Даниъл Силва
Английското момиче (49)

49.
Червеният площад — Москва

До четири следобед те очертаха най-общите насоки на споразумението. Лазарев изготви резюме на договорените неща в рамките на една страница, запази самостоятелна зала в ресторант „Кафе Пушкин“ за отпразнуването и изпрати Михаил да си почине няколко часа в хотел „Риц“. Той направи кратка разходка без друг придружител, освен Габриел, който го следваше на отсрещния тротоар с вдигната яка на палтото и ниско нахлупен каскет. Алон видя, че Михаил свърна към парадния вход на хотела, и след това продължи по улица „Тверская“ до Площада на Революцията. Там Габриел спря за кратко, за да погледа как един двойник на Ленин увещава група озадачени японски туристи да изземат средствата за производство от техните буржоазни господари. После мина под арката на Воскресенските порти и излезе на Червения площад.

Вече бе притъмняло и вятърът бе решил да даде отдих на града, за да се заеме спокойно с вечерните си дела. С наведена глава и приведени рамене, Габриел изглеждаше просто като още един измъчен московчанин, докато вървеше забързано край северната стена на Кремъл, минавайки пред празните погледи на измръзналите пазачи, които стояха на пост пред мавзолея на Ленин. Точно пред него, окъпани в бяла светлина, се издигаха завитите като захарни пръчки куполи на катедралата „Свети Василий Блажени“. Алон погледна към часовника на Спаската кула и продължи към мястото край кремълската стена, където Сталин — убиецът на милиони хора, спеше спокойно на почетно място. Ели Лавон се присъедини към него след минута.

— Какво мислиш? — попита Габриел на немски език.

— Мисля, че е трябвало да го погребат в необозначен гроб някъде в полето — отговори Лавон. — Но това е само мнението на един човек.

— Чисти ли сме?

— Колкото можем да бъдем в място като Москва.

Алон се обърна, без да каже и дума, и поведе Ели през площада към входа на ГУМ. Преди падането на Съветския съюз той беше единственият универсален магазин в страната, където руснаците можеха да разчитат да си намерят зимно палто или чифт обувки. Сега беше търговски център от западен тип, натъпкан с всички безполезни дрънкулки, които предлагаше капитализмът. Гълчавата на вечерните купувачи отекваше под сводестия му стъклен покрив. Лавон се загледа в своето блекбъри, докато вървеше редом с Габриел. В днешно време това бе много на мода в Русия.

— Секретарката на Генадий Лазарев току-що изпрати имейл до ръководния персонал за гощавка тази вечер в ресторант „Кафе Пушкин“ — каза Ели. — Павел Жиров е в списъка на поканените.

— Днес, докато Михаил беше във „Волгатек“, изобщо не чух гласа му.

— Защото той не беше там — отговори Лавон, все още гледайки блекбърито си. — След като напусна апартамента си на Воробьовите хълмове, той отиде направо в Ясенево.

— Защо точно днес? Защо не е бил във „Волгатек“ да се срещне с новото момче?

— Може да е имал друга работа за вършене.

— Каква например?

— Може да е имало още някой, който е трябвало да бъде отвлечен.

— Точно това ме притеснява.

Габриел спря пред витрината на един бижутериен магазин и се загледа в изложените лъскави швейцарски часовници. В съседство имаше закусвалня от съветски тип, където закръглени жени в бели престилки безрадостно сипваха евтина руска храна в сиви чинии от епохата на Брежнев. Дори и сега — повече от двайсет години след падането на комунизма — все още имаше руснаци, които се бяха вкопчили с носталгия в тоталитарното си минало.

— Няма ли да ти изстинат краката? — попита Лавон.

— Декември е, и то в Москва, Ели. Не е възможно да не изстинат.

— Какво искаш да направя по онзи въпрос?

— Бих искал хотелът да даде на Никълъс Аведон неговия специален подарък малко по-рано от планираното.

— Този род подаръци не се гледат с добро око в „Кафе Пушкин“.

— Всеки, който е някой, носи пистолет в „Кафе Пушкин“, Ели.

— Рисковано е.

— Не е толкова рисковано, колкото алтернативата.

— Защо не пропуснем вечерята и не минем направо на десерта?

— Бих искал — отвърна Алон, — но пиковите часове на трафика няма да ни го позволят. Трябва да изчакаме да мине десет часът. В противен случай никога няма да успеем да го измъкнем от града. Ще бъдем обречени.

— Лош избор на думи.

— Изпрати съобщението, Ели.

Лавон набра няколко букви на блекбърито си и изведе Габриел навън, на улица „Илинка“. Вятърът отново бе задухал и температурата рязко се беше понижила. От очите на Алон потекоха сълзи, докато вървяха покрай шарените като великденски яйца фасади на масивните имперски сгради. В слушалката си чуваше как Никълъс Аведон си тананика тихо, докато си вземаше душ в стаята си в хотел „Риц“.

— Искам да му осигурите пълно покритие през цялото време — каза Габриел. — Завеждаме го на вечеря, сядаме с него на вечеря, а след това го отвеждаме обратно в хотела му. Точно тогава започва веселбата.

— Само ако Павел се съгласи да се втурне да спасява Михаил.

— Той е шефът на сигурността на „Волгатек“. Ако новият ръководен кадър е убеден, че животът му е в опасност, Павел ще дотича. И тогава ще го накараме да съжалява, че го е направил.

— Ще се чувствам по-добре, ако можехме да го закараме в друга държава.

— В коя, Ели? Украйна? Беларус? Или какво ще кажеш за Казахстан?

— Всъщност аз си мислех за Монголия.

— Там храната е отвратителна.

— Храната е ужасна — съгласи се Лавон, — но поне не е Русия.

В края на улицата те завиха наляво и се заизкачваха по хълма към Лубянския площад.

— Мислиш ли, че някога е било правено? — попита Лавон.

— Какво?

— Отвличане на офицер от КГБ в Русия.

— Няма КГБ, Ели. КГБ остана в миналото.

— Не, не е така. Сега този комитет се нарича ФСБ и заема онази голяма грозна сграда, която е точно пред нас. Те ще бъдат много разстроени, когато разберат, че един от братята им липсва.

— Ако го отвлечем чисто, няма да имат време да направят нищо по въпроса.

— Ако го направим чисто — съгласи се Лавон.

Алон запази мълчание.

— Направи ми услуга тази вечер, Габриел. Ако не ти се отвори възможност, не го прави. — Замълча за миг, после добави: — Не бих искал да пропусна възможността да работя за теб, когато станеш началник.

Бяха стигнали до върха на хълма. Лавон забави крачка и спря, като се загледа в огромната жълта крепост на отсрещната страна на Лубянския площад.

— Защо, мислиш, са я запазили? — попита сериозно той.

— Защо не са я съборили и не са издигнали паметник на жертвите на КГБ?

— По същата причина, поради която не са извадили костите на Сталин от кремълската стена — отговори Алон.

Лавон помълча известно време.

— Ненавиждам това място — каза той най-накрая. — И в същото време го обичам. Луд ли съм?

— За освидетелстване — отвърна Габриел. — Но това е само мнението на един човек.

— Ще се чувствам по-добре, ако можехме да го закараме в друга държава.

— Аз също, Ели. Но не можем.

— Колко далече е Монголия?

— Твърде далече за шофиране — отговори Алон, — а и храната там е ужасна.

* * *

Пет минути по-късно, докато Габриел влизаше в прекалено топлото фоайе на хотел „Метропол“, Йоси Гавиш излезе от стаята си на четвъртия етаж в хотел „Риц Карлтън“, облечен в сив костюм и сребриста вратовръзка. В лявата си ръка държеше златист бадж, на който пишеше „АЛЕКСАНДЪР — студент по история“, който Йоси лично си бе избрал, а в дясната носеше лъскава синя подаръчна торбичка с логото на хотела. Торбичката бе по-тежка, отколкото Йоси я правеше да изглежда, защото съдържаше деветмилиметров пистолет „Макаров“ — едно от няколкото оръжия, които московската централа на Службата бе придобила от незаконни местни източници преди пристигането на екипа. В продължение на три дни пистолетът бе лежал скрит между горния и долния матрак на леглото в стаята на Йоси. Така че бе разбираемо, че се чувстваше облекчен най-сетне да се отърве от него.

Йоси изчака, докато се увери, че коридорът е напълно пуст, преди бързо да постави баджа на ревера си. След това се запъти към вратата на стая 421. От противоположната страна чу мъж да пее доста добре „Пени Лейн“. Почука два пъти енергично, но учтиво — почукването на портиер. След това, като не получи никакъв отговор, почука отново, но по-силно. Този път му отвори мъж в бяла хавлия. Беше висок, в отлична физическа форма и порозовял от къпането.

— Зает съм — отсече мъжът.

— Много съжалявам, че ви прекъсвам, господин Аведон — отговори Йоси с неутрален космополитен акцент, — но от управата на хотела биха искали да ви предложат малък подарък в знак на признателност, че сте наш гост.

— Кажете на управата, че благодаря, но не мога да приема.

— Те ще бъдат разочаровани.

— Това не е пак онзи гаден хайвер, нали?

— Боя се, че от управата не казаха какво е.

Порозовелият мъж в бяла хавлия грабна подаръчната торбичка и затръшна вратата пред лицето на Йоси, разтегнато в престорена хотелиерска усмивка. Йоси се завъртя на пета и като махна баджа от ревера си, се отправи към стаята си. Там той бързо съблече костюма си и се преоблече в дънки и дебел вълнен пуловер. Куфарът му стоеше в долния край на леглото; ако всичко вървеше по план, куриер от московската централа щеше да го вземе след няколко часа и да унищожи съдържанието му. Йоси натика костюма в един страничен джоб на куфара и затвори ципа. После избърса всички предмети в стаята, до които се бе докосвал, и излезе от нея, надявайки се това да е за последен път.

Като слезе във фоайето, видя Дина да разлиства скептично московски вестник, излизащ на английски език. Той мина покрай нея, като че ли изобщо не я познаваше, и излезе навън. До тротоара чакаше един рейндж ровър, чийто ауспух бълваше струя изгорели газове в мразовитата нощ. Зад волана седеше Кристофър Келър. Той се вля в пиковия вечерен трафик по улица „Тверская“ още преди Йоси да е затворил вратата. Точно пред тях се извисяваше ъгловата Водовзводна кула на Кремъл и нейната червена звезда светеше като предупредителна светлина. Келър си подсвиркваше тихичко, докато караше.

— Знаеш ли пътя? — попита Йоси.

— Наляво по булевард „Охотни Ряд“, наляво по улица „Болшая Дмитровка“ и после още веднъж наляво по „Булварное колцо“.

— Прекарваш много време в Москва, нали?

— Никога не съм имал удоволствието.

— Може ли поне да се престориш на нервен?

— Защо трябва да съм нервен?

— Защото сме на път да отвлечем офицер от КГБ насред Москва.

Кристофър се усмихна, когато направи първия ляв завой.

— Фасулска работа.

* * *

На Келър и Йоси им трябваха почти двайсет минути, за да изминат краткото разстояние до уреченото място на „Булварное колцо“. При пристигането им Йоси изпрати сигурно съобщение до Габриел в „Метропол“ и той, от своя страна, го препрати до булевард „Цар Саул“, където то проблесна на компютърната стена в оперативния център. Узи Навот седеше на обичайния си стол. Той се взираше във видеокартината на живо от фоайето на хотел „Риц Карлтън“, която получаваше благодарение на миниатюрния предавател, скрит в дамската чанта на Дина. В Москва бе 19:36 часът, а в Тел Авив — 18:36. В 18:38 часа телефонът до лакътя на Навот иззвъня. Той бързо вдигна слушалката до ухото си, изсумтя нещо, което прозвуча като собственото му име, и чу гласа на своята изпълнителна секретарка Орит. На булевард „Цар Саул“ тя бе известна като Железния купол^[1] заради ненадминатата й способност да отхвърля исканията за среща с началника.

— Няма начин — отговори Узи. — Никакъв шанс.

— Той даде да се разбере, че няма да си тръгне.

Навот въздъхна тежко.

— Добре — каза той. — Изпрати го долу, щом се налага.

Узи затвори телефона и се загледа в картината от фоайето на хотела. Две минути по-късно чу вратата на оперативния център да се отваря и затваря зад гърба му. След това с крайчеца на окото си видя осеяна със старчески петна ръка да поставя два пакета турски цигари на масата заедно с очукана стара запалка „Зипо“. Пламъчето на запалката проблесна. Облак дим замъгли образа на екрана.

— Мислех, че съм ти взел всички пропуски — каза тихо Навот, като продължаваше да гледа напред.

— Направи го — отвърна Шамрон.

— Как влезе в сградата?

— Прокопах тунел.

Шамрон завъртя старата запалка между пръстите си. Две завъртания надясно, две завъртания наляво.

— Проявяваш голямо нахалство да се появяваш тук — каза Навот.

— Сега не му е нито времето, нито мястото, Узи.

— Знам, че не е — отвърна Навот. — Но ти си оставаш все така нахален.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Би ли увеличил силата на звука на аудиоканала от телефона на Михаил? — попита Шамрон. — Слухът ми не е такъв, какъвто беше някога.

— И не само той.

Навот срещна погледа на един от техниците и му даде знак да увеличи силата на звука.

— Коя песен пее той? — попита Ари.

— Какво значение има?

— Отговори на въпроса ми, Узи.

— Това е „Пени Лейн“.

— На „Бийтълс“?

— Да, на „Бийтълс“.

— Защо, мислиш, е избрал тази песен?

— Може би я харесва.

— Може би — каза Шамрон.

Навот погледна към часовника. В Москва беше 19,42 часът, а в Тел Авив — 18,42. Ари загаси цигарата си и веднага запали нова.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

* * *

Михаил все още си тананикаше, когато излезе от хотелската си стая, облечен за вечеря. Подаръчната чантичка бе в дясната му ръка, когато влезе в асансьора, обаче я нямаше, когато излезе от мъжката тоалетна във фоайето три минути по-късно. Екипът в оперативния център го видя за първи път в 19:51 часа, когато той премина в обсега на камерата на Дина и тръгна към изхода на хотела. Там го чакаше, вдигнал ръка, сякаш даваше знак на спасителен самолет, Генадий Лазарев. Ръката му сграбчи Михаил за рамото и го вкара на задната седалка на чакащата лимузина „Майбах“.

— Надявам се, че сте успели да си починете малко — каза Лазарев, щом колата плавно се отдалечи от тротоара, — защото тази вечер ще усетите вкуса на истинската Русия.