Даниъл Силва
Английското момиче (39)

39.
Грейсууд, Съри

Изолираната къща в тюдорски стил се издигаше на километър и половина от старата енорийска църква в Грейсууд, в края на гората Ноби Копс. До нея водеше изровена, засенчена от букове алея, защитена от погледите с гъст жив плет. Имаше обрасла с буйна растителност градина, подтикваща към дълбоки размисли, осем акра земя, за да се бориш със своите демони, както и езеро, където не бе ловена риба от години. Костурите, които се стрелкаха из тъмните му води, сега бяха големи като акули. От интендантството на Службата, което придобиваше и поддържаше имоти, които да служат за тайни квартири, наричаха езерото Лох Нес.

Габриел и Келър пристигнаха в имението рано следобед на следващия ден с джип „Ленд Роувър“, който им бе предоставен от Транспортния отдел на Службата. В задната част имаше два сандъка от неръждаема стомана, пълни с надеждни комуникационни устройства, взети от обезопасения комуникационен център на посолството, заедно с няколко торби с хранителни продукти, закупени от супермаркета на веригата „Сейнсбъри“ в Гилдфорд. След като оставиха хранителните продукти в килера, те махнаха завивките от мебелите, почистиха паяжините от корнизите и претърсиха от край до край старата къща за подслушвателни устройства. После отидоха в градината и застанаха на брега на езерото. Пред очите им гръбни перки разсичаха тъмната повърхност.

— Те не се шегуват — каза Кристофър.

— Не — отвърна Алон.

— С какво се хранят?

— Последния път, когато бяхме тук, разкъсаха един от най-добрите ми агенти.

— Има ли някакви рибарски такъми?

— В задното антре.

Келър влезе вътре и намери чифт въдици, облегнати в ъгъла до старо нацепено гребло. Докато търсеше стръв, чу глух пукот, като от счупване на клон. Когато излезе навън долови във въздуха непогрешимия мирис на барут. После видя Габриел да идва по градинската пътека, държейки в едната си ръка берета със заглушител, а в другата — риба, дълга около седемдесет сантиметра.

— Това съвсем не ми прилича на спортуване — подхвърли Кристофър.

— Нямам време за спорт — отговори Алон. — Трябва да измисля начин да внедря агент в руската петролна компания. Освен това имам много гърла за хранене.

* * *

Късно следобед, когато живият плет се стопи в сгъстяващия се мрак и въздухът изстудя, в изолираната къща в тюдорски стил, разположена в края на гората Ноби Копс, пристигна колона от три автомобила. Превозните средства бяха различни марки и модели, каквито бяха и слезлите от тях деветима оперативни агенти, които бяха уморени от дългия, преминал в нелегално пътуване ден. В коридорите и конферентните зали на булевард „Цар Саул“ тези агенти бяха известни като „Барак“ — думата на иврит за светкавица, заради способността им да се събират и да нанасят светкавични удари. Американците, завиждайки на ненадминатия списък с успешни операции на групата, ги наричаха „Божият отряд“.

Първа в къщата влезе Киара, следвана от Римона Щерн и Дина Сарид. Дребна и тъмнокоса, Дина беше топанализаторът на Службата по въпросите на тероризма, но тя притежаваше блестящ аналитичен ум, което я правеше ценен кадър за всякакъв вид операции. Римона — рубенсов тип жена с пясъчноруси коси — бе започнала кариерата си във военното разузнаване, но сега беше част от отдела на Службата, чиято дейност бе съсредоточена изключително върху иранската ядрена програма. По случайност тя бе и племенница на Шамрон. Всъщност най-милите спомени на Габриел за Римона бяха за едно безстрашно дете, което се спускаше с тротинетката си по стръмната алея за коли в къщата на прочутия си вуйчо в Тиберия.

След това влязоха двамата универсални полеви агенти Одед и Мордекай, следвани от Яков Росман и Йоси Гавиш. Яков — набит, с тъмна коса и белязано от шарка лице, беше агент от контраразузнаването, който се бе специализирал във вербуването и работата с арабски шпиони. Йоси бе старши офицер от отдел „Проучване“ на Службата. Роден в Лондон и завършил Оксфордския университет, той все още говореше иврит с изразен британски акцент.

От последната кола слязоха двама мъже: единият бе около шейсетгодишен, а другият — в разцвета на силите си. По-възрастният от двамата бе не някой друг, а Ели Лавон: виден археолог, ловец на нацистки военнопрестъпници и разграбени по време на холокоста ценности, и изключителен проследяващ агент. Както обикновено, Лавон носеше няколко ката несъчетаеми дрехи. Той имаше рядка коса, която не се поддаваше на никаква прическа, и бдителни кафяви очи на териер. Неговите велурени мокасини не издадоха нито звук, когато пресече антрето и се озова в топлата прегръдка на Габриел. Ели Лавон правеше безшумно почти всичко. Веднъж Шамрон бе казал, че легендарният проследяващ агент на Службата може да изчезне, докато се здрависва с теб.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Алон.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Освен това — добави Лавон, — твоят изпълнител на главната роля каза, че не би припарил до руснаците, ако аз не пазя гърба му.

Габриел погледна към високия мъж, който стоеше точно зад слабичкото рамо на Ели. Той се казваше Михаил Абрамов. Върлинест и русокос, с фини черти на лицето и очи с цвят на глетчер, Михаил бе емигрирал в Израел от Русия като тийнейджър и се бе присъединил към Саярет Маткал — елитното специално подразделение на израелската армия. Наречен някога от Шамрон „версия на Габриел без съвест“, той лично бе елиминирал няколко от висшите ръководители на терористичните организации „Хамас“ и „Палестински ислямски джихад“. Сега той изпълняваше подобни мисии за Службата, макар че огромните му дарби не се изчерпваха с боравенето с огнестрелно оръжие. Именно Михаил, работейки с агентката от ЦРУ Сара Банкрофт, се бе внедрил в антуража на Иван Харков, като по този начин бе поставил началото на дългата и кървава война между Службата и частната армия на Иван. Ако Виктор Орлов не бе отстъпил „Русойл“ на Кремъл, Михаил щеше да умре в Русия заедно с Габриел и Киара. В действителност на гладката като порцелан скула на Михаил бе останал дълбок белег от тежкия юмрук на Иван.

— Не си длъжен да го правиш — каза Алон, докосвайки белега му. — Можем да намерим някой друг.

— Кого например? — попита Михаил, като огледа стаята.

— Йоси може да го направи.

— Йоси говори четири езика — възрази Михаил, — но по една случайност руският не е сред тях. Те може да говорят как ще прережат гърлото му, а той ще си мисли, че си поръчват пиле по киевски.

Членовете на легендарния екип на Габриел бяха пребивавали в къщата и преди, така че се настаниха в старите си стаи без особени препирни, докато Киара се насочи към кухнята, за да приготви богата вечеря по случай срещата. Основното ястие беше огромният костур, който тя изпече с бяло вино и зелени подправки. По време на вечерята Алон постави Келър от дясната си страна — знак за останалите, че поне засега към Англичанина трябва да се отнасят като към член на семейството. Отначало другите се чувстваха неловко от присъствието му, но постепенно започнаха да свикват с него. Докато вечеряха, през повечето време говореха на английски заради Кристофър. Но когато обсъждаха тяхната последна операция, преминаха на иврит.

— За какво говорят? — попита той тихо Габриел.

— За една нова програма по израелската телевизия.

— Истината ли ми казваш?

— Не.

Всички бяха по-сдържани от обикновено, тъй като сянката на Иван бе надвиснала над тях. По време на вечерята те не споменаха името му. Вместо това, говориха за матцав — настоящото положение. Йоси, дълбоко запознат с класиката и историята, им служеше за гид. Според него светът опасно излизал извън контрол. Обещанията на Арабската пролет били изобличени като лъжи и скоро полумесецът на радикалния ислям щял да се простира от Северна Африка до Централна Азия. Америка била банкрутирала, уморена и вече не била в състояние да играе водеща роля. Възможно било безпорядъкът в този нов турбулентен свят да доведе до формирането на нова „Ос на злото“ на XXI век, начело с Китай, Иран и естествено, Русия. А Израел и Службата щели да останат сами, заобиколени от море от врагове.

След тези думи те раздигнаха масата и отидоха в хола, където Габриел най-накрая им обясни защо ги е довел в Англия. Те вече знаеха някои фрагменти. Сега, застанал пред тях на фона на огъня, който гореше в газовата камина зад гърба му, той бързо завърши картината. Разказа им всичко, което се бе случило, като започна с отчаяното търсене на Маделин Харт във Франция и завърши със споразумението, което бе постигнал с Греъм Сиймор предишната вечер в Хампстед Хийт. Имаше обаче един аспект от случая, който Алон им изложи допълнително. Това беше кратката му среща с Маделин Харт часове преди смъртта й. Той й бе дал дума да я заведе благополучно у дома. След като не бе успял да го стори, възнамеряваше да спази това обещание, като развали тази, както се бе оказало, изцяло руска операция. За да постигнат това, щяха да внедрят Михаил в нефтената компания на КГБ. После щяха да намерят доказателства, че Маделин Харт е била убита като част от руски заговор за кражбата на британския нефт в Северно море.

— Как? — попита невярващо Ели Лавон, когато Габриел замълча. — Как, за бога, ще вкараме Михаил в притежавана от Кремъл петролна компания, която се управлява от руското разузнаване?

— Ще намерим начин — отвърна Алон. — Винаги намираме.

* * *

Истинската работа започна на следващата сутрин, когато членовете на екипа на Габриел започнаха тайно да се ровят в държавната руска енергийна компания, известна като „Волгатек — нефт и газ“. В началото по-голямата част от информацията им идваше от обществено достъпни източници: бизнес списания, съобщения за пресата и научни доклади, написани от експерти по агресивната руска петролна индустрия. В допълнение Алон поиска помощ от Отдел 1400 — израелската служба за електронно подслушване. Както се очакваше, от отдела откриха, че базираните в Москва компютърни мрежи и комуникации на „Волгатек“ са защитени от висококачествени руски защитни стени, и което бе интересно, същите защитни стени се използваха от Кремъл, руската армия и СВР. Все пак в края на деня отделът успя да проникне в компютрите на офиса на „Волгатек“ в Гданск, където компанията притежаваше важна рафинерия, произвеждаща голяма част от петрола на Полша. Материалът бе изпратен директно в обезопасената къща в Съри. Михаил и Ели Лавон — единствените членове на екипа, които говореха руски, направиха превода. Михаил сметна сведенията за абсолютно безполезни, но Лавон беше по-оптимистичен. Според него, като направеха първата стъпка в Гданск, щяха да научат много за това как „Волгатек“ действа извън границите на Матушка Русия.

По инстинкт те подходиха към мишената си, сякаш тя беше терористична организация. А първото нещо, когато се натъкнеха на нова терористична група или клетка, напомни им ненужно Дина, бе да се определят структурата и ключовите фигури в нея. Според нея беше изкушаващо да се съсредоточат върху тези, които бяха на върха на „хранителната верига“, но обикновено началниците от средния ешелон, редовите служители, куриерите, домакините и шофьорите се оказваха много по-ценни. Тях не ги забелязваха, забравяха ги, пренебрегваха ги. Те се изпълваха с недоволство и негодувание, често харчеха повече, отколкото печелеха. Това ги правеше по-лесни цели за вербуване, отколкото мъжете, които летяха с частни самолети, наливаха се с шампанско и имаха на разположение куп руски проститутки, независимо в кой край на света отиваха.

На върха на организационната структура беше Генадий Лазарев, бившият руски ядрен физик и КГБ информатор, който бе работил като заместник на Виктор Орлов в „Русойл“. Доверен заместник на Лазарев беше Дмитрий Бершов, а началник на европейските операции бе Алексей Воронин. И двамата бяха бивши офицери от КГБ, макар че Воронин бе много по-представителен. Той говореше свободно няколко европейски езика, в това число и английски, който бе научил, докато бе работил в лондонската резидентура на КГБ през последните дни на Студената война.

Откриването на останалата част от йерархичната структура на „Волгатек“ се оказа по-трудно, което със сигурност не беше случайно. Яков оприличи профила на компанията с този на Службата. Името на началника беше публично достояние, но имената на неговите ключови заместници, както и задачите, които те извършваха, се пазеха в тайна или бяха прикрити с множество лъжи и заблуди. За щастие трафикът на електронната поща от офиса в Гданск позволи на екипа да идентифицира няколко други ключови играчи в компанията, в това число и началника на охраната Павел Жиров. Името му не се срещаше в никакви фирмени документи и всички опити да намерят негова снимка останаха безплодни. Така че върху изготвеното от екипа табло на организационната структура Жиров беше човек без лице.

С напредването на дните за екипа стана ясно, че предприятието, което Жиров охраняваше, бе много повече от обикновена петролна компания. То беше част от по-голям стратегически план на Кремъл за превръщането на Русия в глобална енергийна суперсила — евразийска Саудитска Арабия, и възкресяването на Руската империя от руините на Съветския съюз. Източна и Западна Европа вече бяха прекалено зависими от руския природен газ. Мисията на „Волгатек“ бе да разшири руското господство над европейския енергиен пазар чрез закупуването на петролни рафинерии. А сега, благодарение на Джеръми Фалън, тя стъпваше в Северно море, което рано или късно щеше да изпраща милиарди от петролните печалби в касата на Кремъл. Да, съгласи се екипът, „Волгатек — нефт и газ“ представляваше руската алчност. Но преди всичко тя представляваше руския реваншизъм.

Но как да внедриш агент в такава организация? Ели Лавон намери възможно решение, което обясни на Габриел, докато се разхождаха из обраслата като джунгла градина. По думите му, след като бе закупила рафинерията в Гданск, „Волгатек“ бе наела местен поляк да изпълнява формално длъжността директор. На практика полякът нямал нищо общо с ежедневните дела на рафинерията. Той бил фасада, букет цветя, предназначен да успокои наранените чувства на поляците, задето руската мечка е погълнала един жизненоважен икономически актив. Освен това, Полша не била единственото място, където „Волгатек“ е наела местни помощници. Същото била направила в Унгария и Литва, както и в Куба. Положението на тези мениджъри не било по-различно от това на директора в Гданск. Всички те били подценявани, игнорирани и държани настрана.

— Те са разносвачи на кафе — каза Ели.

— Което означава, че нямат достъп до строго секретната информация, която търсим — отбеляза Алон.

— Вярно е — отвърна Лавон. — Но ако наетият местен човек по случайност е руснак по рождение или по произход, централното командване на „Волгатек“ може да погледне с по-добро око на него, особено ако се окаже най-умният кандидат. Ако случаят се окаже такъв, те може да се изкушат да му делегират реални отговорности. Кой знае? Може дори да го допуснат в тяхната светая светих в Москва.

— Това е брилянтна идея, Ели.

— Да, така е — съгласи се Лавон. — Но има и един сериозен проблем.

— Какъв е той?

— На първо място, как да направим така, че „Волгатек“ да го забележат?

— Това е лесно.

— Наистина ли?

— Да — отвърна с усмивка Габриел. — Наистина.

* * *

Тази вечер Алон не сподели трапезата с екипа си. Вместо това, той отиде с кола до Чейни Уок в Челси, където вечеря насаме с Виктор Орлов. Неговият зараждащ се план не срещна никаква съпротива от страна на руснака; в действителност Орлов направи няколко ключови предложения, които дори го направиха по-добър. В края на вечерята Габриел му подаде стандартна декларация, каквато се даваше на всички външни лица, които участваха в операции на Службата. С нея Орлов се задължаваше никога да не разкрива своята роля в случая, както и да няма никакви законови претенции, ако той самият или неговият бизнес понесат някакви щети. Виктор отказа да я подпише. Алон изобщо не се изненада.

След като напусна дома на Орлов, Габриел отиде с колата до Хампстед, а после измина пеш пътя до Парламънт Хил. Греъм Сиймор чакаше на пейката, пазен от двете страни от бодигардовете си. Те се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, когато Алон заговори за операцията, която се канеше да предприеме, и това, което искаше като неофициална помощ от страна на британците. Докато го слушаше, Сиймор не можа да сдържи усмивката си. Беше необичайна операция, но пък повечето операции на Службата бяха такива, особено когато бяха замислени от Габриел и неговия екип.

— Знаеш ли — каза Сиймор, — това може действително да проработи.

— Ще проработи, Греъм. Въпросът е дали искаш да продължим — добави той.

Сиймор помълча известно време. След това стана от пейката и се обърна с гръб към светлините на Лондон.

— Донеси ми доказателство, че руснаците стоят зад отвличането и убийството на Маделин — каза той спокойно, — и аз ще се погрижа тези копелета в Кремъл никога да не видят и капка от нашия нефт.

— Позволи ми да го направя вместо теб, Греъм. По този начин ти няма да…

— Това е нещо, което само аз мога да направя — прекъсна го Сиймор. — Освен това, един много мъдър човек веднъж ми каза, че кариера без скандал изобщо не е никаква кариера.

— Напиши името ми в „Гугъл“, а след това ми кажи дали мислиш, че съм толкова мъдър.

Греъм се усмихна.

— Няма да размислиш, нали?

— Не — отвърна Габриел.

— Браво на теб — каза Сиймор. — Но запомни едно нещо.

— Какво е то?

— Може да успееш лесно да внедриш Михаил във „Волгатек“, но измъкването му оттам може да се окаже съвсем друго нещо.

С тези думи Сиймор се присъедини отново към бодигардовете си и се стопи в мрака. Алон остана на пейката още пет минути. След това се върна до колата си и пое обратно към къщата в края на гората Ноби Копс.