Даниъл Силва
Английското момиче (62)

62.
Корсика

Три дни по-късно донът покани Габриел да се отбие в кабинета му да поговорят. Това не беше истинска покана, защото на поканите можеше учтиво да се откаже. Това беше заповед а ла Шамрон, изсечена върху камък, ненарушима.

— Какво ще кажете за обяд? — попита Алон, знаейки, че след това Орсати вероятно ще бъде в добро настроение.

— Добре — отговори донът. После добави зловещо: — Но може би ще е по-добре да дойдете сам.

Габриел излезе от вилата малко след пладне. Козелът му позволи да премине без конфронтация, защото го разпозна като приятел на красивата италианка. Пазачите пред имението на дон Орсати го пуснаха да мине, защото донът им бе казал, че очаква израелеца. Той откри Орсати в големия му кабинет, прегърбен над главната счетоводна книга.

— Как е бизнесът? — попита Алон.

— Никога не е бил по-добре — отговори донът. — Имам повече поръчки, отколкото бих могъл да изпълня.

Орсати не поясни дали говореше за убийства, или за зехтина. Вместо това той заведе Габриел в трапезарията, където масата бе наредена като за корсиканско угощение. С белите си стени и семплото си обзавеждане стаята напомни на Алон за личната трапезария на папата в Апостолическия дворец. Имаше дори масивно дървено разпятие на стената зад стола, запазен за дона.

— То притеснява ли ви? — попита Орсати.

— Ни най-малко — отвърна Габриел.

— Кристофър ми каза, че сте добре запознат с католическите църкви.

— Какво друго ви каза?

Донът се намръщи, но не продума повече, докато напълни чинията на Алон с храна и чашата му с вино.

— Хареса ли ви вилата? — попита той най-накрая.

— Прекрасна е, дон Орсати.

— Жена ви щастлива ли е тук?

— Много.

— Колко дълго смятате да останете?

— Докато вие ми позволите.

Донът остана странно мълчалив.

— Твърде дълго ли се застоях, дон Орсати?

— Можете да останете на острова колкото искате. — Донът замълча, после добави: — Стига да не се намесвате в неща, които засягат бизнеса ми.

— Очевидно имате предвид Келър.

— Очевидно.

— Не исках да проявя неуважение, дон Орсати. Аз просто…

— Се бъркате в работи, които не ви засягат.

Мобилният телефон на дона иззвъня тихо. Той не му обърна внимание.

— Не ви ли помогнах, когато дойдохте за първи път на острова да търсите младата англичанка?

— Помогнахте ми — отвърна Габриел.

— Не ви ли дадох Келър безплатно да ви помогне да я намерите?

— Нямаше да се справя без него.

— И не пренебрегнах ли факта, че изобщо не ми предложихте част от парите за откупа, които със сигурност сте си върнали?

— Парите са в сметката на руския президент.

— Така казвате вие.

— Дон Орсати…

Донът махна пренебрежително с ръка.

— За това ли става въпрос? За пари?

— Не — призна донът. — Става въпрос за Келър.

Порив на вятъра блъсна френските врати, водещи към градината на дон Орсати. Това беше либечо — югозападният вятър. Обикновено той носеше дъжд през зимата, но засега небето беше ясно.

— Тук, в Корсика — каза донът след кратко мълчание, — имаме много стари традиции. Например един млад мъж никога не би и помислил да предложи брак на жена, без първо да е искал разрешение от баща й. Разбирате ли какво имам предвид, Габриел?

— Мисля, че да, дон Орсати.

— Трябваше първо да разговаряте с мен, преди да говорите с Кристофър за връщането му в Англия.

— Беше грешка от моя страна.

Изражението на Орсати омекна. Навън либечото преобърна маса и стол в градината на дона. Той извика нещо към тавана на корсикански диалект и след няколко секунди един мустакат мъж с преметната през рамо пушка притича в градината, за да сложи нещата в ред.

— Не знаете какво представляваше вашият приятел Кристофър, когато пристигна тук след напускането на Ирак — каза Орсати. — Той беше в пълна безпътица. Дадох му дом. Семейство. Жена.

— А после му дадохте работа — добави Габриел. — Много работа.

— Той е много добър в това.

— Да, знам.

— По-добър от вас.

— Кой каза това?

Донът се усмихна. Между тях се възцари тишина, която позволи на Алон да подбере много внимателно следващите си думи.

— За човек като Кристофър това не е правилният начин да изкарва прехраната си — каза той най-накрая.

— Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни, Алон.

— Никога не съм предполагал, че това е корсиканска поговорка.

— Всички мъдри неща произлизат от Корсика. — Донът побутна настрана чинията си и облегна масивните си ръце на масата. — Има нещо, което, изглежда, не разбирате — каза той. — Кристофър е много повече от най-добрия ми тадунагиу. Обичам го като мой син. И ако някога си тръгне… — Гласът на дона заглъхна. — Аз ще бъда съкрушен.

— Истинският му баща смята, че той е мъртъв.

— Нямаше друг начин.

— Как щяхте да се чувствате, ако бяхте на негово място?

Орсати не отговори нищо. Само смени темата.

— Наистина ли смятате, че вашият приятел от британското разузнаване ще се ангажира да върне Кристофър в Англия?

— Ще е глупак, ако не го направи.

— Но той може да откаже — отбеляза донът. — А като повдигнете въпроса пред него, може да застрашите положението на Кристофър тук, в Корсика.

— Ще го направя по начин, който не представлява заплаха за него.

— Може ли да се има доверие на този ваш приятел?

— Бих му поверил живота си. В действителност — допълни Габриел — вече съм го правил много пъти.

Донът примирено въздъхна. Той се канеше да даде благословията си за необичайното предложение на Алон, когато мобилният му телефон отново иззвъня. Този път Орсати отговори. Той слуша мълчаливо известно време, каза няколко думи на италиански, после върна телефона на масата.

— Кой беше? — попита Габриел.

— Съпругата ви — отговори донът.

— Нещо не е наред ли?

— Иска да се разходи в селото.

Алон понечи да се изправи.

— Останете и довършете обяда си — каза Орсати. — Ще изпратя няколко от моите момчета да я наглеждат.

Габриел се отпусна на стола си. Отвън либечото предизвика хаос в градината на дона. За момент той се загледа тъжно в нея.

— Все още се радвам, че не ви убихме, Алон.

— Мога да ви уверя, дон Орсати, че чувството е взаимно.

* * *

Вятърът преследваше Киара по тесния път, покрай къщите със затворени жалузи и котките, та чак до централния площад, където се вихреше под аркадите на сградите и събаряше стоки от сергиите на дребните търговци. Тя отиде до пазара и напълни сламената си кошница с няколко неща за вечеря. След това седна в едно от кафенетата и си поръча кафе. В средата на площада няколко старци играеха на петанк сред вдигащи се облачета прах, а на стъпалата на църквата възрастна жена в черно подаде синьо хартиено листче на едно малко момче. То имаше дълга къдрава коса и беше много красиво. Докато го гледаше, Киара се усмихна тъжно. Помисли си, че ако бе доживял десетгодишна възраст, синът на Габриел — Дани, можеше да изглежда като това момче.

Възрастната жена слезе по стъпалата на църквата и изчезна през вратата на една схлупена къща. Тогава момчето тръгна през площада, стиснало в ръка синьото листче. За голяма изненада на Киара, то влезе в кафенето, където седеше тя, и безмълвно сложи листчето на масата й. Тя изчака, докато момчето си отиде, преди да прочете единственото изречение, написано на листчето: Трябва да ви видя веднага…

* * *

Старата синядора чакаше на вратата на къщата си, когато Киара пристигна. Тя се усмихна, докосна нежно бузата й, а след това я дръпна вътре.

— Знаете ли коя съм аз? — попита старицата.

— Имам представа — отговори Киара.

— Съпругът ли ви каза за мен?

Киара кимна утвърдително.

— Предупредих го да не ходи в града на еретиците — каза синядората, — но той не ме послуша. Трябва да се радва, че е жив.

— Него трудно могат да го убият.

— Може би в крайна сметка той наистина е ангел. — Старицата отново докосна лицето на Киара. — И вие сте отишли там, нали?

— Кой ви каза, че съм ходила в Русия?

— Отишли сте, без да кажете на мъжа си — продължи синядората, сякаш не беше чула въпроса. — Били сте заедно за няколко часа в хотелска стая в града на нощта. Спомняте ли си?

Старицата се усмихна. Ръката й все още докосваше лицето на Киара. После тя я вдигна към косата й.

— Да продължавам ли? — попита жената.

— Аз не вярвам, че можете да виждате миналото.

— Вашият съпруг е бил женен за друга жена преди вас — каза старицата, сякаш за да й докаже, че греши. — Имало е дете. Пожар. Детето е умряло, но жената е оцеляла. Тя още е жива.

Киара се отдръпна рязко.

— Вие сте били влюбена в него дълго време — продължи синядората, — но той не се е оженил за вас, защото е скърбял. Веднъж ви е отпратил, но се е върнал при вас в един град на вода.

— Откъде знаете това?

— Той ви е нарисувал загърната в бял чаршаф.

— Това беше само скица — отбеляза Киара.

Старицата сви рамене, сякаш искаше да каже, че няма никакво значение. После кимна към масата, където до чифт горящи свещи бяха поставени чиния с вода и съд със зехтин.

— Няма ли да седнете? — попита тя.

— Предпочитам да остана права.

— Моля ви — каза старицата. — Това ще ви отнеме само една-две минути. Тогава ще знам със сигурност.

— Какво ще знаете?

— Моля ви — повтори жената.

Киара седна. Синядората седна срещу нея.

— Потопете показалеца си в зехтина, дете мое. После оставете да капнат във водата три капки от него.

Киара неохотно направи каквото й бе казано. При допира си с водната повърхност трите капки зехтин се събраха в една. Старицата ахна и една сълза се търкулна по бялата й напудрена буза.

— Какво виждате? — попита Киара.

Жената хвана ръката й.

— Вашият съпруг ви чака във вилата — каза тя. — Вървете си вкъщи и му кажете, че отново ще бъде баща.

— Момче или момиче?

Синядората се усмихна и отвърна:

— По едно и от двете.