Даниъл Силва
Английското момиче (13)

13.
Лазурният бряг, Франция

Двамата го изпратиха на дъното на морето в дълбоките води извън Лионския залив и след това се отправиха към Марсилия. Още беше тъмно, когато влязоха в Старото пристанище. Те се измъкнаха от „Лунен танц“ в интервал от няколко минути един след друг, качиха се по колите си и поеха по крайбрежния път към Тулон. Точно преди град Бандол Габриел отби встрани от пътя и разхлаби няколко кабела на двигателя. След това се обади по телефона на компанията за отдаване на автомобили под наем и с истеричния глас на хер Клемп остави съобщение къде може да бъде намерена „повредената“ кола. Като избърса пръстовите си отпечатъци от волана и арматурното табло, той се качи в реното на Келър и в светлината на изгряващото слънце двамата се отправиха на изток към Ница. На улица „Верди“ имаше стар жилищен блок, бял като кост, където Службата поддържаше една от многобройните си френски тайни квартири. Габриел влезе сам в сградата и остана вътре колкото да изтегли от компютъра пощата си, съдържаща копие от личното партийно досие на Маделин Харт, което бе поискал от Греъм Сиймор. Той го прочете, докато Келър караше по автомагистрала А8 към Екс ан Прованс.

— Какво пише? — попита Англичанина след няколко минути мълчание.

— Пише, че Маделин Харт е безупречна. Но ние вече го знаехме.

— Някога и аз бях безупречен. А виж какъв станах.

— Ти винаги си бил негодник, Келър. Просто не си го осъзнавал до онази нощ в Ирак.

— Загубих осем от моите другари, които се опитваха да защитят твоята страна от ракетите „Скъд“ на Саддам — каза Кристофър.

— И ние винаги ще ти бъдем задължени.

Успокоен, Кристофър включи радиото и го настрои на предаваща на английски език станция, базирана в Монако, която обслужваше голямата британска диаспора, живееща в Южна Франция.

— Носталгия ли те мъчи? — попита Габриел.

— От време на време обичам да слушам моя роден език.

— Никога ли не си се връщал?

— В Англия ли?

Алон кимна утвърдително.

— Никога — отвърна Келър. — Отказвам да работя там и никога не съм приемал поръчка за британски гражданин.

— Колко благородно от твоя страна.

— В работата си човек трябва да има определени принципи.

— Значи, родителите ти не знаят, че си жив?

— Нямат никаква представа.

— Тогава не може да си евреин — отбеляза Габриел. — Един еврейски син никога не би допуснал майка му да мисли, че е мъртъв. Не би посмял да го направи.

Габриел се върна към последния документ от личното досие на Маделин Харт и го прочете мълчаливо, докато Келър шофираше. Беше копие на писмо, изпратено от Джеръми Фалън до председателя на партията, в което той предлагаше Маделин да бъде повишена като младши експерт в министерството и да бъде подготвена за изборна длъжност. После се вгледа в снимката на младата жена, седяща в едно кафене на открито с мъжа, когото познаваха само като Пол.

Наблюдавайки го, Кристофър попита:

— За какво мислиш?

— Просто се чудех защо една изгряваща млада звезда в управляващата партия на Великобритания споделя бутилка шампанско с първокласен подлец като нашия приятел Пол.

— Защото той е знаел, че тя има връзка с британския премиер. И се е готвел да я отвлече.

— Как е могъл да научи?

— Аз имам своя теория.

— Подкрепена ли е с факти?

— С няколко.

— Тогава е само теория.

— Но поне ще помогне да минава времето.

Габриел затвори папката, сякаш за да покаже, че е готов да слуша. Келър изключи радиото.

— Хората като Джонатан Ланкастър винаги допускат една и съща грешка, когато имат любовна връзка — каза той. — Доверяват се на бодигардовете си, като смятат, че те ще си държат устата затворена. Но те не го правят. Разговарят помежду си, говорят със съпругите си, с приятелките си и със старите си приятели, които са намерили работа в частния охранителен бизнес в Лондон. И не след дълго разговорът стига до ушите на някой като Пол.

— Мислиш, че Пол има връзки с лондонския охранителен бизнес?

— Може да има връзки или пък да познава някой, който е свързан с този бизнес. Все пак това се случва — добави Кристофър, — подобна информация е златна мина за някой като Пол. Той вероятно е поставил Маделин под наблюдение в Лондон и е хакнал мобилния й телефон и електронната й поща. Така е разбрал, че ще ходи на почивка в Корсика. И когато е пристигнала, Пол я е чакал.

— Защо му е трябвало да обядва с нея? Защо да поема риска да покаже лицето си?

— Защото се е нуждаел да остане насаме с нея, така че да може да я хване без проблеми.

— Той я е прелъстил?

— Пол е очарователно копеле.

— Не го вярвам — каза Габриел след минута размисъл.

— Защо?

— Защото в момента на нейното отвличане Маделин е била романтично обвързана с британския премиер. Тя не би била привлечена от някого като Пол.

— Маделин е била любовница на министър-председателя — възрази Келър, — което означава, че в отношенията им е имало много малко романтика. Вероятно е била самотно момиче.

Алон отново погледна снимката, но не се взря в Маделин, а в Пол.

— Кой, по дяволите, е той?

— Със сигурност не е аматьор. Само професионалист може да знае за дон Орсати. И само професионалист би посмял да почука на вратата на дона, за да иска помощ.

— Ако е такъв професионалист, защо му е трябвало да разчита на местни таланти, за да свърши работата?

— Питаш защо не разполага със собствен екип?

— Предполагам, че да.

— Поради съвсем прости сметки — отговори Кристофър. — Поддържането на екип може да бъде сложно начинание. И неизменно има кадрови проблеми. Когато работата е бавна, момчетата стават недоволни. А когато има голяма печалба, момчетата искат голям дял.

— Така че той използва външни изпълнители с директно заплащане на таксата за услугата, за да избегне необходимостта да дели печалбата.

— При днешната глобална конкурентна бизнес среда всички го правят.

— Не и дон Орсати.

— Донът е различен. Ние сме семейство, клан. Но ти си прав за едно нещо — добави Келър. — Марсел Лакроа е късметлия, че Пол не го е убил. Ако той бе дръзнал да поиска повече пари от дон Орсати след приключване на работата, щеше да свърши в циментов ковчег на дъното на Средиземно море.

— Точно където се намира сега.

— Без цимент, разбира се.

Габриел го изгледа неодобрително, но не каза нищо.

— Ти си този, който изтръгна пиърсинга от ухото му.

— Разкъсаното ухо е временен проблем. Куршумът в челото е завинаги.

— А какво щяхме да правим с него?

— Можехме да го закараме до Корсика и да го оставим при дона.

— Повярвай ми, Габриел, той нямаше да оцелее дълго. Орсати не обича проблемите.

— А както Сталин е обичал да казва: „Смъртта решава всички проблеми“.

— „Няма човек, няма проблем“ — довърши цитата Келър.

— Ами ако Лакроа ни е излъгал?

— Той нямаше причина да лъже.

— Защо?

— Защото знаеше, че никога няма да напусне жив яхтата. — Кристофър понижи глас и добави: — Той просто се надяваше, че ще го убием безболезнено, вместо да го оставим да се удави.

— Това друга твоя теория ли е?

— Правилата на Марсилия — отвърна Кристофър. — Когато тук нещата започват с насилие, винаги завършват с насилие.

— А какво ще стане, ако Рене Бросар не седи в „Ла Прованс“ в пет и десет с метално куфарче в краката? Тогава какво ще правим?

— Той ще бъде там.

На Габриел му се искаше да може да сподели увереността на Келър, но опитът не му го позволяваше. Той погледна часовника си и изчисли времето, което им оставаше да я намерят.

— Ако Бросар се появи — каза Алон, — ще е по-добре да не го убиваме, преди да ни отведе до къщата, където крият Маделин.

— А след това?

„Смъртта решава всички проблеми — помисли си Алон. — Няма човек, няма проблем.“