Даниъл Силва
Английското момиче (5)

5.
Хотел „Цар Давид“, Йерусалим

Продължителността на видеозаписа бе седем минути и дванайсет секунди. През цялото време погледът на Маделин бе прикован в някаква точка малко вляво от камерата, сякаш отговаряше на въпроси, задавани от телевизионен репортер. Тя изглеждаше уплашена и уморена, докато неохотно описваше как се е запознала с министър-председателя по време на едно от неговите посещения в централата на партията в Милбанк. Ланкастър изразил възхищението си от работата й и на два пъти я поканил на Даунинг стрийт лично да го информира. В края на второто й посещение й признал, че интересът му към нея е повече от професионален. Първият им сексуален контакт се случил набързо в една хотелска стая в Манчестър. След това Маделин била водена тайно в резиденцията на Даунинг стрийт от един стар приятел на премиера винаги, когато госпожа Ланкастър отсъствала от Лондон.

— И сега — каза мрачно Сиймор, когато екранът на лаптопа потъмня — министър-председателят на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия е наказван за неговите прегрешения с нескопосан опит за изнудване.

— В него няма нищо нескопосано, Греъм. Които и да стоят зад това, са знаели, че премиерът е замесен в извънбрачна афера. След това са се погрижили любовницата му да изчезне безследно от Корсика. Те очевидно са изключително опитни.

Сиймор извади диска от лаптопа, но не каза нищо.

— Кой друг знае?

Греъм обясни как трите предмета: снимката, бележката и дискът, са били оставени предния ден сутринта на прага на Саймън Хюит. И как Саймън ги е занесъл на Даунинг стрийт, където ги е показал на Джеръми Фалън. След това Хюит и Фалън се срещнали с премиера в резиденцията му на №10. Габриел, който неотдавна бе пребивавал в Обединеното кралство, познаваше добре действащите лица. Хюит, Фалън и Ланкастър: светата троица на британската политика. Хюит беше публицистът пропагандатор, Фалън — умелият интригант и стратег, а Ланкастър — самородният политически талант.

— Защо Ланкастър е избрал теб?

— Бащите ни работеха заедно в разузнавателната служба.

— Сигурно има и нещо повече от това.

— Има — съгласи се Сиймор. — Името му е Сидик Хюсеин.

— Опасявам се, че не ми говори нищо.

— Това не е никак изненадващо — каза Греъм. — Защото благодарение на мен преди няколко години Сидик изчезна в една „черна дупка“^[1], така че никой повече да не го чуе и види.

— Кой беше той?

— Сидик Хюсеин, пакистанец по произход, беше жител на Тауър Хамлетс, Източен Лондон. Той се появи в обсега на нашето наблюдение след бомбения атентат през 2007 година, когато най-сетне се вразумихме и започнахме да прочистваме улиците си от радикални ислямисти. Спомняш си онези дни — каза с горчивина Сиймор. — Дните, когато левите и медиите настояваха да направим нещо срещу терористите сред нас.

— Продължавай, Греъм.

— Сидик се мотаеше с известни екстремисти в джамията на Източен Лондон, а номерът на мобилния му телефон постоянно се появяваше на най-неподходящите места. Дадох копие от досието му на Скотланд Ярд, но от командването на службата за борба с тероризма казаха, че няма достатъчно доказателства, за да предприемат мерки срещу него. След това Сидик извърши нещо, което ми даде възможност сам да се погрижа за проблема.

— И какво беше то?

— Запази си билет за полет до Пакистан.

— Голяма грешка.

— Всъщност направо фатална — вметна мрачно Сиймор.

— Какво стана?

— Проследихме го до летище Хийтроу и се уверихме, че се е качил на самолета за Карачи. След това се обадих тайно на един стар приятел в Лангли, Вирджиния. Мисля, че добре го познаваш.

— Ейдриън Картър.

Сиймор кимна утвърдително. Ейдриън Картър беше директор на Националната тайна служба към ЦРУ. Той ръководеше глобалната борба на Управлението срещу тероризма, включително и неговите някога секретни програми за задържане и разпит на особено важни терористи.

— Екип на Картър наблюдава Сидик в Карачи в продължение на три дни — продължи Сиймор. — След това нахлузиха една торба на главата му и го качиха на първия самолет, напуснал тайно страната.

— Къде го отведоха?

— В Кабул.

— В Солт Пит^[2]?

Греъм бавно кимна.

— Колко време издържа?

— Зависи кого питаш. Според разказа на Управлението за събитията, Сидик е бил открит мъртъв в килията си на десетия ден след пристигането си в Кабул. По време на заведеното съдебно дело семейството му твърдеше, че той е починал, докато е бил измъчван.

— Какво общо има това с премиера?

— Когато адвокатите, представляващи семейството на Сидик, поискаха от МИ5 всички документи, свързани с неговия случай, правителството на Ланкастър отказа да ги предостави под предлог, че това ще навреди на британската национална сигурност. Той спаси кариерата ми.

— И сега ти ще плащаш този дълг, като се опиташ да спасиш кожата му? — Когато Сиймор не отговори, Габриел каза: — Това ще свърши зле, Греъм. И когато това стане, името ти ще фигурира на видно място в неизбежното следствие.

— Дадох ясно да се разбере, че ако това се случи, ще повлека всички с мен, включително и Ланкастър.

— Никога не съм те считал за наивен човек, Греъм.

— Аз съм всичко друго, но не и наивник.

— Тогава си върви. Върни се в Лондон и кажи на твоя министър-председател да излезе пред камерите заедно със съпругата си и да направи публично обръщение към похитителите да освободят момичето.

— Вече е твърде късно за подобно нещо. Освен това — добави Сиймор, — може и да съм малко старомоден, но не ми харесва, когато някои хора се опитват да изнудват премиера на моята страна.

— Премиерът на твоята страна знае ли, че си в Йерусалим?

— Сигурно се шегуваш.

— Защо аз?

— Защото, ако МИ5 или разузнавателната служба се опита да я намери, информацията ще изтече точно както изтече информацията за Сидик Хюсеин. Пък и ти си дяволски добър в откриването на разни неща — добави тихо Сиймор. — Древни колони, откраднати картини на Рембранд, тайни ирански съоръжения за обогатяване на уран.

— Съжалявам, Греъм, но…

— И защото ти също си задължен на Ланкастър — прекъсна го Сиймор.

— Аз ли?

— Кой, мислиш, ти позволи да намериш убежище в Корнуол под фалшиво име, когато никоя друга страна не би го направила? И кой, мислиш, ти позволи да вербуваш британски журналист, когато имаше нужда да проникнеш в системата за доставка на ядрени материали на Иран?

— Не знаех, че водим сметка, Греъм.

— Не го правим — възрази Сиймор. — Но ако го правехме, ти със сигурност щеше да бъдеш назад в резултата.

Двамата мъже потънаха в неловко мълчание, сякаш смутени от тона на разговора. Сиймор погледна към тавана, а Габриел се взря в написаната бележка.

Имате седем дни, иначе момичето ще умре.

— Доста е неясна, не мислиш ли?

— Но е много ефективна — каза Греъм. — И със сигурност привлече вниманието на Ланкастър.

— Няма ли някакви искания?

Сиймор поклати отрицателно глава.

— Очевидно смятат да назоват цената в последния момент. Освен това искат премиерът толкова отчаяно да желае да спаси политическата си кариера, че да се съгласи да я плати.

— Колко струва твоят премиер тези дни?

— Последния път, когато надзърнах в банковите му сметки — отвърна шеговито Сиймор, — имаше над сто милиона.

— Лири?

Греъм кимна утвърдително.

— Джонатан Ланкастър спечели милиони в Сити, наследи милиони от семейството си и се ожени за милиони под формата на Даяна Болдуин. Той е идеалната мишена — човек с повече пари, отколкото са му нужни, и много за губене. Даяна и децата живеят в рамките на охраняваната зона на Номер 10, което означава, че е почти невъзможно да бъдат похитени. Но метресата на премиера… — Гласът на Сиймор заглъхна. След това той добави: — Една любовница е съвсем друго нещо.

— Предполагам, че Ланкастър не е споменал нищо за това на жена си.

Сиймор разпери ръце, за да покаже, че не е посветен във вътрешните дела от брака на премиера.

— Някога работил ли си по случай с отвличане, Греъм?

— Не и след Северна Ирландия. А и те всичките бяха свързани с ИРА.

— Политическите отвличания се различават от тези с криминален характер — каза Габриел. — Вашият средностатистически политически похитител е рационален човек. Той иска негови другари да бъдат освободени от затвора или някакви политически промени, така че отвлича някой важен политик или пълен с ученици автобус и ги държи като заложници, докато не бъдат изпълнени исканията му. А пък престъпникът иска само пари. Ако му платиш, иска още. И така продължава да иска, докато не реши, че вече не са ти останали никакви пари.

— Тогава, предполагам, ни остава само една възможност.

— И каква е тя?

— Да намерим момичето.

Габриел отиде до прозореца и се загледа над долината към Храмовия хълм; за миг се озова обратно в тайната пещера на петдесет метра под повърхността, държейки Ели Лавон, докато кръвта му изтичаше в недрата на Свещената планина. През дългите нощи, които бе прекарал до болничното легло на Лавон, се беше заклел никога повече да не участва в тайни операции. Но сега един стар приятел бе изникнал от дълбините на заплетеното му минало, за да поиска услуга. И Алон се мъчеше да намери думи, за да го отпрати с празни ръце. Като единствено дете на оцелели от холокоста, не беше в природата му да разочарова другите. Той правеше компромиси за тях, но рядко им отказваше.

— Дори и да успея да я намеря — каза след малко, — похитителите ще разполагат с видеозаписа с нейното признание за любовната й връзка с министър-председателя.

— Но този запис ще има доста по-различно въздействие, ако Английската роза^[3] е в безопасност на английска земя.

— Освен ако Английската роза не реши да каже истината.

— Тя е лоялна към партията. Няма да посмее да го направи.

— Нямаш представа какво са й сторили — отговори Габриел. — Сега може да е съвсем различен човек.

— Така е — каза Сиймор, — но ние малко изпреварваме събитията. Този разговор е безсмислен, ако ти и твоята служба не предприемете действия, за да намерите Маделин Харт заради мен.

— Аз нямам правомощията да поставя моята служба на твое разположение, Греъм. Узи трябва да вземе това решение, не аз.

— Навот вече даде одобрението си — заяви категорично Сиймор. — Същото направи и Шамрон.

Габриел го изгледа неодобрително, но не каза нищо.

— Наистина ли смяташ, че Ари Шамрон щеше да ме пусне дори на километър от теб, без да знае защо съм в града? — попита Греъм. — Той страшно много те покровителства.

— Показва го по доста странен начин. Но се опасявам, че в Израел има един човек, който е по-силен от Шамрон, поне когато става въпрос за мен.

— Съпругата ти?

Алон кимна утвърдително.

— Имаме седем дни или девойката умира.

— Шест дни — поправи го Габриел. — Тя може да е навсякъде по света, а ние не разполагаме с никаква следа.

— Това не е съвсем вярно.

Сиймор бръкна в куфарчето си и извади две снимки от Интерпол на мъжа, с когото Маделин Харт бе обядвала в деня на нейното изчезване. Мъжа, чиито обувки не бяха оставили следи. Забравения човек.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Добър въпрос — каза Греъм. — Но ако успееш да го намериш, подозирам, че ще откриеш и Маделин Харт.