Даниъл Силва
Английското момиче (25)

25.
Гран Фор Филип, Франция

Отне й по-малко от минута, за да стигне от улицата до третия етаж на хотела. Габриел използва този интервал, за да махне барикадата от мебели от антрето. След това допря ухо до вратата и се заслуша в потракването на токчетата й по голия под на коридора. Вратата бе добра, достатъчно солидна и дебела, за да забави един куршум, но не и да го спре. Жената почука леко на нея, сякаш предполагаше, че вътре спят деца.

— Сама ли сте? — попита Алон на френски.

— Да — отговори тя.

— Имате ли оръжие?

— Не.

— Знаете ли какво ще се случи, ако намеря у вас пистолет?

— Сделката се разваля.

Габриел отвори вратата няколко сантиметра, без да сваля веригата.

— Мушнете ръката си — каза той.

Жената се поколеба за миг, после се подчини. Пръстите й бяха дълги и бледи. Носеше само един пръстен — халка с формата на сребърна плетеница, и имаше малка татуировка на слънце на сгъвката между палеца и показалеца си. Алон сграбчи китката й и я изви болезнено. От долната й страна имаше стари белези от младежки опит за самоубийство.

— Ако искате да използвате тази ръка отново — каза той, — ще правите точно каквото ви кажа. Разбирате ли?

— Да — изпъшка жената.

— Хвърлете дамската си чанта на пода и я бутнете с крак към мен.

Жената отново се подчини. Продължавайки да стиска с лявата си ръка китката й, Габриел се пресегна и изпразни съдържанието на чантата на пода. Там се оказаха обичайните боклуци, които човек очакваше да открие в чантата на една французойка, с изключение на две неща: бижутерска лупа и преносима инфрачервена лампа. Алон свали веригата и като изви китката почти до счупване, издърпа жената вътре и затвори с крак вратата. После я блъсна с лице към стената и както бе обещал, я претърси старателно, твърдо убеден, че тялото, което опипваше, бе минало през ръцете на много мъже.

— Забавлявате ли се? — попита тя.

— Да — отвърна глухо Габриел. — Всъщност не ми е било толкова забавно от последния път, когато вадеха куршум от мен.

— Надявам се, че ви е боляло.

Той смъкна черната перука и прокара ръка през момчешки късата руса коса на жената.

— Свършихте ли? — попита тя.

— Обърнете се.

Жената се подчини, заставайки за първи път с лице към него. Беше висока и слаба, с дълги крайници и малки гърди на танцьорка от картините на Дега. Изражението на сърцевидното й лице бе дяволито и невинно, а на устните й нямаше и най-малка следа от иронична усмивка. Службата обичаше лица като нейното. Алон се запита колко ли съдби са били съсипани заради него.

— Как ще го направим? — попита тя.

— По обичайния начин — отвърна Габриел. — Вие ще прегледате парите, а аз ще държа пистолет до главата ви. И ако направите нещо, с което да ме изнервите, ще ви пръсна мозъка.

— Винаги ли сте така очарователен?

— Само с момичетата, които наистина харесвам.

— Къде са парите?

— Под леглото.

— Ще ги извадите ли вместо мен?

— В никакъв случай.

Жената въздъхна тежко, коленичи пред леглото и издърпа първия куфар. Като го отвори, тя преброи купчините във всяка посока — първо вертикално, след това хоризонтално. После извади една купчина пачки от средата — като климатолог, вземащ дълбочинна проба от ледник, и ги преброи.

— Приключихте ли? — попита подигравателно Алон.

— Ние сме едва в началото.

Тя избра шест пачки от шест различни места и различни дълбочини и преброи банкнотите, като отделяше настрана по една банкнота от всяка пачка. Жената броеше бързо, като човек, който е работил в банка или казино. „Или може би — помисли си Габриел — е прекарала доста време да брои откраднати пари.“

— Имам нужда от моите неща — каза тя.

— Нали не мислите наистина, че ще ви обърна гръб?

Жената остави шестстотинте евро на леглото и отиде в антрето, за да вземе лупата и инфрачервената си лампа. Като се върна, седна на ръба на леглото и с помощта на лупата заразглежда внимателно всяка банкнота, търсейки и най-малкия белег, че може да е фалшива — лошо отпечатано изображение, липсваща цифра или буква, холограма или воден знак, които не изглеждат истински. Разглеждането на всяка банкнота отнемаше повече от минута. Когато най-накрая приключи, тя остави лупата и взе инфрачервената лампа.

— Нужно ми е да се изключи осветлението на стаята.

— Включете първо тази — каза Алон, като кимна към инфрачервената лампа.

Жената го направи. Той обиколи стаята, изключвайки лампите, докато остана само пурпурният блясък на инфрачервената. Тя я използва, за да огледа една по една шестте банкноти. Осигурителните нишки искряха в жълто-зелено, доказвайки, че банкнотите са истински.

— Много добре — каза жената.

— Не мога да ви кажа колко съм щастлив, че сте доволна — Габриел включи осветлението на стаята. — Сега аз имам искане — добави той. — Кажете на Пол да ми се обади в рамките на един час или сделката отпада.

— Това няма да му хареса.

— Кажете му за парите — настоя Алон. — И той ще го преодолее.

* * *

Жената сложи перуката на главата си, събра нещата си и тръгна, без да каже нито дума. От поста си на прозореца Габриел я наблюдава как потегли от паркинга и отпътува. Той остана там, загледан в мократа улица, и зачака телефонът да звънне. Обаждането дойде в 21:15 — точно след един час. След като изслуша търпеливо тирадата на компютърно генерирания глас, Алон спокойно постави искането си. Последва мълчание, бързо тракане на компютърна клавиатура, а след това и гласът — тънък, безжизнен и натъртващ всички неправилни думи.

— Аз съм отговорен — каза той, — а не вие.

— Разбирам това — отговори Габриел още по-спокойно.

— Но това е бизнес сделка, нищо повече. Пари срещу стока. И ще бъда небрежен в работата си, ако не положа дължимото старание, преди да приключим продажбата.

Последва още една пауза, компютърен набор, а след това гласът рече:

— Този разговор продължи прекалено дълго. Затворете и изчакайте да ви се обадим отново.

Алон направи, както поискаха. Минута по-късно новото позвъняване дойде от друг апарат. Гласът изреди подробен списък с инструкции, които Габриел записа върху бланка на хотела.

— Кога? — попита той.

— След един час — отвърна гласът.

И след това замлъкна. Алон прекъсна връзката и препрочете инструкциите, за да се увери, че ги е записал правилно.

Имаше само един проблем.

Парите.

* * *

През следващите пет минути Габриел направи едно след друго три телефонни обаждания. Първите две направи от телефона на хотелската си стая — едно до съседната стая, което остана без отговор, и второто до сънливия нощен администратор на партера, който потвърди, че съседната стая не е заета. Алон я резервира за през нощта, като обеща пълно заплащане в рамките на час. След това от личния си мобилен телефон звънна на Кристофър Келър.

— Къде си? — попита той.

— В Булон сюр Мер — отвърна Келър.

— Имам нужда да влезеш през входа на „Отел дьо ла Мер“ в Гран Фор Филип след петдесет и пет минути.

— Защо да го правя?

— Защото имам да изпълнявам поръчка и трябва да съм сигурен, че никой няма да открадне багажа ми, докато ме няма.

— Къде е багажът?

— Под леглото в съседната стая.

— Къде отиваш?

— Нямам представа.

* * *

Още един час, още чакане. Габриел използва времето да сложи в ред стаята и да си приготви чаша с може би най-силното нескафе, което бе пил. Вече трета нощ, откакто не беше спал: първо в Люберон, после на Даунинг стрийт, а сега и тук. Беше близо, усещаше го. Още няколко часа, помисли си той, докато изливаше горчивата течност в гърлото си. После щеше да спи в продължение на цял месец.

В десет часа и десет минути се отправи по стълбите към фоайето, където каза на дежурния администратор, че мосю Дювал ще пристигне скоро. Алон плати за стаята и остави един плик, който трябваше да бъде предаден на мосю Дювал при настаняването му. След това излезе от хотела и седна зад волана на пасата. Докато се отдалечаваше от паркинга, погледна в огледалото за обратно виждане и видя Келър да влиза в хотела точно по график.

Този път му бяха дали не само местоназначението, но и конкретен маршрут. Той го отведе през поля, осеяни с ветрогенератори, до газопреработвателния завод, петролната рафинерия и железопътното депо в западния край на Дюнкерк. Пред него се появи планина от чакъл, като миниатюрна версия на Алпите. Той профуча край нея сред облак прах и зави по тесен път, минаващ по дълъг вълнолом. От дясната му страна се издигаха товарните кранове на дюнкеркското пристанище, от лявата се ширеше морето. Габриел засече на километража началната точка на пътя и точно след километър и половина отби встрани и изключи двигателя. Колата се поклащаше леко от силния влажен вятър. Габриел излезе от нея и като вдигна яката на якето си, тръгна през плажа. Беше настъпил отливът и пясъкът бе твърд и равен като паркинг. Той спря в края на водата и хвърли беретата си в морето. „Прекрасно място за края на един войнишки пистолет — помисли си, когато тръгна обратно към колата. — На дъното на морето, край бреговете на Дюнкерк.“

Когато се върна на пътя, погледна в двете посоки — на изток, на запад, после пак на изток. Нямаше други хора наоколо и не се виждаха приближаващи автомобилни фарове, а само светлините на крановете и далечното зарево на огньовете, горящи върху комините на рафинерията. Алон отвори багажника и сложи ключа на земята, точно от вътрешната страна на лявото задно колело. След това се качи в багажника, сви средно високата си фигура в нещо като ембрионална поза и дръпна капака, така че да се затвори. Няколко секунди по-късно телефонът иззвъня.

— Вътре ли сте? — попита гласът.

— Да.

— След пет минути — каза гласът.

Както се оказа, изминаха почти десет минути, преди да чуе една кола да спира зад него. После чу шум от отварянето и затварянето на врата, последван от потракването на токчета по асфалта. „Това е жената“ — помисли си той, когато колата рязко потегли. Сигурен бе в това.

* * *

След като напусна Дюнкерк, жената кара с висока скорост повече от час, като спира само два пъти. След това тя зави по асфалтов път и продължи да кара с пълна скорост, сякаш за да накаже Габриел за нахалството да поиска доказателство, че заложницата е жива, преди да предаде откупа от десет милиона евро. В един момент пасатът друсна силно и се чу тежко, стържещо тупване. На Алон му прозвуча така, сякаш току-що се бяха ударили в айсберг.

Асфалтовият път скоро отстъпи място на мек, дълбок чакъл, а чакълът, на свой ред — на бетонния под на гараж. Габриел разбра това, защото, когато колата спря, до него достигна отразеният от стените звук от вибрациите на двигателя. След миг той замлъкна, а жената слезе от пасата и токчетата й шумно затракаха по пода. Капакът на багажника се отвори няколко сантиметра и дългата бледа ръка му подаде платнена качулка, която той веднага нахлузи на главата си.

— Готов ли сте? — попита тя.

— Да.

— Знаете ли какво ще се случи, ако качулката падне?

— Момичето ще умре.

Габриел чу как капакът на багажника се вдига. След това два чифта ръце, очевидно мъжки, го хванаха — едните за раменете, а другите за краката, и го измъкнаха навън. Те изненадващо внимателно го поставиха да стъпи на краката си и се увериха, че е стабилен, преди да завържат ръцете му отзад с чифт белезници, тип „свински опашки“. После го хванаха за лактите и го поведоха тромаво през място, покрито с чакъл, като се забавиха леко да му помогнат да изкачи две тухлени стъпала и да мине през някаква врата.

Подът вътре бе дървен и неравен — като дъсчения под на стара селска къща. Докато завиваха няколко пъти в различни посоки, Алон имаше чувството, че го води някаква авторитетна личност. Те се спуснаха по стръмно стълбище и се озоваха в хладно мазе, където миришеше на варовиков камък и влага. Ръцете го избутаха напред още няколко метра, дръпнаха го да спре, а след това го настаниха да седне в края на легло. Габриел се вслуша внимателно в стъпките на похитителите, докато те се оттегляха, опитвайки се да определи техния брой. После една тежка врата се затръшна с безвъзвратността на капак на ковчег. След това се възцари тишина. Усещаше само миризма — тежка и отвратително сладникава. Миризмата на човешко същество, държано в плен.

Той седеше неподвижно и безмълвно, убеден, че е оставен сам в стаята. Но след няколко секунди една ръка свали качулката от главата му. Тя принадлежеше на млада жена — мършава, бледа като порцелан, но въпреки това изключително красива.

— Аз съм Маделин Харт — каза тя. — А вие кой сте?