Даниъл Силва
Английското момиче (35)

35.
Базилдън, Есекс

Колата й — старо „Волво“ седан, бе паркирана от другата страна на улицата, срещу най-невзрачните жилищни сгради в Личфийлд. Тя се запъти направо към нея, като държеше чадъра в дясната си ръка, а в лявата носеше зелената торбичка на „Маркс енд Спенсър“. Чадърът бе чисто прикритие, помисли си Габриел, гледайки през прозореца на Маделин, защото дъждът беше спрял. Торбичката изглеждаше тежка. Като отвори шофьорската врата, жената я хвърли на предната пасажерска седалка, след това седна зад волана, оставяйки чадъра разтворен, докато не се скри в колата. Двигателят се закашля няколко пъти, преди да запали с глухо ръмжене. Тя изчака, докато стигне до края на колонията, и чак тогава включи предните фарове. Караше бързо, но гладко, като професионалист.

Алон хвърли последен поглед към разрухата, причинена от жената в стаята на Маделин, и след това се спусна бързо по стълбите. Когато се показа на входната врата, Келър бе обърнал колата и го чакаше отпред на улицата. Габриел се качи и кимна на Кристофър да последва жената.

— Но бъди внимателен — предупреди го той. — Тя е добра.

— Колко добра?

— Добра като Московския център.

— Какво искаш да кажеш?

— Може и да греша — заяви Алон, — но смятам, че жената, която кара онази кола, е от КГБ.

* * *

Технически погледнато, КГБ не съществуваше, разбира се. То бе разформировано скоро след разпадането на старата съветска империя. Сега Руската федерация имаше две разузнавателни служби: ФСБ — Федерална служба за сигурност, и СВР — Служба за външно разузнаване. ФСБ се занимаваше с въпроси в границите на Русия: контраразузнаване, борба с тероризма, мафия, продемократични активисти, които бяха достатъчно смели или достатъчно глупави да протестират срещу хората, които сега управляваха Русия иззад стените на Кремъл. СВР — външното разузнаване на Русия — управляваше своята глобална мрежа от шпиони от същия уединен комплекс в Ясенево, който бе служил като щабквартира на Първо главно управление на КГБ. Агентите на СВР и досега наричаха сградата Московският център — и което не бе изненадващо, дори руските граждани продължаваха да наричат Службата за външно разузнаване КГБ. И имаха основание. Кремъл може да бе сменил името на разузнавателната служба на Русия, но мисията й си бе останала същата: да прониква и да дестабилизира държавите от НАТО, като Съединените щати и Великобритания бяха начело в списъка.

Но защо полеви агент на СВР бе проследил Габриел и Келър до една стара църква в планината Люберон? И защо същият този агент току-що бе претърсил семейния дом на мъртвата млада англичанка Маделин Харт? Девойка, която е била любовница на британския премиер. Девойка, която бе отвлечена, докато е била на почивка на остров Корсика, и бе държана като заложник за откуп. Девойка, която бе изгорена жива в багажника на един ситроен на морския бряг край Одресел.

— Нека да не прибързваме — каза Кристофър.

— Знам какво чух — отвърна Алон.

— Чул си една жена да говори на руски.

— Не — възрази Габриел, — чух агент на Московския Център да преобръща наопаки стаята.

Те се отправиха на запад по магистрала А127. Наближаваше осем вечерта. В източна посока платната още бяха задръстени с остатъка от вечерния лондонски трафик, но на запад превозните средства се движеха с висока скорост. Жената бе на около двеста метра пред тях. За Келър не беше проблем да следва отличителните стопове на старото волво.

— Да предположим, че си прав — каза той, докато гледаше право напред. — Да предположим, че КГБ, или СВР, или както там искаш да го наричаш, по някакъв начин е свързано с отвличането на Маделин Харт.

— Бих възразил, че в настоящия момент този факт е безспорен.

— Схванах — каза Кристофър. — Но каква е връзката?

— Още работя по този въпрос. Но ако не греша, бих казал, че това е тяхна операция още от самото начало.

— Операция? — попита невярващо Келър. — Казваш, че руснаците са отвлекли любовницата на британския министър-председател?

Алон не отговори. И той самият още не можеше да повярва напълно.

— Ще ми позволиш ли да ти напомня няколко очебийни факта? — попита Келър.

— Да, разбира се.

— Марсел Лакроа и Рене Бросар не бяха руснаци и не работеха за СВР. И двамата бяха членове на френската организирана престъпност с дългогодишен стаж в Марсилия и Южна Франция.

— Може би те не са си давали сметка за кого работят.

— Ами Пол?

— Ние не знаем нищо за него, освен че говори френски така, сякаш го е учил от магнетофонни записи, или поне така каза великият дон Антон Орсати от Корсика.

— Бог да го благослови.

Габриел почука с кокалчето на показалеца си по предното стъкло и каза:

— Тя е доста далече пред теб.

— Виждам я.

— Скъси малко дистанцията.

Келър ускори за няколко секунди, след това отпусна педала на газта.

— Мислиш ли, че Пол е руснак? — попита той.

— Това би обяснило защо френската полиция така и не успя да свърже лицето му с някакво име.

— Но защо е наел френски престъпници да отвлекат Маделин, вместо сам да свърши работата?

— Някога чувал ли си за „операция под фалшив флаг“? — попита Габриел. — Разузнавателните служби редовно провеждат операции, които биха нанесли дипломатически или политически вреди, ако бъдат разкрити. Така че те извършват тези дейности под прикритие. Понякога се представят за оперативни агенти от друга служба. Или понякога се представят за нещо съвсем различно.

— За френски престъпници?

— Ще се изненадаш колко си прав.

— Има само един проблем с теорията ти.

— Само един?

— СВР не се нуждае от пари.

— Много се съмнявам, че това е било за пари.

— Ти им даде два куфара, пълни с десет милиона евро.

— Да, знам.

— Ако не е било за пари, за какво беше откупът?

— Развяваха фалшивото знаме до края — отговори Алон.

Келър мълча известно време. Най-накрая попита:

— Но защо убиха Маделин?

— Не знам.

— Къде е семейството й?

— Не знам.

— Как руснаците са разбрали за Маделин и Ланкастър?

— И това не знам.

— Има някой, който може да знае.

— Кой е той?

— Жената, която кара колата — отговори Кристофър, като посочи над волана към стоповете на волвото.

— По-добре да бъдеш джебчия, а не обирджия.

— Какво означава това?

— Скъси дистанцията — каза Габриел, като почука по стъклото с кокалчето на показалеца си. — Тя е твърде далеч пред нас.

* * *

Тя мина под околовръстно шосе М25, кара с висока скорост през осеяни с ферми поля, след това навлезе в предградията на Лондон. След трийсет минути предградията отстъпиха пред кварталите на Ийст Енд и накрая пред небостъргачите на Сити. Оттам жената премина през Холбърн и Сохо, стигайки до Мейфеър, където спря до тротоара на един оживен участък от Дюк стрийт, южно от Оксфорд стрийт. Като пусна аварийните светлини, тя слезе от волвото и понесе пазарската торбичка на „Маркс енд Спенсър“ към един мерцедес седан, който беше паркиран няколко метра по-нататък. Щом се приближи до колата, капакът на багажника се вдигна автоматично, макар че Габриел не видя никакво доказателство да го е отворила жената. Тя остави торбичката вътре, затвори с трясък капака и се върна във волвото. Десет секунди по-късно се отдалечи внимателно от тротоара и се насочи към Оксфорд стрийт.

— Какво да правя? — попита Келър.

— Остави я да си върви.

— Защо?

— Защото човекът, който отвори багажника на онзи мерцедес, наблюдава, за да види дали я следят.

Кристофър огледа улицата. Същото направи и Алон. От двете страни на улицата имаше ресторанти, като всички обслужваха богата клиентела от туристи, а тротоарите бяха претъпкани с пешеходци. Всеки от тях можеше да носи ключа за мерцедеса.

— И сега какво? — попита Келър.

— Ще чакаме.

— Какво?

— Ще разбера, когато го видя.

— Джебчии и обирджии?

— Нещо такова.

Кристофър се загледа в мерцедеса, но Габриел оглеждаше кулинарния кошмар, който представляваше горната част на Дюк стрийт: „Пица Хът“, „Гарфънкъл“, нещо, наречено „Пюър Уофъл“, каквото и да означаваше това. Най-класното заведение на улицата беше „Бела Италия“ — верига ресторанти, пръснати из целия град, и точно там най-накрая се спря погледът на Алон. В този момент мъж и жена, с няколко години разлика във възрастта, тъкмо излизаха от него, вероятно след като се бяха нахранили. Мъжът носеше шапка от непромокаем плат, за да се предпазва от лекия дъжд, а жената се взираше в дамската си чанта, сякаш бе скрила в нея нещо необичайно. По-рано същия ден в изложбената зала на галерия „Кортоулд“ тя държеше пътеводител, отворен на грешна страница, а мъжът бе със слънчеви очила. Сега изобщо не носеше очила. След като помогна на жената да се настани на предната пасажерска седалка на мерцедеса, той заобиколи откъм страната на шофьора и седна зад волана. Двигателят стартира толкова шумно, че човек имаше чувството, че улицата се разтресе. После колата потегли рязко със силно свистене на гумите и се понесе с пълна скорост по Оксфорд стрийт в мига, в който светофарът светна червено.

— Добре изпълнено — отбеляза Келър.

— Така е — отвърна Алон.

— Да се опитам ли да го проследя?

Габриел бавно поклати глава. „Добри са — помисли си той. — Московският център е добър.“

* * *

„Грандхотел Бъркшър“ не беше нито голям, нито се намираше в очарователното графство Бъркшър. Той се издигаше в западната част на Кромуел Роуд, в края на редица от олющени еднотипни къщи от едуардианската епоха, като от едната му страна имаше продаващ с отстъпка магазин за електроника, а от другата — подозрително на вид интернет кафене. Габриел и Келър пристигнаха в полунощ. Те нямаха резервация, нито багаж — той още бе в тайната квартира на Бейзуотър Роуд, която Алон предположи, че е под руско наблюдение. Той плати в брой за две нощувки и каза на дежурния администратор, че двамата със спътника му не очакват гости и не искат никой да ги безпокои, включително и за почистване на стаята. Администраторът не намери нищо необичайно в искането му „Грандхотел Бъркшър“, или ГХБ, както накратко го наричаше персоналът, обслужваше хора, които обичаха да вървят по неотъпкани пътеки.

Стаята им беше на най-горния — четвъртия — етаж и осигуряваше снайперистки изглед към улицата. Габриел настоя първи да поспи Кристофър. После седна пред прозореца с пистолет в скута и подпрени на перваза крака, като непрестанно си задаваше пет въпроса. Защо руското разузнаване бе действало толкова дръзко, че да отвлече любовницата на британския министър-председател? Защо бяха поискали да се плати откуп, когато парите определено не бяха това, което искаха? Защо бяха убили Маделин? Къде беше нейното семейство? И колко знаеха Джонатан Ланкастър и Джеръми Фалън? Обаче все не успяваше да намери задоволителни отговори. Можеше само да прави обосновани предположения, умозаключения, но нищо повече. „Трябва да обера още няколко джоба — помисли си той — и ако е необходимо, да извърша един-два грабежа.“ И после какво? Сети се за старата синядора и нейните предсказания за негов стар враг и града на еретиците на изток.

Никога не трябва да стъпвате там. Ако го направите, ще умрете…

Точно тогава един камион за доставка на вестници спря с остро скрибуцане пред магазина на „Теско Експрес“, който бе на отсрещната страна на улицата. Габриел погледна часовника си. Беше почти четири часът, време бе да събуди Кристофър и да поспи и той самият няколко часа. Вместо това взе томчето на Едуард Форстър, което бе взел от стаята на Маделин, отвори го на произволна страница и започна да чете:

Целия следобед някаква сложна игра се играеше нагоре-надолу по склона. Луси трудно разбра какво представляваше тя и как точно бяха разпределени играчите…

Алон затвори томчето и се загледа в камиона, който бавно потегли по мократа тъмна улица. И тогава разбра. Но как да го докаже? Нуждаеше се от помощта на някой, който познаваше сенчестия свят на руския бизнес и политика. Някой, който бе безскрупулен като хората в Кремъл. Нуждаеше се от Виктор Орлов.