Даниъл Силва
Английското момиче (57)

57.
Санкт Петербург, Русия

Бяха го правили десетки пъти преди, на десетки тайни бойни полета, така че няколко минути над картата на града в стаята на Габриел в хотел „Астория“ им бяха достатъчни, за да съставят плана за действие — маршрут, наблюдателни постове, алтернативни планове. Алон го нарече последен шанс за Московския център. Щяха да я разходят из улиците на Санкт Петербург още един, последен път, за да се уверят, че не е следена. После щяха да я отведат и да я накарат да изчезне. Още веднъж.

И така, малко след два часа в този тъмен следобед в Санкт Петербург, шестима агенти от тайната разузнавателна служба на Израел се измъкнаха от хотел „Астория“ и поеха покрай приказните църкви и дворци към определените им наблюдателни пунктове. Ели Лавон трябваше да се придвижи най-надалече, защото именно той чакаше пред жилищния блок на Маделин, когато тя излезе от него в 14:52 часа — точния час, в който Габриел й бе казал да се появи, ако иска да дезертира. Тя прекоси пеша Дворцовия мост, мина през входа на Ермитажа откъм Дворцовата крайбрежна улица, а след това отиде директно в Залата на Моне, където седна на обичайната си пейка в три часа и седем минути. Лавон се присъедини към нея след две минути.

— Дотук добре — каза той тихо на английски език. — Сега слушайте внимателно и направете точно каквото ви кажа.

* * *

Те я накараха да мине през Дворцовия площад, под Триумфалната арка и нагоре по Невски проспект. Маделин изпи едно кафе и изяде парче руска торта в ресторант „Литературное кафе“, разходи се под римската колонада на Казанската катедрала и купи някои неща от магазин „Зара“. Във всяка точка по маршрута си тя мина покрай член на екипа. И всеки от тях съобщи, че няма следа от противниковата служба.

Като излезе от „Зара“, Маделин се отправи към река Мойка и мина по венецианските алеи, стигайки до просторния Исакиевски площад, където чакаше Дина с притиснат до дясното ухо мобилен телефон. Ако държеше телефона до лявото си ухо, това щеше да е сигнал за Маделин да продължи да върви. Дясното ухо означаваше, че за нея е безопасно да влезе във фоайето на хотел „Астория“, което тя направи в 15:48 часа. Ели Лавон се присъедини към нея в асансьора и двамата се качиха на третия етаж. Маделин гледаше снега по ботушите си. Лавон пък зяпаше богато украсения таван. Когато вратите шумно се отвориха, той протегна церемониално ръка и каза: „След вас“. Маделин мина край него, без да каже и дума, и се отправи към стаята в края на коридора. Когато я наближи, вратата се отвори и Габриел я дръпна вътре.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Не мога да ви кажа.

— Къде отивам?

— Съвсем скоро ще разберете.

* * *

Актуалната информация проблесна на екраните в оперативния център на булевард „Цар Саул“ две минути по-късно. Узи Навот се втренчи в нея почти невярващо. После погледна към Шамрон.

— Те всъщност го направиха, Ари. Тя е при тях.

— Това е добре — отговори безрадостно Шамрон. — Сега да видим дали ще могат да я опазят.

Той запали нова цигара.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

* * *

Те потъмниха косата и веждите й и добавиха средиземноморски тен на прибалтийското й лице. Мордекай й направи снимка и я залепи на паспорта, който тя щеше да използва, за да излезе от страната. Сега Маделин беше Илана Шавит. Беше родена през октомври 1985 година и живееше в телавивското предградие Ришон ле Цион, което по случайност бе едно от първите еврейски селища в Палестина. Преди да се присъедини към „Ел Ал“, тя бе служила в израелската армия. Беше омъжена, но нямаше деца. Брат й бе убит по време на последната израелско-ливанска война. Сестра й бе убита от хамаски атентатор самоубиец по време на Втората интифада. Габриел й каза, че това не е измислен живот. Беше един израелски живот. И в продължение на няколко часа щеше да бъде животът на Маделин.

Ако имаше пролука в бронята й, то това бе неспособността й да каже повече от няколко набързо научени думи на иврит. Тази слабост беше смекчена до известна степен от факта, че в нейния английски нямаше и следа от руски акцент, както и от факта, че екипажът минаваше групово паспортен контрол. Той вероятно щеше да бъде проформа, малко повече от поглеждане на снимката и махване с ръка. Алон беше убеден, че Маделин ще устои на естествения импулс да отговори на въпрос, зададен на руски. Тя го бе правила през целия си живот. Просто трябваше да каже още една лъжа, да изнесе едно последно представление. После щеше да се освободи от тях завинаги.

И така, няколко минути след 17:00 часа момичетата свалиха и последната от руските дрехи на Маделин, облякоха я в кипрата униформа на „Ел Ал“ и направиха нова прическа на потъмнената й коса. След това я представиха на Габриел, който я разглежда дълго, сякаш беше картина, поставена на статив.

— Как се казвате? — попита той сухо.

— Илана Шавит.

— Кога сте родена?

— На 12 октомври 1985 година.

— Къде живеете?

— В Ришон ле Цион.

— Какво означава това на иврит?

— Първи в Цион.

— Как се казваше брат ви?

— Моше.

— Къде е бил убит?

— В Ливан.

— Как се казваше сестра ви?

— Далия.

— Къде е била убита?

— В дискотека „Делфинариума“.

— Колко души са загинали през този ден?

— Двайсет.

— Как се казвате?

— Илана Шавит.

— Къде живеете?

— В Ришон ле Цион.

— На коя улица?

— „Соколов“.

Габриел нямаше повече въпроси. Той подпря с ръка брадичката си и наклони глава на една страна.

— Е? — попита Маделин.

— Още пет минути — отвърна Алон. — След това тръгваме.

* * *

Ели Лавон пиеше кафе в облицованото с ламперия фоайе, което тънеше в сумрак. Габриел седна до него.

— Имам странно чувство — каза Лавон.

— Колко странно?

— Двама отвън пред вратата, двама в бара и един виси пред рецепцията.

— Поводът може да е всякакъв — каза Алон.

— Може — съгласи се колебливо Ели.

— Може да наблюдават някой гост на хотела.

— Точно от това се страхувам.

— Друг гост, Ели.

Лавон не каза нищо.

— Сигурен ли си, че тя беше чиста, когато я доведохме тук?

— Като сълза.

— Тогава тя е чиста и сега — каза Габриел.

— Тогава защо фоайето е пълно с агенти на ФСБ?

— Причината може да е всякаква.

— Може — повтори Ели.

Алон погледна през прозореца към микробуса на „Ел Ал“, работещ на празен ход пред входа на хотела.

— Какво ще правим сега? — попита Лавон.

— Ще тръгнем, както е планирано.

— Смяташ ли да й кажеш?

— В никакъв случай.

Ели отпи от кафето си.

— Добра идея.

* * *

Изминаха три дълги минути, преди първите членове на екипажа на „Ел Ал“ да излязат от асансьора във фоайето. Бяха две кокетни млади жени — и двете на действителна служба в националния превозвач на Израел, което не беше вярно за появилите се след тях четири жени и двама мъже — всичките дългогодишни полеви агенти на Службата. След това дойдоха капитанът и бордовият инженер, последвани след миг от силно дегизирания Михаил, който играеше ролята на втори пилот. Служителят на ФСБ пред рецепцията обърна глава и най-безцеремонно огледа отзад една от фалшивите стюардеси. Наблюдавайки сцената от отсрещната страна на фоайето, Габриел си позволи лека усмивка. Щом служителят на ФСБ имаше време да се заглежда след израелки, имаше голяма вероятност да не търси изчезнал руски нелегален.

Накрая, в 17:10 часа, се появиха Киара и Маделин, дърпайки зад гърба си елегантните куфарчета с колелца на компанията „Ел Ал“. Киара разказваше бързо на иврит някаква история за неотдавнашен полет, а Маделин се смееше така, сякаш това беше най-забавното нещо, което бе чувала от дълго време насам. Останалите членове на екипажа ги наобиколиха. След това всички заедно се отправиха навън и се качиха в чакащия микробус. Вратите му се затвориха. И след това те отпътуваха.

— Какво мислиш? — попита Алон.

— Мисля, че е много добра — отговори Ели Лавон.

— Дали сме чисти?

— Като сълза.

Габриел се изправи, без да каже нито дума, взе пътната си чанта и излезе навън във вечната нощ.

* * *

Пред хотела чакаше такси. То го понесе по последния проспект. Минаха край масивна статуя на Ленин, който бе повел своя народ към седемдесет години на стагнация и убийства. Минаха покрай паметниците на война, която никой не си спомняше. Минаваха километър след километър край порутени жилищни блокове. И накрая стигнаха до международния терминал на летище Пулково. Алон се чекира за полета до Тел Авив, мина безпроблемно паспортния контрол като Джонатан Олбрайт от компанията „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“ и след това се запъти към силно укрепената зала за заминаване на „Ел Ал“. Руснаците твърдяха, че бариерите са сложени заради сигурността на пътуващите израелци. Дори и да беше така, Габриел изпита неприятното чувство, че влиза в последното гето на Европа.

Той се настани на едно празно място в ъгъла на залата, близо до голямо семейство харедим^[1]. Никой не говореше руски, само иврит. Ако не беше дегизировката му, те със сигурност щяха да го познаят. Но сега Габриел седеше сред тях като чужденец — техният таен слуга, техният невидим ангел пазител. Скоро той щеше да бъде началникът на тяхната прехвалена разузнавателна служба. Щеше ли наистина да бъде? Разбира се, помисли си, това щеше да е чудесен начин да завърши кариерата си. Той бе получил доказателство, че една петролна компания, която бе собственост и се управляваше от руското разузнаване, бе дестабилизирала правителството на Обединеното кралство, за да получи достъп до нефта в Северно море, и то по повеля на самия руски президент. Според Габриел след това нямаше да има връщане назад. Нямаше да има радостни слова за Русия като приятел на Запада. Той щеше да докаже веднъж завинаги, че бившите сътрудници на КГБ, които сега управляваха Русия, са безмилостни, авторитарни и не може да им се вярва, че те трябва да бъдат маргинализирани и обуздавани — точно като в отминалите дни на Студената война.

„Но всичко ще е безсмислено — помисли си Габриел, — ако загубя момичето.“ Той погледна часовника си, после вдигна очи и видя Йоси и Римона да влизат в залата за заминаващи. След това дойдоха Мордекай и Одед. После Яков и Дина. А най-накрая и Ели Лавон, който изглеждаше така, сякаш бе скитал из летището по погрешка. Той обикаля известно време залата, проверявайки всеки празен стол с усърдието на човек, който живее в страх от микроби, преди да се настани срещу Алон. Те се погледнаха с безразличие, без да разменят и дума — двама стражи на безкрайно нощно дежурство. Сега нямаше какво друго да правят, освен да чакат. „Чакане — помисли си Габриел. — Винаги чакане.“ Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийства. Чакане съпругата му да върне едно мъртво момиче в земята на живите.

Той отново погледна часовника си, после към Лавон.

— Къде са те? — попита.

Ели отговори на отворения си вестник:

— Вече минаха паспортния контрол. В момента митничарите надничат в багажа им.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Кажи ми, че няма проблем с багажа.

— Багажът им е наред.

— Тогава защо го претърсват?

— Може да са отегчени. Или може би просто обичат да докосват дамско бельо. Те са руснаци, за бога!

— Колко време ще ровят, Ели?

— Две минути. Може би по-малко.

Двете минути на Лавон изминаха без следа от тях. После и трета минута. А след това и една безкрайна четвърта. Алон гледаше часовника си, кирливия килим и детето до себе си — всичко друго, но не и входа на залата за заминаващи. И тогава, най-накрая, ги зърна с крайчеца на окото си — проблясък на синьо и бяло, като трептене на флагче. Михаил вървеше до капитана, а Маделин — до Киара. Тя се усмихваше нервно и държеше ръката на съпругата му сякаш за подкрепа. Или беше обратното? Габриел не беше сигурен. Той ги наблюдава, докато завиха едновременно към изхода и изчезнаха в самолетния ръкав. После погледна към Лавон.

— Казах ти, че всичко ще бъде наред — каза той.

— Ти изобщо ли не се притесняваше?

— Бях неописуемо ужасен.

— Защо не ми каза?

Ели не отговори. Той продължи да седи, четейки вестника си, докато не обявиха полета. Тогава се изправи и последва Габриел към самолета, като хвърли един последен поглед да провери за наблюдение от вражеската служба, просто за да е сигурен.

* * *

Бяха й дали място на третия ред до прозореца. Тя се взираше навън към тъмната мазна писта на летище Пулково — последен поглед към Русия, която никога не бе познавала. Странно, но в своята синьо-бяла униформа Маделин изглеждаше като английска ученичка. Тя погледна Габриел, когато той се настани на седалката до нея, но бързо извърна очи. Алон пусна едно последно съобщение до булевард „Цар Саул“ по сигурното си блекбъри. После се загледа в съпругата си, която подготвяше салона за излитането. Когато самолетът забоботи по пистата, очите на Маделин заблестяха, а щом колелата му се отделиха от руската земя, една сълза се търкулна по бузата й. Тя хвана ръката на Габриел и я стисна силно.

— Не знам как да ви благодаря — каза на своя изряден английски език.

— Тогава не го правете — отговори той.

— Колко дълъг е полетът?

— Пет часа.

— Ще бъде ли топло в Израел?

— Само на юг.

— Ще ме заведете ли там?

— Ще ви заведа навсякъде, където поискате да отидете.

Киара се появи и им поднесе по чаша шампанско. Габриел вдигна чашата си към Маделин в безмълвна наздравица и след това я остави на централната конзола, без да отпие нито глътка.

— Не обичате ли шампанско? — попита тя.

— От него получавам ужасно главоболие.

— Аз също.

Маделин отпи от шампанското си и се загледа през прозореца в тъмнината под тях.

— Как ме намерихте там? — поинтересува се тя.

— Това не е важно.

— Ще ми кажете ли някога кой сте вие?

— Ще го разберете съвсем скоро.