Даниъл Силва
Английското момиче (38)

38.
Хампстед Хийт, Лондон

Те отидоха пеша до Хайд Парк Корнър, качиха се на метрото по линията „Пикадили“ до площад „Лестър“, а след това хванаха Северната линия и се возиха дълго до Хампстед. Келър влезе в едно малко кафене на Хай стрийт и изчака там, докато Габриел продължи сам по Саут Енд Роуд. Той навлезе в просторните паркови площи край Прайър Фийлд, заобиколи езерата в Хампстед, а след това се изкачи по лекия склон на Парламънт Хил. В далечината, забулени от ниски облаци и мъгла, блестяха светлините на Лондонското сити. Греъм Сиймор се любуваше на гледката от една дървена пейка в парка. Беше сам, с изключение на двама, облечени с дъждобрани охранители, които стояха неподвижно като шахматни фигури на пътеката зад гърба му. Те извърнаха очи, когато Алон безмълвно се промъкна край тях и седна до Сиймор. Заместник-директорът на МИ5 не показа с нищо, че е забелязал присъствието му. Той отново пушеше.

— Наистина трябва да ги спреш — каза Габриел.

— А ти наистина трябваше да ми кажеш, че ще се върнеш в страната — отвърна Сиймор. — Щях да организирам делегация за посрещането ти.

— Не исках такава делегация, Греъм.

— Очевидно. — Сиймор продължаваше да съзерцава светлините на Централен Лондон. — От колко време си в града?

— Пристигнах вчера следобед.

— Защо?

— По недовършени дела.

— Защо? — попита отново Греъм.

— Заради Маделин — отговори Габриел. — Тук съм заради Маделин.

Сиймор обърна глава и за първи път го погледна.

— Тя е мъртва — каза той бавно.

— Да, Греъм, знам това. Аз бях там.

— Съжалявам — каза след малко Сиймор. — Не трябваше да…

— Забрави за това, Греъм.

Двамата потънаха в неловко мълчание. „Това е заради естеството на този нещастен случай“ — помисли си Габриел. И двамата бяха постъпили в разузнаването, за да защитават своите страни и своите сънародници, а не политиците си.

— Трябва да си открил нещо важно — каза накрая Сиймор. — Иначе нямаше да ми се обадиш.

— Ти винаги си бил добър, Греъм.

— Но не и достатъчно добър, за да те възпра да влизаш в моята страна, когато си поискаш.

Габриел не каза нищо.

— Какво имаш?

— Смятам, че знам кой е отвлякъл Маделин Харт. Нещо повече — добави, — смятам, че знам защо е била отвлечена.

— Кой е бил?

— „КГБ — нефт и газ“ — отвърна Алон.

Сиймор рязко обърна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Било е заради сделката с „Волгатек“, Греъм. Маделин е била отвлечена, за да могат руснаците да крадат вашия нефт.

* * *

За един професионален таен агент няма нищо по-лошо от това служител на друга разузнавателна служба да му каже нещо, което той самият вече е трябвало да знае. Греъм Сиймор понесе това унижение с възможно най-голямо достойнство, с високо вдигната глава и вирната брадичка. После, след като внимателно прецени последствията, поиска обяснение. Габриел започна, като му разказа всичко, което бе научил за Джеръми Фалън. Че Фалън е бил влюбен в Маделин Харт. Че вече не се е радвал на добър прием на Даунинг стрийт и е трябвало да бъде изхвърлен оттам преди следващите избори. Че е приел таен подкуп в размер на пет милиона евро от Генадий Лазарев и след това е използвал властта си, за да прокара сделката въпреки възраженията на държавния секретар по енергийните въпроси. Накрая каза на Сиймор за говорещата руски език жена, която първо бе видял в една стара църква в Люберон, а после в една изоставена общинска къща в Базилдън.

— Кой е източникът за Джеръми Фалън и петте милиона? — попита Греъм.

— Ако не възразяваш, за него бих искал да претендирам за „зона на неприкосновеност“^[1].

— Сигурен съм, че ще го направиш. Но кой е източникът?

Алон му отговори честно. Сиймор бавно поклати глава.

— Виктор Орлов е генетично неспособен да говори истината — каза той. — Винаги предлага на МИ6 някакви така наречени разузнавателни сведения за Русия и нито едно от тях не върши работа.

— Киара и аз нямаше да сме живи, ако не беше Виктор Орлов — възрази Габриел.

— Това не означава, че всичко, което казва, е истина.

— Той знае повече за скритата страна на руската петролна индустрия, отколкото всеки друг на света.

Сиймор не оспори това твърдение.

— И си сигурен за мъжа и жената, които са отпътували с мерцедеса? — попита той. — Сигурен ли си, че са същите, които са те проследили в галерията?

— Греъм — каза уморено Алон.

— Всички правим грешки от време на време.

— Някои от нас по-често от други.

Сиймор захвърли ядно цигарата си в тъмнината.

— Защо чувам за това едва сега? Защо не ми се обади снощи, докато си ги наблюдавал?

— И какво щеше да направиш? Щеше ли да предупредиш началника на Руския отдел във вашето контраразузнаване? Щеше ли да информираш вашия директор? — Габриел замълча за миг. — Ако бях дошъл при теб снощи, това щеше да задейства поредица от събития, които биха довели до краха на Джонатан Ланкастър и неговото правителство.

— Тогава защо идваш при мен сега?

Алон не отговори нищо. Сиймор понечи да запали нова цигара, но спря.

— Доста е иронично, не мислиш ли?

— Кое?

— Помолих те да намериш Маделин Харт, защото се опитвах да защитя премиера от скандал. А сега ми предоставяш информация, която може да го съсипе.

— Нямах такова намерение.

— Не можеш да докажеш нито една дума за дадения случай, знаеш го. Нито една дума.

— Наясно съм с това.

Греъм въздъхна тежко.

— Аз съм заместник-директор на Службата за сигурност на Нейно Величество — каза той повече на себе си, отколкото на Габриел. — Заместник-директорите на МИ5 не свалят британските правителства. Те ги предпазват от външни и вътрешни врагове.

— Ами ако правителството е корумпирано?

— Кое правителство не е? — отвърна небрежно Сиймор.

Алон не отговори. Не беше в настроение за дебат относно относителността на етиката в политиката.

— А ако те убедя да си тръгнеш и да забравиш за това? — попита Греъм. — Какво ще направиш?

— Ще се съобразя с твоето желание и ще се прибера вкъщи в Йерусалим.

— И какво ще правиш?

— Изглежда, Шамрон има планове за мен.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш за това?

— Не още.

Сиймор явно бе заинтригуван, но за момента изостави темата.

— И какво ще си мислиш за мен? — попита той след малко.

— Какво значение има какво си мисля аз?

— За мен има значение — отвърна сериозно Сиймор.

Габриел си даде вид, че размишлява.

— Смятам, че ще прекараш остатъка от живота си, чудейки се какво прави СВР с всичките пари, които източва от Северно море. И смятам, че ще се чувстваш виновен, че не си направил нищо, за да спреш това.

Сиймор не отговори.

— В Службата имаме една поговорка, Греъм. Ние считаме, че една кариера без скандал изобщо не е никаква кариера.

— Ние сме британци — отговори Сиймор. — Ние нямаме поговорки и не обичаме скандали. Всъщност ние живеем в страх да не направим дори и най-малката погрешна стъпка.

— Ето защо имаш мен.

Греъм го изгледа за миг сериозно.

— Какво точно предлагаш?

— Позволи ми да поведа война срещу „Волгатек“ от ваше име. Ще намеря доказателство, че те са откраднали вашия нефт.

— И после какво?

— Аз ще го открадна обратно.

* * *

Габриел и Греъм Сиймор прекараха следващите трийсет минути в уточняване на подробностите на може би най-необичайното оперативно споразумение, постигано досега между две понякога съюзнически служби. По-късно то щеше да стане известно като „споразумението от Парламънт Хил“, макар че някои хора от британското разузнаване го наричаха „споразумението Кайт Хил“, което бе другото име на малкия хълм в южния край на Хампстед Хийт. Съгласно клаузите на споразумението, Сиймор даваше на Алон правото да действа на британска земя, както той намери за добре, при условие че няма да има насилие и никаква заплаха за британската национална сигурност. От своя страна, Габриел обеща, че всяка разузнавателна информация, придобита по време на операцията, ще бъде предавана на Греъм и той сам ще реши как да я използва. Споразумението бе скрепено с ръкостискане. После Сиймор тръгна, последван от охранителите си.

Алон остана в Хийт още десет минути, преди да се върне до Хай стрийт, за да вземе Келър. Двамата се качиха на метрото до Кенсингтън и след това отидоха пеша до израелското посолство. В централата на Службата нямаше никой, освен един нисш чиновник, който скочи и застана мирно, когато легендата влезе през вратата без предупреждение. Габриел остави Кристофър в преддверието, а след това отиде в обезопасения комуникационен сектор, който ветераните от Службата като него наричаха Светая светих. Домашният номер на Шамрон в Тиберия все още фигурираше в указателя за спешни контакти. Той вдигна след първото позвъняване, сякаш бе седял до телефона.

Въпреки че обаждането бе технически защитено, двамата мъже говориха на лаконичния жаргон на Службата — език, който никой преводач или суперкомпютър не можеше да дешифрира. Алон набързо обясни какво бе открил, какво планираше да направи по-нататък и от какво имаше нужда, за да продължи напред. Не беше нужно Шамрон да осигурява ресурси за подобна операция, нито официални пълномощия за нейното одобряване. Единствено Узи Навот можеше да направи това, и то само с благословията на самия министър-председател.

И така бяха поставени основите на свада, която щеше да остане в аналите като една от най-лошите в легендарната история на Службата. Тя започна в 22:18 ч. израелско време, когато Стареца позвъни в дома на Навот и му каза, че Габриел възнамерява да започне война срещу „КГБ — нефт и газ“ и че той, Шамрон, иска операцията да се осъществи. Узи Навот даде ясно да се разбере, че такова начинание е малко вероятно да се случи. Нито по-късно. Нито изобщо някога. Ари затвори, без да каже и дума, и позвъни на премиера, преди Навот да има възможност да се намеси.

— Защо да започвам война с руския президент? — попита министър-председателят. — Това е само нефт, за бога.

— За Габриел въпросът не опира само до нефта. Освен това — добави Шамрон, — искаш ли той да бъде следващият началник, или не?

— Знаеш, че искам него, Ари.

— Тогава го остави да уреди старите си сметки с руснаците — каза Шамрон — и той ще бъде твой.

— Кой ще каже на Узи?

— Съмнявам се, че той ще приеме обаждането ми.

И така израелският министър-председател, действайки по повелята на Ари Шамрон, се обади на началника на своето външно разузнаване и му нареди да одобри операция, в която началникът не искаше да участва. По-късно очевидци щяха да твърдят, че се е говорило на висок тон, а имаше и слухове, че Навот заплашил да си подаде оставката. Но те бяха само това — слухове, защото на Узи му харесваше да бъде шефът почти толкова, колкото бе харесвало на Шамрон. И като знак за нещата, които щяха да последват, Навот отказа да се обади на Алон в Лондон и лично да му даде благословията си, оставяйки тази задача на един нисш служител. Габриел получи официалното разрешение за операцията малко след полунощ лондонско време с обаждане по телефона, продължило по-малко от десет секунди. След като затвори, двамата с Келър напуснаха посолството и се отправиха по тихите улици на Лондон към „Грандхотел Бъркшър“.

— Ами аз? — попита Кристофър. — Оставам или се качвам на следващия самолет за Корсика?

— Това зависи от теб.

— Мисля да остана.

— Няма да бъдеш разочарован.

— Не говоря иврит.

— Това е добре.

— Защо?

— Защото можем да ти се присмиваме и ти никога няма да разбереш.

— Как смяташ да ме използваш?

— Ти говориш френски като французин, имаш няколко чисти паспорта и си доста добър с пистолета. Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Само един.

— Ще ти е нужен някой руснак.

— Не се притеснявай — отвърна Габриел. — Разполагам с един.