Даниъл Силва
Английското момиче (28)

28.
Па дьо Кале, Франция

Трите километра бяха колкото седем и половина обиколки на четиристотинметрова овална писта. От един бегач на дълги разстояния от световна класа можеше да се очаква да ги пробяга за осем минути, от един атлет в добра форма, който тича редовно, за около дванайсет. Но за един мъж на средна възраст, който носеше дънки и обикновени обувки и бе два пъти прострелван в гърдите, петнайсет минути изобщо не бяха честен тест. „И то ако разстоянието наистина е три километра“ — помисли си той. Ако беше с няколкостотин метра по-дълго, крайният срок можеше да бъде отвъд физическите му възможности.

За щастие пътят беше равен. В действителност, тъй като Габриел се движеше към морето, на места имаше леко полегати участъци, макар че силният вятър духаше постоянно в лицето му. Подтикван от прилива на адреналин и гняв, той се бе втурнал с безумна скорост, но след около стотина метра премина в темпо, което според него се равняваше на четири минути и трийсет и пет секунди на километър. Алон стискаше телефона в дясната си ръка, докато лявата му бе свободно отпусната. В началото дишането му бе равномерно, но скоро стана накъсано и в задната част на гърлото си усещаше вкус на ръжда. „Шамрон е виновен — помисли си ядосано, докато тичаше тежко по тротоара, а дъждовните капки боцкаха лицето му. — Шамрон и проклетите му цигари.“

Отвъд търговската сграда нямаше абсолютно нищо — нито къщи, нито улични лампи, само черни поля и живи плетове, и прекъснатата бяла линия в края на пътя, по която Габриел се ориентираше в мрака. Празнините и белите участъци на линията бяха еднакво дълги — две крачки бял участък, две крачки празнина. Той използва това, за да поддържа ритмично и равномерно темпо. Две крачки бял участък, две крачки празнина. Петнайсет минути, за да измине три километра.

— Или какво?

— Губите си времето.

След пет минути вече чувстваше прасците си твърди като гранит и бе плувнал в пот от тежестта на коженото си яке. Опита да се отърве от него по време на движение, но не успя, така че спря колкото да го съблече и да го хвърли в нивата на нечий фермер. Когато отново хукна напред, видя слаба жълта светлина на хоризонта. След това два фара — фаровете на превозно средство, което бе на билото на малко възвишение, се понесоха срещу него с висока скорост. Возилото се оказа бледосив и доста очукан микробус. Когато профуча край него, Алон забеляза, че водачът и пътникът до него носеха черни ски маски. „Изнудвачите отиват да приберат наградата си“ — помисли си той, но не си направи труда да се загледа след тях. Вместо това се опита да не обръща внимание на паренето в прасците си и на дъждовните струи, които шибаха лицето му. Две крачки бял участък, две крачки празнина. Петнайсет минути, за да измине три километра.

— Когато вече е мъртва. След това ще узнаете истината…

Габриел изкачи малкото възвишение и веднага видя низ от светлини, блестящи в далечината. Помисли си, че това сигурно са светлините на Одресел — малкото крайбрежно село на юг от фара на нос Гри Не. Той погледна часовника на мобилния си телефон. Бяха изминали осем минути, оставаха седем. Крачките му взеха да стават колебливи и чувстваше врата си скован. Изпита съжаление, че не е полагал повече грижи за тялото си, но мислите му бяха обсебени най-вече от спомена за Виена. За един автомобил, паркиран в края на заснежен площад. За двигателя му, който не се включи веднага заради бомба, черпеща енергия от акумулатора.

Той погледна към телефона. Бяха изминали девет минути, оставаха шест. Две крачки бял участък, две крачки празнина.

Габриел вдигна телефона до устата си.

— Взехте ли парите?

Гласът отговори след няколко секунди:

— Взехме ги. Много благодаря. — Тънък, безжизнен, натъртващ всички неправилни думи. Дори и така, Алон можеше да се закълне, че долови в него насмешка.

— Трябва да ми дадете повече време — извика той.

— Това е невъзможно.

— Не мога да се справя.

— Трябва да се постараете повече.

Габриел погледна към часовника. Бяха изминали десет минути, оставаха още пет.

Три крачки бял участък, три крачки празнина.

— Идвам за теб, Леа — извика той по посока на вятъра.

— Не завъртай отново ключа! Не завъртай ключа!

* * *

Той мина тичешком край голяма луксозна къща — нова, но построена така, че да изглежда стара, и веднага усети притегателната сила на морето. Пътят се спускаше към него и мирисът му накара Габриел да усети в устата си вкуса на риба и сол. От тъмнината изплува табела, указваща, че след двеста метра има достъп до плажа. И после той видя ситроена. Чакаше го на малък пясъчен паркинг и предните му фарове бяха вторачени в Габриел, сякаш наблюдаваха как той се втурна като луд към него. Алон погледна към часовника на телефона. Бяха изминали тринайсет минути, оставаха още две. Щеше да се справи, ако имаше допълнително време. Въпреки всичко се застави да пробяга разстоянието, като продължи да тича по асфалтирания път, размахвайки ръце, докато имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

Изпитвайки кислороден глад, мозъкът му започна да му играе номера. В един момент виждаше паркиран на плажа ситроен, а в следващия — тъмносин мерцедес седан на един заснежен площад във Виена. Той се кълнеше, че е чул шума от безуспешен опит да бъде запален автомобилният двигател, а по-късно щеше да си спомни, че бе крещял нещо несвързано, преди да бъде заслепен от огненото зарево на експлозия. Взривната вълна го удари със силата на летяща с висока скорост кола и го запрати на земята. Габриел лежа на студения асфалт в продължение на няколко минути, мъчейки се да си поеме въздух, като се чудеше дали това е истина, или само халюцинация.