Даниъл Силва
Английското момиче (22)

22.
Лондон

Минаваше един часът след полунощ, когато Габриел най-сетне напусна Даунинг стрийт. Греъм Сиймор предложи да го закара, но той искаше да се поразходи — от последното му пребиваване в Лондон бяха изминали много месеци, а и си помисли, че влажният нощен въздух ще му се отрази добре. Алон се измъкна през задната охраняема порта, гледаща към Хорс Гардс Роуд, и се отправи на запад през пустите паркове към Найтсбридж. После мина по Бромптън Роуд и стигна до Южен Кенсингтън. Адресът, към който се бе запътил, бе скътан в едно от „чекмедженцата“ на изумителната му памет: Виктория Роуд №59 — последният известен британски адрес на дезертьора от САС и професионален убиец Кристофър Келър.

Къщата бе малка и солидна, с порта от ковано желязо и изящно стълбище, водещо до бяла входна врата. В малкото предно дворче цъфтяха цветя и прозорецът на гостната светеше. Между двете пердета имаше пролука от няколко сантиметра, през която Алон видя един мъж — д-р Робърт Келър, да седи изправен на едно кресло и да чете или спи; невъзможно бе да се каже кое от двете. Той беше малко по-млад от Шамрон, но независимо от това, не му оставаше да живее много. Двайсет и две години този мъж бе страдал с убеждението, че синът му е мъртъв — болка, която Габриел познаваше твърде добре. Келър беше постъпил жестоко с родителите си, но не беше работа на Алон да оправя нещата. И така, той остана да стои сам на пустата улица, надявайки се, че старецът може някак да почувства неговото присъствие. В мислите си му каза, че синът му е грешен човек, който е извършил лоши неща за пари, но също така е разбран, благороден, смел и все още жив.

След известно време светлината угасна и бащата на Келър изчезна от погледа му. Габриел се обърна и се запъти към Кенсингтън Роуд. Когато наближи улица „Куинс Гейт“, един мотоциклет профуча от дясната му страна. Той бе видял мотора няколко минути по-рано, когато пресичаше Слоун стрийт, и няколко минути преди това, когато напускаше Даунинг стрийт. Тогава бе предположил, че мотористът е наблюдаващ агент от МИ5. Но сега, като огледа внимателно гъвкавата извивка на гърба и пищната извивка на ханша, вече не вярваше, че е така.

Алон продължи на изток покрай Хайд Парк, гледайки как задният стоп на мотора се смалява, сигурен, че скоро ще го види отново. Не му се наложи да чака дълго — две минути, а може би и по-малко. Точно тогава го зърна да се носи с пълна скорост право срещу него. Този път, вместо да го подмине, мотористът направи рязко обратен завой, заобикаляйки един сигнален конус, и спря. Габриел преметна крак през седалката и обхвана с ръце тънката талия. Когато моторът полетя напред, той вдиша познатия аромат на ванилия и нежно погали долната страна на топлите заоблени гърди. После затвори очи, спокоен за първи път през последните седем дни.

* * *

Апартаментът се намираше в грозна следвоенна сграда на Бейзуотър Роуд. Някога той беше тайна квартира на Службата, но на булевард „Цар Саул“ — и в МИ5 във връзка с дадения случай — сега бе известен като лондонската квартира на Габриел Алон. Като влезе, той закачи ключа на малката кука, която се намираше точно до вратата на кухнята, и отвори хладилника. В него имаше кутия прясно мляко, кора с яйца, буца сирене „Пармезан“, гъби, подправки и бутилка от любимото му вино „Пино Гриджо“.

— Когато пристигнах, шкафът беше празен — каза Киара, — така че взех няколко неща от пазара зад ъгъла. Надявах се, че ще можем да вечеряме заедно.

— Кога пристигна в Англия?

— Около час след теб.

— Как успя да го направиш?

— Бях в съседство.

Габриел я погледна сериозно.

— Къде в съседство?

— Във Франция — отвърна тя без колебание. — В една селска къща недалеч от Шербур, за да бъдем точни. Четири спални, кухня с трапезария, прекрасна гледка към Ламанша.

— Издействала си да те включат в екипа за посрещане на заложника?

— Не беше точно така.

— А как беше?

— Ари го направи за мен.

— Чия беше идеята?

— Негова.

— О, наистина ли?

— Той мислеше, че съм идеална за тази работа, а аз не можех да споря с него. В крайна сметка не е като да нямам представа какво е да бъдеш отвлечена и държана за откуп.

— Точно затова не бих ти позволил да бъдеш където и да е в близост до нея.

— Това беше много отдавна, скъпи.

— Не толкова отдавна.

— Струва ми се, че е било в един друг живот. Всъщност понякога ми се струва, че изобщо не се е случвало.

Тя затвори вратата на хладилника и нежно целуна Габриел. Коженото й яке още бе студено от нощното каране по улиците на Лондон, но устните й бяха топли.

— Цял ден те чаках да пристигнеш — каза Киара и го целуна отново. — Най-накрая от отдел „Операции“ ни изпратиха съобщение, че си се качил на самолета на „Бритиш Еъруейс“ от Марсилия до Лондон.

— Странно, не помня да съм уведомявал отдел „Операции“ за моите планове за пътуване.

— Те наблюдават кредитните ти карти, скъпи, знаеш това. Имали са екип от лондонската централа, който те е чакал на летище Хийтроу. Видели са те да тръгваш с Найджъл Уитком. А после са те видели да влизаш на Даунинг стрийт през задната врата.

— Бях малко разочарован, че не минахме през предната, но при тези обстоятелства така вероятно е най-добре.

— Какво стана във Франция?

— Нещата не минаха по план.

— И сега какво?

— Министър-председателят на Великобритания е на път да направи някого много богат човек.

— Колко богат?

— С десет милиона евро.

— Така че в крайна сметка престъплението носи печалба.

— Така се случва обикновено. Ето защо има толкова много престъпници.

Киара се отдръпна от него и свали якето си. Носеше плътно прилепнал черен пуловер с поло яка. Беше прибрала косата си в стегнат кок, така че да се побере в каската. Сега, вперила поглед в Габриел, Киара свали няколко шноли и фиби и тя се спусна върху раменете й като червеникавокестеняв облак.

— Значи, това е всичко? — попита тя. — Сега можем ли да се прибираме у дома?

— Не точно.

— Какво означава това?

— Това означава, че някой трябва да предаде откупа. — Той замълча, после добави: — И след това някой трябва да я отведе оттам.

Киара присви очи. Те сякаш потъмняха, което никога не беше добър знак.

— Сигурна съм, че премиерът може да намери някой друг, освен теб — каза тя.

— И аз съм сигурен в това — отвърна Алон, — но се боя, той няма голям избор по този въпрос.

— Защо?

— Защото тази вечер похитителите поставиха едно последно искане.

— Теб?

Габриел кимна утвърдително:

— Без Габриел няма момиче.

* * *

Въпреки късния час Киара пожела да сготви. Габриел седеше до малката кухненска маса с чаша вино до лакътя му и разказваше за пътуването, което беше предприел, след като я бе оставил в Йерусалим. Във всеки друг брак съпругата със сигурност щеше да приеме тази история с недоверие и удивление, но Киара изглеждаше заета с приготовлението на нейните зеленчуци и зелени подправки. Тя само веднъж вдигна поглед от работата си — когато той й разказа за празната килия във вилата в Люберон и за жената, която бе починала в ръцете му. Когато Габриел приключи, Киара напълни шепата си със сол, отсипа малко от нея в мивката, а останалата част изсипа в тенджера с вряща вода.

— И след всичко това — каза тя — ти реши да си направиш среднощна разходка до Южен Кенсингтън.

— Смятах да направя нещо много глупаво.

— По-глупаво, отколкото да се съгласиш да занесеш десет милиона евро откуп на похитителите на любовницата на британския министър-председател?

Алон не каза нищо.

— Кой живее на Виктория Роуд №59?

— Доктор Робърт Келър и съпругата му.

Киара се канеше да го попита защо е отишъл да ги види, но внезапно разбра.

— Какво щеше да им кажеш, по дяволите?

— В това е проблемът, нали?

Киара сложи няколко гъби върху дъската за рязане и започна да ги реже на филийки.

— Може би е по-добре да мислят, че е мъртъв — каза тя замислено.

— А ако беше твоят син? Нямаше ли да искаш да знаеш истината?

— Ако питаш дали бих искала да знам, че синът ми убива хора, за да си изкарва прехраната, отговорът е „не“.

В кухнята се възцари тишина.

— Съжалявам — каза Киара след известно време. — Не исках думите ми да прозвучат по този начин.

— Знам.

Тя изсипа гъбите в тигана и ги подправи със сол и черен пипер.

— Тя научи ли?

— Майка ми ли?

Киара кимна утвърдително.

— Не — отговори Габриел. — Тя никога не разбра.

— Но сигурно е подозирала нещо — каза Киара. — Нямало те е в продължение на три години.

— Мама знаеше, че участвам в тайна операция и че тя има нещо общо с Мюнхен. Но не съм й казал, че аз бях този, който извърши убийствата.

— Сигурно е била любопитна.

— Не беше.

— Защо?

— Случилото се в Мюнхен беше травма за цялата страна — отговори той, — но то бе особено мъчително за хора като майка ми — германски евреи, които са оцелели в лагерите. Тя почти не поглеждаше вестниците и не можеше да гледа погребенията по телевизията. Мама се затваряше в ателието си и рисуваше.

— А когато се прибра след операцията „Божи гняв“?

— Видя смъртта в очите ми. — Той замълча, после добави: — Знаеше как изглежда тя.

— Но ти никога не си й разказвал за това?

— Никога — отвърна й и поклати бавно глава. — Тя никога не ми разказа какво се е случило с нея по време на холокоста и аз никога не съм й казвал какво съм направил през трите години, докато бях в Европа.

— Смяташ ли, че майка ти би одобрила?

— За мен нямаше значение какво мисли тя.

— Разбира се, че е имало, Габриел. Ти изобщо не си толкова циничен. Ако беше, нямаше да отидеш посред нощ пред старата къща на Келър, за да гледаш баща му през прозореца.

Алон не каза нищо. Киара пусна снопче фетучини във врящата вода и ги разбърка веднъж с дървена лъжица.

— Какъв е той? — попита тя.

— Келър ли?

Тя кимна утвърдително.

— Изключително способен, напълно безмилостен и без капка съвест.

— Изглежда ми като идеалния човек за предаването на откуп от десет милиона евро на похитителите на Маделин Харт.

— Правителството на Нейно Величество е останало с впечатлението, че е мъртъв. Освен това — добави Габриел, — похитителите специално са поискали аз да занеса парите.

— Което е още една причина да не го правиш.

Той не отговори.

— Как изобщо са узнали, че ти си замесен?

— Трябва да са ме забелязали в Марсилия или в Екс ан Прованс.

— Тогава защо ще искат професионалист като теб да достави парите? Защо не някой лакей от Даунинг стрийт, когото могат да манипулират?

— Предполагам, че ги забавлява мисълта да ме убият. Но ще им бъде доста трудно да го направят.

— Защо?

— Защото аз ще притежавам десет милиона евро, които те много искат да получат, което означава, че ние ще командваме парада.

— Ние?

— Нали не мислиш, че ще го направя сам? Ще имам човек, който да пази гърба ми.

— Кой ще е той?

— Някой изключително способен, напълно безмилостен и без капка съвест.

— Мислех, че се е върнал в Корсика.

— Така е — отвърна Габриел. — Но е на път да получи събуждане по телефона.

— Ами аз?

— Върни се в къщата в Шербур. Ще заведа там Маделин, след като платя откупа. Когато тя е готова да се премести, ще я върнем във Великобритания. И тогава ще се приберем вкъщи.

Киара помълча известно време.

— Правиш го да изглежда толкова просто — каза тя накрая.

— Ще бъде, ако играят по моите правила.

Киара сложи в средата на масата купа с фетучини и гъби, от които се издигаше пара, и седна срещу Габриел.

— Нямаш ли повече въпроси? — попита той.

— Само един — отвърна тя. — Какво видя старицата в Корсика, когато ти капна зехтина във водата?

* * *

Когато изпразниха чиниите си, наближаваше четири сутринта, което означаваше, че в Корсика бе почти пет часът. Независимо от това, когато се обади, гласът на Келър звучеше така, сякаш той бе буден и нащрек. Като използваше внимателно кодиран език, Габриел му обясни какво се бе случило на Даунинг стрийт и какво трябваше да се случи по-късно същия ден.

— Можеш ли да хванеш първия полет до Орли? — попита той.

— Няма проблем.

— Вземи кола на летището и иди на крайбрежието. Ще ти се обадя, когато знам нещо.

— Няма проблем.

След като прекъсна връзката, Алон се изтегна на леглото до Киара и се опита да заспи, но не можа. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше лицето на жената, която бе издъхнала в ръцете му в Люберон, в долината с трите вили. Така че лежа неподвижно, заслушан в дишането на жена си и в свистенето на трафика по Бейзуотър Роуд, Докато сивата светлина на лондонското утро бавно пропълзя в стаята.

В девет часа той събуди Киара с прясно кафе и взе душ. Когато излезе от банята, Джонатан Ланкастър обсъждаше по телевизията новата си скъпоструваща инициатива за подпомагане на проблемните семейства във Великобритания. Габриел не можа да не се възхити на поведението на премиера. В този момент кариерата му висеше на косъм и въпреки това той изглеждаше внушителен и самоуверен, както винаги. И действително, до края на изказването му даже Алон беше убеден, че изхарчването на още няколко милиона лири от парите на данъкоплатците ще реши проблемите, с които постоянно се сблъскваха ниските слоеве на обществото във Великобритания.

Следващият телевизионен материал се отнасяше за руска енергийна компания, сдобила се с правото да прави сондажи за нефт в британските териториални води в Северно море. Габриел изключи телевизора, облече се и извади деветмилиметрова берета от сейфа, скрит под пода на килера. След това, като целуна Киара за последен път, той се спусна по стълбите и излезе на улицата. Паркирал до тротоара, Найджъл Уитком го чакаше зад волана на своя „Воксхол Астра“. Той измина разстоянието до Номер 10 за рекордно кратко време и остави Габриел на задния вход, гледащ към Хорс Гардс Роуд.

— Да се надяваме, че този ден няма да свърши като предния — каза той с престорена бодрост.

— Дано — отвърна Алон и влезе.