качи на самолета, но Алон изчака, докато вратите почти се бяха затворили, преди най-сетне да се втурне трескаво в салона на първа класа. След излитането британските контролни кули насочиха самолета директно над град Базилдън, а точно в десет и половина той премина в международното въздушно пространство. Михаил нервно барабанеше с пръсти по средната облегалка. Сега бе в ръцете на врага си. Същото се отнасяше и за бъдещия шеф на израелското разузнаване.