Даниъл Силва
Английското момиче (31)

31.
Корсика

Островът бе променен от последното посещение на Габриел. Плажовете бяха пусти, имаше хубави свободни маси в по-добрите ресторанти и откритите пазари не бяха претъпкани с полуголи летовници от континента, които зяпаха с възхищение, но рядко бъркаха в портфейлите си. Корсика отново бе във владение на корсиканците. И затова бяха благодарни дори и най-мрачните й жители.

Имаше много други неща обаче, които бяха останали непроменени. Посрещна го същият опияняващ аромат на макията, когато пое към вътрешността на острова; същата старица посочи към него, вирнала показалец и кутре в „рогатия знак“, докато преминаваше през изолираното планинско селце, и същите двама пазачи кимнаха заплашително, като профуча край портата на имението на дон Антон Орсати.

Той кара по шосето, докато то премина в черен път, и продължи още малко по него. Когато мина острия ляв завой близо до трите древни маслинови дървета, отвратителният светлокафяв козел на дон Казабианка вече бе заел позиция, за да препречи пътя му. Като видя Габриел, очите му потъмняха, сякаш си спомни обстоятелствата при последната им среща и сега планираше да му го върне. През отворения прозорец на колата Алон учтиво помоли козела да отстъпи. И когато животното вдигна предизвикателно брада, слезе от автомобила, наведе се близо до съдраното му старо ухо и прошепна заплаха, много сходна с тази, която бе отправил на похитителите на Маделин Харт. Козелът мигновено се обърна и набързо се оттегли в макията. Той беше страхливец като повечето тирани.

Габриел се качи в колата и измина останалата част от пътя до вилата на Келър. Паркира на алеята под сянката на един черен бор и извика за поздрав към терасата, откъдето не дойде никакъв отговор. Вратата беше отключена, той прекоси красивата бяла стая и надникна в следващата, но и в двете нямаше никой. След това отиде в кухнята и отвори хладилника. Нямаше мляко, нито месо или яйца — нищо, което може да се развали. Само няколко бири, бурканче с дижонска горчица и бутилка доста добро вино „Сансер“. Габриел отвори бутилката и позвъни на дон Орсати.

* * *

Келър бил заминал по работа. В континентална Европа, в страна, различна от Франция, дотам стигна в обясненията си донът. Ако всичко вървяло по план, Кристофър щял да се върне в Корсика същата вечер, най-късно на следващата сутрин. Дон Орсати каза на Алон да отседне във вилата на Келър и да се чувства като у дома си. Каза също, че съжалява за случилото се „далеч на север“. Очевидно Кристофър му бе дал пълен отчет.

— И така, какво ви връща в Корсика? — попита донът.

— Платих на някого голяма сума пари, а не ми доставиха стоката, както бяха обещали.

— Много голяма сума — съгласи се Орсати.

— Какво щяхте да направите, ако бяхте на мое място?

— Първо, никога нямаше да се съглася да помогна на човек като Джонатан Ланкастър.

— Живеем в сложен свят, дон Орсати.

— Така е — съгласи се философски донът. — Що се отнася до вашия бизнес проблем, имате две възможности. Може да направите всичко по силите си да забравите за случилото се с младата англичанка или да накажете виновниците.

— Вие как бихте постъпили?

— В Корсика имаме една стара поговорка: „Християнинът прощава, идиотът забравя“.

— Аз не съм идиот.

— Нито християнин — вметна Орсати, — но аз не храня предубеждения към вас.

Донът помоли Габриел да остане на линия, докато той оправи някакъв дребен проблем. Изглежда, бе изчезнала голяма пратка със зехтин за някакъв ресторант в Цюрих. Алон чуваше как Орсати крещи на свой подчинен на корсикански диалект. „Намерете зехтина — каза той — или ще хвърчат глави.“ Във всяка друга фирма заплахата можеше да бъде счетена просто за ядосано началническо изхвърляне. Но не и в „Орсати Олив Ойл Къмпани“.

— Докъде бяхме стигнали? — попита донът.

— Казвахте нещо за християните и идиотите и се канехте да изкопчите прекалено висока цена за привилегията да наема Келър.

— Той е моят най-ценен служител.

— По очевидни причини.

Орсати замълча за миг. Габриел го чу да сръбва кафе.

— Важното е, че това ще е нещо повече от кръвно отмъщение — каза той след малко. — Вие трябва да си върнете и парите.

— И ако успея да го направя?

— Малка почит към вашия корсикански кръстник ще бъде в реда на нещата.

— Колко малка?

— Един милион ще бъде достатъчен.

— Това е доста голяма сума, дон Орсати.

— Щях да искам пет.

Габриел помисли над това за момент и след това прие условията.

— Но само ако успея да намеря парите — заяви той. — В противен случай ще съм свободен да използвам Келър, както намеря за добре, без заплащане.

— Дадено — каза Орсати. — Но гледайте да го доведете цял у дома. Не забравяйте, че парите не идват от пеене.

* * *

Алон се настани на терасата с чаша сансер и дебелото досие за вътрешните дела на Даунинг стрийт под ръководството на Джонатан Ланкастър. Ала след час взе да не го свърта на едно място, затова позвъни отново на дон Орсати и помоли за разрешение да се поразходи. Донът даде благословията си и му каза къде може да намери един от пистолетите на Келър. Компактният деветмилиметров „Хеклер и Кох“ лежеше в чекмеджето на красиво френско старинно бюро, непосредствено под пейзажа на Сезан.

— Но бъдете внимателен — предупреди го Орсати. — Кристофър настройва спусъка да е много лек. Той е чувствителна душа.

Габриел пъхна оръжието под колана на дънките си и тръгна по тесния път към трите древни маслинови дървета. За щастие козелът още не се беше върнал на своя стражеви пост, което му позволи да продължи необезпокояван към селото. Беше по онова неопределено време между късния следобед и вечерта. Прозорците на къщите бяха със затворени жалузи, а улиците бяха оставени на котките и децата. Те гледаха Алон с голям интерес, докато вървеше към централния площад. Той бе заобиколен от трите страни от магазини и кафенета, а от четвъртата — от църквата. Габриел купи шал за Киара в един от магазините и след това седна в най-приветливото на вид кафене. Изпи едно силно кафе, за да неутрализира ефекта от сансера, а после, когато небето притъмня и хладният бриз стана студен, си поръча тръпчиво корсиканско червено вино, за да неутрализира ефекта на кафето. Вратите на църквата бяха открехнати. Отвътре долитаха тихите гласове на молещите се.

Постепенно площадът започна да се изпълва с хора от селото. Младежите седяха, яхнали мотопедите си, пред сладоледения салон; група мъже започнаха оспорвана игра на петанк^[1] в средата на прашната еспланада. Малко след шест двайсетина души, предимно възрастни жени, се заточиха надолу по стълбите на църквата. Сред тях бе и синядората. Очите й се спряха за кратко върху скептика Габриел, после тя се скри от погледа му в своята схлупена къща. Скоро след това дойдоха да я посетят две жени — възрастна вдовица, облечена от глава до пети в черно, и объркана на вид, около двайсет и пет годишна девойка, която без съмнение страдаше от вредния ефект на урочасването.

Половин час по-късно двете жени излязоха заедно с едно десетгодишно момче с дълга къдрава коса. Жените се насочиха към сладоледения салон, но момчето, след като спря за малко да погледа играта на петанк, дойде до кафенето, където седеше Габриел. В ръката си то държеше бледосиньо листче, сгънато на четири. Момчето го сложи на масата пред Алон и бързо се отдалечи, сякаш се страхуваше, че може да прихване нещо. Габриел разгъна листчето и на гаснещата светлина прочете единственото изречение, което бе написано на него.

Трябва да ви видя веднага.

Той прибра листчето в джоба на якето си и поседя още няколко минути, обмисляйки какво да прави. После остави няколко монети на масата и тръгна през площада.

* * *

Когато почука на вратата, писклив глас го покани да влезе. Синядората седеше сънено в избеляло кресло, главата й бе отпусната настрана, сякаш още страдаше от усилието да поеме злото, което бе обсебило предишните й посетителки. Въпреки протестите на Габриел, тя настоя да се изправи, за да го посрещне. Този път в изражението й нямаше враждебност, а само загриженост. Старата жена докосна мълчаливо бузата му и се взря в очите му.

— Очите ви са толкова яркозелени. Имате очите на майка си, нали?

— Да — отвърна той.

— Тя е страдала по време на войната, нали?

— Келър ли ви го каза?

— Никога не съм говорила с Кристофър за майка ви.

— Да — каза Алон след известно мълчание, — по време на войната на майка ми са й се случили ужасни неща.

— В Полша?

— Да, в Полша.

Синядората хвана между дланите си едната ръка на Габриел.

— Топъл сте на допир. Да нямате температура?

— Не — отвърна той.

Тя затвори очи.

— Майка ви художник като вас ли е била?

— Да.

— Тя е била в лагерите, нали? В този, който е кръстен на дърветата?

— Да, точно в него.

— Виждам път, сняг, дълга колона от жени в сиво облекло, един човек с пистолет.

Габриел дръпна бързо ръката си. Старицата стреснато отвори очи.

— Съжалявам. Не исках да ви разстройвам.

— Защо искахте да ме видите?

— Аз знам защо се върнахте тук.

— И?

— Искам да ви помогна.

— Защо?

— Защото е важно да не ви се случи нищо лошо през идните дни. Старецът се нуждае от вас. Жена ви също.

— Не съм женен — излъга Алон.

— Нейното име е Клара, нали?

— Не — отвърна с усмивка Габриел. — Казва се Киара.

— Италианка ли е?

— Да.

— Тогава ще ви споменавам в молитвите си. — Тя кимна към масата, където бе поставена чиния с вода и съд със зехтин редом с две горящи свещи. — Няма ли да седнете?

— Предпочитам да не го правя.

— Все още ли не вярвате?

— Вярвам — отвърна той.

— Тогава защо не седнете? Със сигурност не ви е страх. Майка ви с основание ви е кръстила Габриел. Вие притежавате божията сила.

Алон изпита чувството, че на сърцето му е легнал камък. Искаше да си тръгне веднага, но любопитството го накара да остане. След като помогна на старицата да се настани в креслото си, Габриел седна срещу нея и потопи пръста си в зехтина. При срещата си с водната повърхност трите капки се пръснаха на хиляда миниатюрни капчици, преди да изчезнат. Възрастната жена кимна сериозно, сякаш тестът бе потвърдил най-мрачните й страхове. След това за втори път хвана между дланите си ръката на Габриел.

— Вие горите — каза тя. — Сигурен ли сте, че не ви е зле?

— Седях на слънце.

— В къщата на Кристофър — каза синядората. — Пили сте от виното му. Пистолетът му е на кръста ви.

— Продължавайте.

— Търсите един мъж — мъжа, убил английското момиче.

— Знаете ли кой е той?

— Не — отговори тя. — Но знам къде е. Той се крие на изток, в града на еретиците. Никога не трябва да стъпвате там. Ако го направите — каза твърдо жената, — ще умрете.

Тя затвори очи и след миг заплака тихо — знак, че злото от тялото на Габриел е преминало в нейното. После с кимване синядората подкани Алон да повтори ритуала със зехтина и водата. Този път зехтинът се сля в една капка. Старицата се усмихна по начин, който той не бе виждал преди.

— Какво виждате? — попита Габриел.

— Сигурен ли сте, че искате да узнаете?

— Да, разбира се.

— Виждам дете — отвърна старицата без колебание.

— Чие дете?

Тя го потупа по ръката.

— Върнете се във вилата — каза синядората. — Вашият приятел Кристофър се е върнал в Корсика.

* * *

Когато пристигна във вилата, Алон завари Келър да стои пред отворения хладилник. Той носеше тъмносив, намачкан от пътуването костюм и бяла риза с разкопчана яка. Кристофър извади наполовина празната бутилка със сансер, демонстративно я разклати, след това си наля няколко пръста от виното в една чаша.

— Тежък ден в офиса ли, скъпи? — попита Габриел.

— Ужасен. — Келър вдигна бутилката. — Ти искаш ли?

— Пих достатъчно.

— И сам виждам.

— Как беше командировката?

— Пътуването беше ад — отвърна Келър, — но всичко останало мина гладко.

— Кой беше той?

Кристофър отпи от виното си, без да отговори, и попита Алон къде е ходил. Когато Габриел му каза, че е бил при синядората, Келър се усмихна.

— Ще направим от теб корсиканец.

— Идеята не беше моя — обясни Алон.

— Какво искаше да ти каже?

— Нищо особено — отвърна Габриел. — Просто обичайните фокуси за вятъра във върбите.

— Тогава защо си толкова блед?

В отговор Алон само внимателно сложи пистолета на Келър на плота на шкафа.

— От това, което чух — каза Кристофър, — ти ще имаш нужда от него.

— Какво си чул?

— Чух, че отиваш на лов.

— Готов ли си да ми помогнеш?

— Честно казано — отвърна Келър, като вдигна чашата си към светлината, — отдавна те очаквах.

— Трябваше да довърша една картина.

— От кого?

— От Басано.

— От ателието на Басано или от самия него?

— По малко и от двете.

— Прекрасно — каза Кристофър.

— Колко бързо можеш да се приготвиш за заминаване?

— Трябва да проверя графика с ангажиментите си, но предполагам, че ще бъда готов още утре сутринта. Обаче трябва да знаеш — добави той, — че в момента в Марсилия е пълно с ченгета. И половината от тях търсят нас.

— Точно затова няма да ходим никъде в близост до Марсилия, поне засега.

— А къде отиваме?

Габриел се усмихна.

— Отиваме си у дома.