Даниъл Силва
Английското момиче (34)

34.
Базилдън, Есекс

Той бе построен след Втората световна война като част от голям проект за намаляване на пренаселеността в бомбардираните бедняшки квартали на лондонския Ийст Енд. Резултатът бе това, което главните автори на проекта наричаха нов град — град без история, без душа, без друга цел, освен да събира на едно място хора от работническата класа. Неговият търговски център — градският площад на Базилдън, бе шедьовър на неосъветската архитектура. Такъв бе и високият като кула блок с общински апартаменти, който се извисяваше заплашително от едната му страна като гигантска препечена филия.

На осемстотин метра източно от него имаше занемарена колония от жилищни блокове и залепени една за друга еднотипни къщи, известна като Личфийлд. Всички улици имаха приятни имена: Ейвън Уей, Норич Уок, Саутуорк Пат, но по тротоарите зееха пукнатини, а дворовете бяха обрасли с бурени. Пред някои от къщите имаше малки морави, но пред тази в края на Блекуотър Уей имаше само напукана циментова площадка, където обикновено бе паркирана стара кола. Партерният етаж бе измазан с хоросан, а вторият бе на голи кафяви тухли. На фасадата имаше три малки прозореца — всичките тъмни и със спуснати пердета. Никаква лампа не светеше над негостоприемната малка входна врата.

— Някой от тях работи ли? — попита Келър, докато за втори път минаваха бавно с колата покрай къщата.

— Майката работи по няколко часа седмично в аптека „Бутс“ на площада — отвърна Габриел. — Братът е пияница.

— И си сигурен, че там няма никой?

— На теб обитавана ли ти изглежда?

— Може би обичат да стоят на тъмно.

— Или може би са вампири.

Алон вкара колата в общинския паркинг зад ъгъла и изключи двигателя. Точно до прозореца на Кристофър имаше табела, която предупреждаваше, че цялата зона е под двайсет и четири часово видеонаблюдение.

— Имам лошо предчувствие.

— Неотдавна уби човек за пари.

— Не пред камера.

Габриел не каза нищо.

— Колко дълго смяташ да останеш там? — попита Келър.

— Колкото е необходимо.

— Какво ще се случи, ако се появи полиция?

— Би било прекрасно, ако ми го съобщиш.

— А ако забележат, че седя тук?

— Покажи им френския си паспорт и им кажи, че си се загубил.

Без да добави нищо повече, Алон отвори вратата и слезе от колата. Като тръгна да пресича улицата, отнякъде залая куче. Трябва да бе много голямо, защото всеки негов дълбок, звучен лай отекваше като оръдеен изстрел между ронещите се фасади на жилищните сгради. За миг Габриел си помисли да се върне в колата — със сигурност, помисли си мрачно, звярът имаше лоши намерения. Вместо това, мълчаливо прекоси циментовата площадка на семейство Харт и се озова пред вратата им.

Нямаше ниша, нито друг заслон от неспирния дъжд. Алон натисна дръжката и както се очакваше, откри, че вратата е заключена. После извади от джоба си тънък метален инструмент и го пъхна в ключалката. Отне му само няколко секунди — всъщност някой страничен наблюдател можеше да помисли, че просто е потършувал за ключа си в тъмното. Когато отново натисна дръжката, бравата поддаде без съпротива. Той отвори вратата, влезе в тъмното празно пространство и бързо я затвори зад себе си. Навън кучето за последен път нададе неистов лай, преди най-сетне да млъкне. Габриел прибра шперца в джоба си, извади малко фенерче „Маглайт“ и го включи.

Намираше се в тесен коридор. Застланият с линолеум под бе осеян с непрочетена поща, а на стената, вдясно от него, бяха закачени на куки няколко евтини вълнени палта и непромокаеми якета. Габриел изпразни джобовете на висящите връхни дрехи — кибрити, квитанции, визитки, — преди да последва лъча на фенерчето си в хола. Той беше миниатюрен — около два и половина на три метра, с три протрити фотьойла, подредени около телевизор. В средата на стаята имаше ниска масичка с два препълнени пепелника, а на една от стените висяха поставени в рамка снимки на Маделин. Маделин като малко момиче, гонещо топка през огряна от слънце поляна. Маделин, получаваща дипломата си от Единбургския университет. Маделин, позираща с премиера Джонатан Ланкастър на Даунинг стрийт. Имаше и снимка на цялото семейство Харт, стоящо безрадостно на пепелявосив морски бряг. Габриел се вгледа в широките невзрачни лица на родителите й и се опита да си представи как те се бяха съчетали, за да се получи толкова красиво лице като нейното. „Тя е грешка на природата — помисли си той. — Тя е дете на друг бог.“

Алон излезе от хола и като мина през малката трапезария, влезе в кухнята. Плотовете бяха отрупани с купчини мръсни чинии, а мивката бе пълна с мазна вода. Въздухът бе натежал от вонята на гнило. Той отвори един от шкафовете под мивката и намери кошче за боклук, препълнено с остатъци от развалена храна. В хладилника имаше още такава храна. Запита се какво ли ги е прихванало, та да зарежат къщата в такъв хаос.

Габриел се върна в антрето и се изкачи по тесните стълби до втория етаж. Там имаше три спални — две малки стаички от лявата страна на къщата и една по-голяма от дясната, където влезе първо. Тя принадлежеше на майката на Маделин. Двойното легло бе оставено неоправено и студен вятър нахлуваше през отворения прозорец, гледащ към малкото парче земя, което представляваше задната градина. Той отвори тънката като хартия врата на гардероба и освети вътрешността с лъча на фенерчето. Висящите на закачалки дрехи изпълваха пръчката от край до край и на рафта над нея имаше наредени още прилежно сгънати дрехи. След това Алон отиде до скрина. Всички чекмеджета бяха пълни догоре, с изключение на горното вляво — чекмеджето, където според него една жена обикновено съхранява лични документи и семейни реликви. Той се наведе и освети пространството под леглото, но не намери нищо освен дебел слой прах. После отиде до телефона. Той стоеше на едното от двете еднакви нощни шкафчета, близо до празна чаша. Габриел вдигна слушалката до ухото си, но не чу сигнал. Натисна бутона за включване на телефонния секретар. Нямаше записани съобщения.

Той прекоси коридора и надникна в една от по-малките спални. Тя изглеждаше така, сякаш в нея бе паднала бомба. Само стените бяха непокътнати. Бяха облепени с обичайните плакати: футболни звезди, супермодели, автомобили, които обитателят й никога нямаше да може да си позволи. Въздухът бе изпълнен с противен мъжки мирис, с какъвто за щастие не беше се сблъсквал, откакто бе напуснал армията. Набързо претърси стаята, но не откри нищо необичайно — нищо, освен че в нея нямаше никакви вещи, нито дори листче хартия, на които да е написано името на човека, живял там.

Последната спалня, в която влезе, бе стаята на Маделин. Това не беше Маделин, любовницата на Джонатан Ланкастър, нито съсипаната жена, с която Габриел се бе срещнал във Франция, а Маделин, която по някакъв начин бе оцеляла след детството, прекарано в тази малка мрачна къща. Стори му се, че го е направила по същия начин, както бе оцеляла един месец в плен — с чистота и ред. Леглото й бе оправено по конец; малкото й ученическо бюро беше готово за проверка. Върху него бяха подредени класически английски романи от Чарлс Дикенс, Джейн Остин, Едуард Форстър, Дейвид Лорънс. Томчетата изглеждаха така, сякаш са били четени много пъти, и страниците им бяха пълни с подчертани пасажи и бележки, написани с дребен и акуратен почерк. Алон се канеше да пъхне една от книгите — „Стая с изглед“, в джоба на палтото си, когато мобилният му телефон завибрира тихо. Той го вдигна бързо до ухото си.

— Имаме си компания — каза Келър.

— Колко души?

— Струва ми се, само един, но не мога да бъда сигурен.

Габриел отмести прозрачните пердета на прозореца на Маделин само на сантиметър и видя една жена да върви, скрита под чадър, по Блекуотър Уей. Докато минаваше под снопа жълта светлина, хвърляна от уличната лампа, той зърна за кратко лицето й и веднага се сети, че вече го е виждал някъде. Отговорът го връхлетя, когато тя зави и тръгна през циментовата площадка. Беше я виждал в старата църква в планината Люберон. Тя бе жената, която се бе кръстила така, сякаш движението бе непривично за нея. И сега по някаква причина пъхна ключ в бравата на входната врата на Маделин Харт.

* * *

Габриел изключи телефона и измъкна пистолета от колана отзад на кръста си. Изкушаваше се да слезе безшумно по стълбите и да изненада жената, но реши, че е по-добре да изчака. В крайна сметка, помисли си, тя щеше да му каже коя е и защо е тук, и то за предпочитане, без да осъзнава, че го е направила. Това винаги бе най-добрият начин да се сдобиеш с малко информация без знанието на мишената. Както Шамрон винаги поучаваше, за един шпионин бе по-добре да е джебчия, а не обирджия.

И така Алон застина неподвижно в детската стая на Маделин Харт, притиснал успокоително дулото на пистолета към бузата си, докато жената влезе в антрето и тихо затвори вратата. Тя възкликна нещо на непознат за него език. След това се чу шумолене, подсказващо, че събира пощата и я поставя в найлонова торба. После жената отиде в хола, където остана около две минути. Сетне влезе в кухнята и отново издаде същото възклицание. Габриел предположи, че е псувня на език, различен от английския, иврит, френския, италианския или немския. Предположи и нещо друго. Жената, която и да беше тя, претърсваше къщата — точно както той го бе направил преди пристигането й.

Когато стъпките й стигнаха до долния край на стълбите, Алон за миг бе обзет от нерешителност. Ако беше прав за намеренията на непознатата — че търсеше нещо, — тя със сигурност щеше да претърси спалнята на Маделин. Той се огледа, за да види дали има място, където да се скрие, но не видя нищо подходящо: стаята бе малко по-голяма от килията, където девойката бе държана в плен във Франция. Когато стъпките на жената станаха по-отчетливи, Габриел реши, че няма друг избор, освен да напусне помещението. Но къде да отиде? Банята бе на отсрещната страна на коридора. Когато влезе безшумно в нея, се запита какво ли щеше да си помисли Шамрон, ако можеше да види в този момент бъдещия шеф на израелското разузнаване. Щеше да одобри, реши Алон. В действителност беше сигурен, че великият Ари Шамрон се е крил на места, далеч по-унизителни в професионално отношение от банята на едно общинско жилище в Базилдън.

Той остави вратата леко открехната — пет-шест милиметра, не повече, — държейки пистолета в протегнатите си напред ръце, докато жената приключи изкачването на стълбите. Тя влезе първо в най-голямата спалня и ако се съдеше по шума от отварянето на чекмеджета и затръшването на врати, я претърси старателно. Пет минути по-късно излезе и мина покрай банята, без да спира, сякаш не подозираше, че в този момент към главата й е насочен пистолет. Жената бе облечена със същия жълтеникавокафяв шлифер, който носеше във Франция, въпреки че сега прическата й бе малко по-различна. В лявата си ръка тя държеше зелена пазарска торбичка от „Маркс енд Спенсър“, която изглеждаше така, сякаш съдържаше нещо повече от непрочетената поща.

Когато влезе в стаята на Маделин, търсенето й внезапно стана по-бурно. Слушайки шумовете, Габриел си помисли, че претърсването е дело на професионалист. Силов обиск… Тя свали дрехите от гардероба, смъкна чаршафите от леглото и изсипа на пода съдържанието на чекмеджетата. Накрая се чу силен пукот, като от разцепване на дърво, последван от дълбока тишина. След миг тя бе нарушена от гласа й. Беше нисък и спокоен глас, с който се съобщават новини на началник по устройство, което предава сигнал в открит ефир. Алон не разбираше какво казва — той нямаше слух за славянските езици, — но бе сигурен в едно.

Жената говореше на руски.