Даниъл Силва
Английското момиче (20)

20.
Марсилия — Лондон

Следващият полет до Хийтроу бе в пет часа същия следобед. Габриел си купи други дрехи от универсалния магазин близо до Старото пристанище и след това се настани в мрачен транзитен хотел в съседство с железопътната гара, за да се изкъпе и преоблече. Той натъпка старите си дрехи в препълнен казан за боклук зад един ресторант, остави скутера на място, където бе сигурен, че ще бъде откраднат още на здрачаване, и взе такси до летището. Главният терминал изглеждаше така, сякаш е бил изоставен пред настъпваща армия. Алон провери френските новинарски сайтове в интернет, за да се увери, че полицията не е намерила четири трупа в една спокойна долина в планинския масив Люберон, след това си купи билет за първа класа за Лондон, използвайки името Йоханес Клемп. По време на полета отказа всякакво обслужване и пресече всички опити на съседа си по седалка — плешив швейцарски банкер, да поведе разговор с него, избирайки вместо това да гледа мрачно през прозореца. Тази вечер нямаше какво да се види, тъй като дебел слой облаци бе покрил цяла Северна Европа. Едва когато самолетът бе на няколко хиляди метра от земята, жълтите натриеви лампи на Западен Лондон успяха да пробият мрака. На Габриел те му заприличаха на море от оброчни свещи. Той затвори очи и в мислите си видя жена с шлифер да стои пред олтара на тъмна, стара църква и да се прекръства така, сякаш движението й е напълно непривично.

Като слезе от самолета, Алон се присъедини към опашката от пътници, която се точеше към гишето за паспортен контрол. Митничарят — брадат сикх^[1], носещ тюрбан в кралскосиньо — разгледа паспорта му със скептицизма, който той заслужаваше, а след това, като го подпечата със замах, го приветства с „добре дошъл във Великобритания“. Габриел прибра паспорта в джоба на якето си и се запъти към залата за пристигащи, където оперативен агент на МИ5 на име Найджъл Уитком стоеше сам сред тълпата, стискайки посмачкана хартиена табелка, на която пишеше Г-Н БЕЙКЪР. Уитком бе помощник на Греъм Сиймор и основен куриер за неофициални поръчки. Той беше трийсет и няколко годишен, но изглеждаше като юноша, който е бил разтегнат и моделиран като зрял мъж. Бузите му бяха розови и неокосмени, а мимолетната усмивка, която отправи на Габриел, докато се ръкуваше с него, бе невинна като усмивката на пастор. Неговата благовидна външност се бе оказала полезен актив в МИ5. Тя прикриваше ум, който бе хитър и коварен като на отявлен терорист или опитен престъпник.

Поради тайния характер на посещението на Алон Уитком бе дошъл до Хийтроу с личния си автомобил, марка „Воксхол Астра“. Той караше с бързината и лекотата на човек, който прекарва уикендите си, като се състезава в ралита. И наистина, докато не стигнаха до Уест Кромуел Роуд, стрелката на скоростомера не слезе под сто и трийсет километра.

— Добре е, че сме близо до болница — каза Габриел.

— Защо?

— Защото, ако не намалиш, ще имаме нужда от такава.

Уитком отпусна педала на газта, но съвсем леко.

— Има ли някаква възможност да спрем в „Хародс“ за чай?

— Казаха ми да те закарам незабавно.

— Пошегувах се, Найджъл.

— Да, знам.

— Знаеш ли защо съм тук?

— Не — отговори Уитком, — но трябва да е нещо спешно. Не съм виждал Греъм да изглежда така от…

Гласът му заглъхна.

— Откога? — попита Алон.

— От деня, в който онзи атентатор от Ал Кайда се взриви на пазара в Ковънт Гардън.

— Добри времена — каза мрачно Габриел.

— Това беше една от нашите най-добри операции, не си ли съгласен?

— Да, с изключение на края й.

— Да се надяваме, че тази, каквато и да е тя, няма да свърши по същия начин.

— Дано — отвърна Габриел.

След като се справи успешно с водовъртежа на трафика на Хайд Парк Корнър, Уитком си проправи път край Бъкингамския дворец до улица „Бърдкейдж Уок“. Като минаваха край Уелингтънските казарми, той натисна един бутон на мобилния си телефон, измърмори нещо за доставяне на пакет и веднага прекъсна връзката. Две минути по-късно влезе в Олд Куин стрийт и спря зад един паркиран ягуар. Греъм Сиймор седеше на задната седалка с вид на човек, който току-що е вечерял зле в своя клуб.

— Предполагам, че нямаш нищо, което да прилича на делови костюм? — попита той, когато Габриел се настани до него.

— Имах — отвърна Алон, — но „Бритиш Еъруейс“ загубиха багажа ми.

Сиймор се намръщи. После погледна към шофьора си и каза:

— Към Номер 10.

* * *

Сградата на Даунинг стрийт №10 — може би най-известният адрес в света, някога била охранявана от двама обикновени лондонски полицаи, като единият стоял на пост пред доста мрачната черна врата, а другият седял на удобен, тапициран с кожа стол във фоайето. Всичко това се променило, след като през февруари 1991 г. бойци на ИРА атакували Даунинг стрийт с минохвъргачки. При входа на улицата откъм Уайтхол били издигнати бариери за сигурност и тежковъоръжени командоси от Подразделението за дипломатическа защита на Скотланд Ярд заели мястото на двамата обикновени лондонски полицаи. Сега Даунинг стрийт, също като Белия дом, е укрепен лагер, видим само през решетките на оградата.

Първоначално на №10 имало не една, а три постройки: градска къща, вила и голяма, представителна сграда от XVI в., наричана Задната къща, която служела за резиденция на членовете на кралското семейство. През 1732 г. крал Джордж II предложил имота на сър Робърт Уолпол — първия британски министър-председател, макар и без тази титла, — който решил да обедини трите сгради в една. Резултатът бил това, което Уилям Пит описал като „огромна неудобна къща“, имаща тенденцията да потъва и да се напуква, където малцина британски министър-председатели са избрали да живеят. До края на XVIII в. къщата вече била в толкова лошо състояние, че от Хазната препоръчали тя да бъде съборена, а след Втората световна война конструкцията й станала толкова нестабилна, че били поставени ограничения за броя на хората, които могат да бъдат едновременно на по-горните етажи, от страх, че сградата ще се срути под тежестта им. Най-сетне, в края на 50-те години на XX в., правителството предприело напълно точна реконструкция. Забавено от работнически стачки и откриването на средновековни артефакти под основите, реализирането на проекта отнело три години и струвало три пъти повече от планираното. По време на ремонтните дейности тогавашният премиер — Харолд Макмилан, живеел в Старото адмиралтейство.

Повечето посетители на Даунинг стрийт минаваха през охраняваната порта на Уайтхол и влизаха в Номер 10 през емблематичната черна врата. Но тази вечер Греъм Сиймор и Габриел се промъкнаха през портата откъм Хорс Гардс роуд и влязоха в резиденцията през френските врати, гледащи към оградената със стена градина. Във фоайето ги чакаше секретарка от личния кабинет на Ланкастър — надута библиотекарка, която притискаше към гърдите си кожена папка, сякаш беше щит. Тя кимна за поздрав на Сиймор, но избегна да срещне погледа на Алон. После, като се завъртя на пети, жената ги поведе по широк елегантен коридор към затворена врата, на която почука леко с кокалчетата на ръката си.

— Влез — каза вторият най-известен глас във Великобритания и надутата жена ги въведе вътре.