Даниъл Силва
Английското момиче (36)

36.
Челси, Лондон

Виктор Орлов винаги бе бил добър по математика. Роден в Москва през най-мрачните дни на Студената война, той бе учил в престижния Ленинградски институт по фина механика и оптика и бе работил като физик в съветската програма за ядрени оръжия. По предложение на началниците си Виктор бе станал член на Комунистическата партия, макар че години по-късно в интервю за един британски вестник щеше да твърди, че никога не е бил неин истински привърженик. „Влязох в партията — заявяваше той без следа от разкаяние, — защото това бе единственият начин за кариерно израстване, с който разполагах. Предполагам, че можех да стана дисидент, но лагерите на ГУЛАГ никога не са ми изглеждали много привлекателно място.“

Когато Съветският съюз бе рухнал, Орлов не бе пролял нито една сълза. В действителност той се бе напил яко с евтина съветска водка и бе търчал по улиците на Москва, крещейки: „Кралят умря“. На следващата сутрин, страдащ от тежък махмурлук, Виктор се бе отказал от членството си в Комунистическата партия, бе напуснал съветската ядрена програма и се бе заклел да стане богат. За няколко години той бе спечелил доста голямо състояние от внос на компютри, битова техника и други западни стоки за зараждащия се руски пазар. По-късно бе използвал това богатство, за да придобие най-голямата руска държавна стоманодобивна компания заедно със сибирския нефтен гигант „Русойл“, и то на изключително ниска цена. Не след дълго Виктор Орлов — бивш държавен физик, който някога бе делил един апартамент с две други съветски семейства — бе станал свръхмилиардер и най-богатият човек в Русия. Той бе един от първите олигарси, съвременен барон грабител, който бе построил империята си чрез плячкосване на перлите в короната на съветската държава. Орлов нямаше скрупули относно начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия — каза той веднъж на един британски репортер, — парите ми можеха да бъдат чисти. Обаче съм се родил в Русия и спечелих руско богатство.“

Но в постсъветска Русия — страна без върховенство на закона, където се ширеше престъпността и корупцията — богатството на Орлов го бе превърнало в мишена. Той бе оцелял при най-малко три опита за покушение срещу него и се носеше слух, че за отмъщение е наредил да бъдат убити няколко души. Ала най-голямата заплаха за него бе дошла от човека, който бе наследил Борис Елцин като президент на Русия. Той смяташе, че Виктор Орлов и другите олигарси са откраднали най-ценните активи на страната, и намерението му бе да ги открадне от тях. След като се бе настанил в Кремъл, новият президент бе извикал Орлов и бе поискал две неща: неговата стоманодобивна компания и „Русойл“. „И не си пъхай носа в политиката — бе добавил той зловещо, — иначе ще ти го отрежа.“ Орлов се бе съгласил да се откаже от стоманодобивната си компания, но не и от „Русойл“. Президентът не бе останал доволен. Той веднага бе наредил на прокуратурата да започне разследване за измами и подкупи и след една седмица се бе сдобил със заповед за арест. Виктор мъдро бе избягал в Лондон, където се бе превърнал в един от най-ревностните и ефективни критици на руския президент. В продължение на няколко години активите на компанията „Русойл“ бяха останали запорирани, недосегаеми както за Орлов, така и за новите господари на Кремъл. Накрая Виктор бе убеден да се откаже от нея като част от тайно споразумение за освобождаването на четирима души, които бяха взети за заложници от руския търговец на оръжие Иван Харков. В замяна британските власти бяха възнаградили Орлов, като го бяха направили гражданин на кралството и му бяха осигурили кратка и много лична среща с Нейно Величество кралицата. От Службата му бяха изпратили благодарствено писмо, което бе продиктувано от Киара и написано собственоръчно от Габриел. Ари Шамрон му го бе донесъл лично и го бе изгорил, след като Орлов го бе прочел.

— Ще имам ли някога възможността да се срещна лично с този забележителен човек? — бе попитал Виктор.

— Не — бе отговорил Шамрон.

Оптимист както винаги, Орлов бе дал на Ари личния си телефонен номер, който той пък бе дал на Алон.

По-късно същата сутрин Габриел позвъни на него от уличен телефон, намиращ се близо до „Грандхотел Бъркшър“, и бе изненадан, когато Виктор отговори лично.

— Аз съм един от хората, които спасихте, като се отказахте от „Русойл“ — каза Алон, без да споменава името си. — Този, който ви написа писмото, което Стареца е изгорил, след като сте го прочели.

— Той бе един от най-неприятните хора, които съм срещал.

— Изчакайте, докато го опознаете малко по-добре.

Орлов се изсмя сухо.

— На какво дължа честта?

— Имам нужда от вашата помощ.

— Последния път, когато се нуждаехте от помощта ми, тя ми струва петролна компания на стойност най-малко шестнайсет милиарда долара.

— Този път няма да ви струва нищо.

— Свободен съм в два следобед.

— Къде?

— На номер четиридесет и три — отвърна Виктор.

След това линията прекъсна.

На улица „Чейни Уок“ №43 в Челси се намираше пететажният тухлен дом на Виктор Орлов. Габриел отиде дотам пеша, а Келър вървеше на стотина метра зад него, за да осъществява контранаблюдение. Къщата беше висока и тясна, обрасла с глицинии. Както и съседните жилищни сгради, тя се издигаше на няколко метра навътре от улицата зад ограда от ковано желязо. Отпред бе спряно бронирано бентли с чакащ зад волана шофьор. Точно зад него бе паркиран черен рейндж роувър, зает от четирима души от охраната на Орлов. Всичките бяха бивши бойци от стария полк на Келър — елитните британски специални въздушни части.

Бодигардовете наблюдаваха Габриел с явно любопитство, когато той тръгна по градинската алея и застана пред входната врата на Орлов. В отговор на позвъняването му се появи прислужница в колосана черно-бяла униформа. След като се убеди в самоличността на Алон, тя го съпроводи по широко елегантно стълбище до кабинета на Виктор. Стаята бе точно копие на личния кабинет на кралицата в Бъкингамския дворец, с изключение на огромната плазмена видеостена, на която проблясваха финансови информационни бюлетини и пазарни индекси на фондовите борси от цял свят. Когато Габриел влезе, Орлов стоеше пред нея като в транс. Както обикновено, той носеше тъмен италиански костюм и луксозна розова вратовръзка с огромен уиндзорски възел. Оредялата му прошарена коса бе намазана с гел и направена на иглички. Отразените индекси проблясваха меко върху стъклата на модните му очила. Той беше неподвижен, с изключение на лявото му око, което нервно трепкаше.

— Колко спечелихте днес, Виктор?

— Всъщност — отвърна Орлов, все още загледан във видеостената — мисля, че загубих десет или двайсет милиона.

— Съжалявам да го чуя.

— Утре е друг ден.

Орлов се обърна и дълго се взира мълчаливо в Алон, преди накрая да му подаде добре поддържаната си ръка. Кожата му беше хладна на допир и изключително мека. Габриел изпита чувството, че се ръкува с дете.

— Защото съм руснак — каза той, — не се шокирам лесно. Но трябва да призная, че наистина съм изненадан да ви видя да стоите в моя кабинет. Предполагах, че никога няма да се срещнем.

— Съжалявам, Виктор. Трябваше да дойда преди много време.

— Разбирам защо не го направихте. — Орлов се усмихна тъжно. — Ние с вас имаме нещо общо: и двамата бяхме набелязани от Кремъл. И двамата успяхме да оцелеем.

— Някои от нас са оцелели по-добре от други — отвърна Габриел, като огледа великолепната стая.

— На мен ми провървя. И британското правителство бе много добро към мен — добави многозначително Орлов.

— Точно затова не искам да правя нещо, което може да разстрои властите в Уайтхол.

— Нашите интереси съвпадат.

— Радвам се да го чуя. Е, господин Алон, защо не ми кажете за какво става дума?

— За „Волгатек — нефт и газ“.

Орлов се усмихна.

— Добре — каза той, — радвам се, че най-накрая някой забеляза.