Даниъл Силва
Английското момиче (45)

45.
Шеланд, Дания

Беше наредена разкошна трапеза изцяло с руски ястия. Произходът на храната не беше ясен, тъй като нямаше никакви доказателства, че в къщата присъства някой друг, освен тримата ръководители. Михаил се зачуди как са осигурили имота за толкова кратко време. Не бяха го направили сега, реши той. Сигурно това си е била тайна квартира на „Волгатек“. Или може би на СВР. Или може би нямаше значение чия е. Може би разликата бе съвсем незначителна.

Засега храната си оставаше само украса. В ръката на Михаил бе тикната чаша с питие — водка, разбира се — и той бе сложен да седне на почетния стол с прекрасна гледка към тъмното море. Дмитрий Бершов — спортистът на компанията, обикаляше стаята с решителната мудност на човек, който се готви да излезе на ринга. Павел Жиров — пазителят на тайните на „Волгатек“ и похитител на Маделин Харт, се взираше в тавана, сякаш изчисляваше колко метра въже да използва за обесването на Михаил. Накрая суровият поглед на Жиров се спря върху Генадий Лазарев, който бе изявил претенции за мястото до огъня. Лазарев се взираше в пламъците и обмисляше въпроса, който Михаил бе задал минута по-рано:

— Защо съм тук?

— Защо сте тук? — отвърна накрая с въпрос руснакът.

— Тук съм, защото ме поканихте да дойда.

— Винаги ли приемате срещи с враговете на човека, който ви дава заплатата? — Лазарев бавно се обърна да чуе отговора му.

— За това ли е всичко? — попита Михаил след миг. — Да не би да ме вербувате да шпионирам Виктор?

— Изглеждате запознат с езика на шпионажа, Никълъс.

— Чета книги.

— Какви книги?

Михаил преднамерено остави питието си.

— Това започва да звучи твърде много като разпит — каза той спокойно. — Ако нямате нищо против, бих искал сега да се върна в хотела си.

— Това би било грешка от ваша страна — каза Лазарев.

— Защо?

— Защото още не сте чули предложението ми.

Като се усмихна, Генадий взе недокоснатото питие на Михаил и го занесе на масичката с колелца, за да му налее ново. Михаил погледна Павел Жиров и възвърна безстрастното си изражение. Вътрешно обаче смени тъмното му вълнено облекло със светлия летен костюм, който бе носил на обяда в ресторант „Ле Палмие“ в Калви. Когато му донесоха новото питие, Михаил изтри този образ от мислите си като тебешир от черна дъска и погледна само към Лазарев. Челото му бе сбърчено, сякаш се мъчеше с уравнение, което нямаше възможно решение.

— Имате ли нещо против да проведем останалата част от разговора на руски? — попита Генадий накрая.

— Боя се, че руският ми е достатъчно добър само за ресторанти и таксита.

— Знам от най-достоверен източник, че руският ви е доста добър. Всъщност, че говорите съвсем свободно.

— Кой ви е казал това?

— Един приятел от „Газпром“ — отговори честно Лазарев. — Провел е кратък разговор с вас в Будапеща, когато сте били там с Виктор.

— Мълвата бързо се разнася.

— Опасявам се, че в Москва няма никакви тайни, Никълъс.

— И аз така чувам.

— В училище ли сте учили руски?

— Не.

— Това означава, че трябва да сте го научили у дома.

— Така е.

— Родителите ви руснаци ли са?

— Както и моите баби и дядовци — отговори Михаил.

— Как са се озовали в Англия?

— По обичайния начин.

— Какво означава това?

— Напуснали са Русия след свалянето на царя и са се установили в Париж. После са отишли в Лондон.

— Вашите предци са били буржоа?

— Не са били болшевики, ако това питате.

— Предполагам, че да.

Михаил сякаш претегли внимателно следващите си думи.

— Прадядо ми е бил средно успешен бизнесмен, който не е искал да живее при комунистическия режим.

— Как се е казвал?

— Фамилното му име е било Авдонин, което в крайна сметка е променил на Аведон.

— Така че истинското ви име е Никита Авдонин — отбеляза Лазарев.

— Николай — поправи го Михаил.

— Мога ли да ви наричам Николай?

— Ако желаете — отговори Михаил.

Когато Лазарев заговори отново, беше на руски език.

— Били ли сте някога в Москва? — попита той.

— Не — отговори Михаил на същия език.

— Защо?

— Никога не съм имал причина да го направя.

— Не ви ли беше любопитно да видите откъде произхождате?

— Англия е моят дом — отвърна Михаил. — Русия е страната, от която е избягало семейството ми.

— Били ли сте противник на Съветския съюз?

— Бях твърде млад, за да бъда противник.

— А настоящото управление?

— Какво за него?

— Споделяте ли мнението на Виктор Орлов, че нашият президент е авторитарен клептократ^[1]?

— Може и да се изненадате, господин Лазарев, но двамата с Виктор не си говорим за политика.

— Това определено ме изненадва.

Михаил не каза нищо повече. Лазарев изостави темата. Погледът му се премести от Бершов на Жиров, преди отново да се спре на Михаил. Когато заговори, пак беше на английски език.

— Предполагам, че сте прочели за постигнатото с британското правителство лицензионно споразумение, което ще ни позволи да извършваме сондажи в Северно море.

— Две новооткрити нефтени полета край бреговете на Външните Хебридски острови — отвърна Михаил, сякаш четеше от проспект. — Прогнозен добив в края на срока — сто хиляди барела на ден.

— Много впечатляващо.

— Това ми е работата, господин Лазарев.

— Всъщност това е моята работа. — Генадий замълча, после добави: — Но бих искал вие да я ръководите за мен.

— Проекта „Външни Хебриди“?

Лазарев кимна утвърдително.

— Съжалявам, господин Лазарев — каза Михаил почтително, — но аз не съм проектен мениджър.

— Вършили сте подобна работа в Северно море за „Кей Би Ес Ойл Сървисиз“.

— Точно затова не искам да я върша отново. Освен това, вече съм сключил договор с Виктор. — Михаил се изправи. — Ще ме извините, че не мога да остана за вечеря, господин Лазарев, но наистина трябва да се връщам.

— Но вие още не сте чули останалата част от предложението ми.

— Ако е нещо подобно на първата — отвърна сухо Михаил, — не проявявам интерес.

Лазарев сякаш не го чу.

— Както знаете, Николай, „Волгатек“ разширява дейността си в Европа и на други места. Ако искаме да успеем в това начинание, имаме нужда от талантливи хора като вас. Хора, които разбират Запада и Русия.

— Това предложение ли трябваше да бъде?

Лазарев пристъпи към него и сложи собственически ръцете си на раменете му.

— Външните Хебриди са само началото — каза той, сякаш в стаята нямаше никой друг. — Искам да ми помогнете да изградя петролна компания с истински глобален обхват. Ще ви направя богат, Николай Авдонин. По-богат и от най-смелите ви мечти.

— Аз и сега се справям доста добре.

— Познавам Виктор, той ви дава малко дребни пари от джобните си. — Генадий се усмихна и стисна раменете на Михаил. — Елате във „Волгатек“, Николай. Елате си у дома.

* * *

Южният край на залива Кьоге не е място, където двама мъже може да седят дълго в паркирана кола, без да бъдат забелязани, така че Алон и Келър отидоха до най-близкото градче и седнаха в малък, топъл ресторант, където сервираха неприятна смесица от италианска и китайска храна. Кристофър яде като за двама, но Габриел изпи само чаша черен чай. В слушалката му цареше тишина, а пред очите му се нижеха картини на Михаил, който крачи към смъртта си през заснежена брезова гора. На два пъти той понечи да се изправи, подтикван от страх и чувство на безсилие, и двата пъти Келър го накара да седне и да чака.

— Ти свърши работата си — каза спокойно Кристофър с престорена оперативна усмивка на загорялото си лице. — Остави я да стигне докрай.

Най-сетне, час и трийсет и три минути след като Михаил влезе в къщата край морето, Алон чу остро пращене в ухото си, последвано от фученето на вятъра — същия вятър, който разтърси заскрежените стъкла на прозореца на няколко сантиметра от лицето му. След това, за голямо негово облекчение, чу гласа на Михаил, изтънял от студа.

— Ще си помисля за това, Генадий. Наистина ще го направя.

— Не мислете твърде дълго, Николай, защото предложението ми има краен срок.

— С колко време разполагам?

— Бих искал да получа отговор след седмица. В противен случай ще трябва да се ориентирам в друга посока.

— И ако приема?

— Ще ви заведем в Москва за няколко дни, за да се срещнете с останалата част от екипа. Ако и двете страни харесаме това, което видим, ще предприемем следващата стъпка. Ако не, ще останете с Виктор и ще се преструвате, че това не се е случило.

— Защо в Москва?

— Страхувате ли се да дойдете в Москва, Николай?

— Разбира се, че не.

— И не трябва. Павел ще се грижи много добре за вас.

Това бяха последните думи, които си размениха двамата мъже. След това се затръшна врата, включи се двигател на кола и синята светлинка започна да се движи върху екрана на таблета. Когато се приближи до координатите на ресторанта, Габриел извърна глава и видя голям черен мерцедес да профучава сред облак сняг. Михаил бе преживял второто си „гмуркане“. Единственото, което трябваше да направят сега, бе да го измъкнат от морето и да го заведат вкъщи.

* * *

Обратното пътуване до Копенхаген продължи четиридесет и пет минути и беше толкова спокойно, че граничеше с досада. Габриел позволи на Келър да кара, така че можа да съсредоточи целия си значителен потенциал за концентрация върху аудиопотока, който се изливаше в ухото му. Нямаше никакъв друг звук, освен тихото боботене на двигателя на мерцедеса и някакво монотонно почукване. Отначало Алон предположи, че има нещо, което се полюшва под колата и се удря в шасито. После осъзна, че това е барабаненето с пръсти на Михаил по подлакътника — нещо, което той винаги правеше, когато бе крайно изнервен.

Обаче, когато слезе от колата пред хотел „Д’Англетер“, Михаил изглеждаше като най-безгрижния човек на света. Като влезе във фоайето, завари бразилците да пият в бара и реши да се присъедини към тях за едно много заслужено питие. След това се качи в стаята си, където нямаше и следа от изключително професионалното претърсване, извършено в негово отсъствие. Дори лаптопът му, който щателно бе претършуван, бе точно както го бе оставил. Той го използва, за да изпрати кратко предупреждение на екипа, разпечатката на което Ели Лавон държеше в ръка, когато Габриел и Келър пристигнаха в тайната квартира на улицата с непроизносимо име.

— Ти го направи, Габриел — каза Лавон. — Спипа го.

— Кого? — попита Алон.

— Пол — отговори Ели с усмивка. — Павел Жиров от „Волгатек — нефт и газ“ е Пол.

* * *

Разправията, която последва, бе сред най-лошите в дългата съвместна работа на екипа, но въпреки това тя протече толкова тихо, че Келър изобщо не разбра, че я е имало. За разлика от друг път, те се разделиха почти на две, като Яков оглави групата на негодуващите. Неговата теза беше проста и той разпалено я защитаваше. Те бяха предприели операция с една-единствена цел: да намерят доказателство, че руснаците са извършили отвличането на Маделин Харт като част от заговор, за да получат достъп до британския нефт. Сега доказателството седеше в стаята си в хотел „Империал“ в лицето на Павел Жиров — шеф по сигурността на „Волгатек“ и главорез на Московския център, ако изобщо имаше такъв. Те нямаха друг избор, освен веднага да предприемат действия срещу него, привеждаше доводи Яков. В противен случай Жиров щеше да се измъкне завинаги извън обсега им.

За съжаление на Яков, лидерът на групата, която бе на противното мнение, бе не друг, а бъдещият му шеф — Габриел Алон, който спокойно обясни всички причини, поради които Павел Жиров щеше да напусне Копенхаген на следващата сутрин. Според него те нямаха време да планират или да репетират операцията както трябва. Нито пък щеше да им се предостави възможност да заловят Павел чисто, в съответствие със съществуващите критерии на Службата. „Ударните операции винаги са рисковани — каза Габриел. — А ударна операция без план е гарантирана катастрофа, която Службата в момента не може да си позволи.“ Щяха да оставят Павел Жиров да си отиде. И ако е необходимо, щяха да му носят багажа.

И така, на следващата сутрин Павел Жиров, известен още като Пол, излезе в десет часа от вратата на хотел „Империал“, придружен от Генадий Лазарев и Дмитрий Бершов. Тримата бяха откарани с лимузина до летището на Копенхаген и се качиха на частен самолет, който отлетя за Москва. Йоси щракна една последна снимка от отпътуването им за бюлетина, който не съществуваше, и след това се качи на самолета за Лондон. Същата вечер той и другите членове на екипа отново се събраха около Габриел в обезопасената къща в Грейсууд. Той ги информира, че Николай Авдонин ще отиде в града на еретиците на интервю за работа. И екипът ще замине с него.