Даниъл Силва
Английското момиче (33)

33.
Лондон

Тя беше добър репортер и като всички добри репортери запознаваше читателите си с необходимата обстановка, за да постави своята история в съответния контекст. Габриел, който бе живял в Обединеното кралство, вече познаваше голяма част от нея. Например той знаеше, че Джеръми Фалън е завършил Лондонския университетски колеж и е работил като рекламен копирайтър^[1], преди да се присъедини към политическото звено в партийната централа. Там той открил, че съществува една остаряла организация на кампании, които имали за цел да продадат продукт, който никой, най-малко британският електорат, не искал да си купи. Първата му задача била да промени начина, по който партията осъществявала проучването на общественото мнение. Той не се интересувал даден гласоподавател коя точно партия подкрепя; искал да знае къде избирателят пазарува, какви програми гледа по телевизията и какви надежди има за децата си. Но най-много от всичко Фалън искал да знае какво очаква избирателят от своето правителство. Спокойно, работейки далеч от светлината на прожекторите, той пристъпил към реорганизация на главната политика на партията, за да удовлетвори потребностите на съвременните британски избиратели. След това се заел да търси идеалния търговски агент, който да пласира на пазара новия му продукт. Открил такъв в лицето на Джонатан Ланкастър. С помощта на Фалън Ланкастър успешно се преборил в надпреварата за лидер на партията. Шест месеца по-късно той бил въведен тържествено на Даунинг стрийт.

— Като награда Джеръми получи мечтаната работа — каза Саманта Кук. — Джонатан го назначи за началник на кабинета и му даде по-голяма власт, отколкото е имал който и да е друг началник на кабинет в британската история. Джеръми е церберът и диригентът на Ланкастър, заместник министър-председател във всяко отношение, освен като длъжност. Веднъж Ланкастър ми каза, че това е най-голямата грешка, която е направил.

— Официално ли?

— Не — отвърна тя натъртено. — Съвсем, съвсем неофициално.

— Щом е знаел, че греши, защо го е направил?

— Защото без Джеръми партията още щеше да е вечната опозиция. И Джонатан Ланкастър още щеше да бъде незначителен опозиционен депутат от задните банки, опитващ се да си създаде име по време на ежеседмичния парламентарен контрол. Освен това — добави тя, — Джеръми е напълно лоялен към Ланкастър. Сигурна съм, че той би убил за него и после доброволно ще почисти кръвта.

На Габриел му се прииска да можеше да й каже колко е права. Вместо това, той продължи да върви мълчаливо, изчаквайки тя да продължи.

— Но в техните отношения има нещо повече от обикновен дълг и лоялност. Ланкастър се нуждае от Джеръми. Той наистина не вярва, че може да управлява страната, без Фалън да е до него.

— Значи, е вярно?

— Кое?

— Това, че Джеръми Фалън е мозъкът на Ланкастър.

— Всъщност са пълни глупости. Обаче това схващане бързо се наложи в обществото. Дори проучванията на самата партия показват, че мнозинството от британците смятат, че Джеръми е този, който ръководи правителството. — Саманта замълча замислено. — Ето защо бях много изненадана, когато Джеръми беше до Ланкастър в деня, когато той най-накрая обяви провеждането на нови избори.

— Изненадана?

— Не много отдавна в Уайтхол се разпространи гадният слух, че Ланкастър планира да изхвърли Джеръми от Даунинг стрийт.

— Защото той се е превърнал в пречка за изборите?

Саманта Кук кимна утвърдително.

— И защото бе толкова непопулярен в партията, че никой не искаше да работи за него.

— Защо не сте писали за това?

— Не разполагах с необходимите източници, за да го публикувам — отговори тя. — Някои от нас спазват определени норми.

— Как мислите, дали Джеръми Фалън е чул тези слухове?

— Не вярвам да не ги е чул.

— Дали двамата с Ланкастър са ги обсъждали?

— Така и не успях да потвърдя това, което е една от причините да не пиша по този въпрос. Слава богу, че не го направих — добави Саманта. — Сега щях да изглеждам много глупаво.

Бяха стигнали до моста Ватерло. Алон я хвана за лакътя и я поведе към улица „Странд“.

— Колко добре го познавате? — попита той.

— Джеръми ли?

Габриел кимна.

— Не съм сигурна, че някой наистина познава Фалън. Аз го познавам в професионален план, което означава, че той ми казва нещата, които иска да публикувам в моя вестник. Джеръми е манипулативно копеле, ето защо поведението му на погребението на Маделин Харт беше толкова странно. Никога не съм си представяла, че той е способен да пролее дори една сълза. — Тя замълча, после добави: — Предполагам, че в крайна сметка е било вярно.

— Кое?

— Че Джеръми е бил влюбен в нея.

Алон спря и се обърна с лице към Саманта Кук.

— Искате да кажете, че Фалън и Маделин Харт са имали любовна връзка?

— Маделин не се интересуваше от Джеръми в романтичен план — отвърна тя, поклащайки глава. — Но това не й попречи да го използва, за да напредне в кариерата. Според мен тя се издигна твърде бързо. И подозирам, че е било благодарение на Фалън.

Между тях се възцари мълчание. Стояха на тротоара пред галерия „Кортоулд“. Саманта наблюдаваше забързания трафик по „Странд“, но Габриел се питаше защо Джеръми Фалън бе представил на Джонатан Ланкастър жената, която е обичал. Може би е искал чрез нея да упражни влияние върху човека, който се е канел да сложи край на кариерата му в политиката.

— Сигурна ли сте? — попита Алон след известно време.

— Че Джеръми бе влюбен в Маделин ли?

Габриел кимна утвърдително.

— Колкото човек може да бъде сигурен за подобно нещо.

— В смисъл?

— Знам го от много източници, на които вярвам. Фалън е използвал и най-неубедителните оправдания, за да контактува с нея. Очевидно всичко е било доста жалко.

— Защо не го написахте, когато тя изчезна?

— Защото не ми изглеждаше редно в онзи момент — отговори Саманта. — А сега, когато е мъртва…

Гласът й заглъхна. Те влязоха в галерията, купиха два билета и се изкачиха по стълбите до изложбените зали. Както обикновено, в тях нямаше много посетители. В зала 7 спряха пред празната рамка, която бе оставена да напомня за кражбата на отличителната творба на галерия „Кортоулд“ — „Автопортрет с отрязано ухо“ от Винсент ван Гог.

— Колко жалко — каза репортерката.

— Да — съгласи се Алон. Поведе я към „Никога вече“ на Гоген и попита дали се е срещала с Маделин Харт.

— Веднъж — отговори тя, сочейки към жената на платното, сякаш говореше за нея, а не за една мъртва девойка. — Пишех материал за усилията на партията да се свърже с избирателите от малцинствата. Джеръми ме изпрати при Маделин. Помислих си, че е прекалено хубава, за да е за нейно добро, но много интелигентна. Понякога изглеждаше така, сякаш тя интервюира мен, а не обратното. Имах чувството, че… — Саманта замълча, сякаш търсеше точната дума, после каза: — Имах чувството, че ме вербува, но нямах представа за какво.

Когато думите й заглъхнаха, Габриел чу стъпки и като се обърна, видя двойка на средна възраст да влиза в залата. Мъжът носеше слънчеви очила и беше с олисяло теме. Жената бе няколко години по-млада и държеше музеен пътеводител, отворен на грешната страница. Те минаваха от картина на картина, без да говорят, като спираха пред всяко платно само за няколко секунди, преди да се придвижат механично към следващото. Алон ги наблюдава, докато влязоха в съседната зала. След това слезе със Саманта Кук на партера и я заведе в огромния вътрешен двор в средата на сградата. При топло време той бе популярно място за събиране на лондончаните, работещи в офис сградите по протежение на „Странд“. Но сега, под студения дъжд, металните масички на кафенето бяха празни и струите на танцуващия фонтан подскачаха унило като играчка в пуста детска градина.

— Написали сте хубав материал за Маделин след изчезването й — каза Габриел, докато вървяха бавно по края на двора.

— И наистина мислех всяка дума от него. Тя беше забележително сдържана и самоуверена за човек с нейния произход. — Саманта замълча и замислено сбърчи чело. — Така и не можах да си обясня поведението на майка й през дните след нейното изчезване. Повечето родители на изчезнали лица постоянно общуват с пресата. Но не и тя. Тази жена през цялото време мълча и се държеше настрана. А сега, изглежда, е изчезнала от лицето на земята. Братът на Маделин също.

— Какво искате да кажете?

— Когато опитах да се свържа с нея за този материал — отговори Саманта, като кимна към статията, мушната в джоба на палтото му, — никой не вдигна телефона у тях. Дни наред. Накрая отидох с кола до скапания Есекс и седнах на прага. Един съсед ми каза, че след погребението никой не е виждал семейството на Маделин.

Алон не каза нищо, но мислено изчисли за колко време може да се стигне с кола от централната част на Лондон до Базилдън, Есекс, в разгара на вечерния трафик.

— Аз говорих доста дълго — каза Саманта Кук. — Сега е ваш ред. Защо, за бога, великият Габриел Алон се интересува от една мъртва английска девойка?

— Опасявам се, че все още не мога да ви кажа.

— Ще го направите ли някога?

— Зависи.

— Знаете ли — каза тя предизвикателно, — самият факт, че вие сте в Лондон, за да задавате въпроси, е достатъчна история.

— Вярно е — съгласи се той, — но вие никога не бихте посмели да я публикувате, нито дори да споменете на някого за нашия разговор.

— И защо не?

— Защото това ще ми попречи да ви предоставя в бъдеще една много по-добра история.

Саманта се усмихна и погледна часовника си.

— Бих искала да разговарям цяла седмица с вас, но наистина трябва да тръгвам. Имам да готвя материал за утрешния брой.

— За какво ще пишете?

— За „Волгатек — нефт и газ“.

— Руската енергийна компания?

— Много впечатляващо, господин Алон.

— Опитвам се да съм в крак с новините. Това помага в моята работа.

— Сигурна съм, че е така.

— Каква е историята?

— Природозащитниците и борците срещу глобалното затопляне са разтревожени от сделката. Те предричат всички обичайни бедствия: големи нефтени разливи, топене на полярните ледени шапки, крайбрежна собственост в Челси, такъв род неща. Тях като че ли не ги е грижа, че сделката ще генерира милиарди долари от лицензионни такси и ще осигури няколко хиляди крайно необходими работни места в Шотландия.

— Значи, статията ви ще бъде балансирана? — попита Габриел.

— Те винаги са такива — отвърна тя с усмивка. — Моите източници ми казват, че тази сделка е била любимият проект на Джеръми, последната му голяма инициатива, преди да напусне Даунинг стрийт, за да се кандидатира за Парламента. Опитах се да говоря с него за това, но той ми каза две думи, които никога преди това не бях чувала да излизат от устата му.

— Какви бяха те?

— Без коментар.

След този отговор Саманта му даде визитката си, стисна ръката му и изчезна през сводестия пасаж, който свързваше двора със „Странд“. Алон изчака пет минути, преди да я последва. Когато излезе на улицата, видя мъжът и жената от галерията да се опитват да хванат такси. Той мина покрай тях, без да ги погледне, и продължи до площад „Трафалгар“, където около хиляда протестиращи участваха в акцията „Две минути ненавист“, насочена срещу Израел. Габриел навлезе в тълпата и си запробива бавно път през нея, спирайки от време на време, за да види дали някой не го следи. Най-накрая изсипалият се от небето порой разгони демонстрантите да търсят сушина.

Алон се смеси с група пропалестински настроени актьори и художници, които се бяха отправили към баровете в Сохо, но на Черинг Крос Роуд се отдели от тях и се шмугна в метростанцията на площад „Лестър“. Докато се спускаше с ескалатора в топлите дълбини, позвъни на Келър.

— Имаме нужда от кола — каза на френски.

— Къде отиваме?

— В Базилдън.

— Някаква конкретна причина?

— Ще ти разкажа по пътя.