Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valhalla Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Възкръсналите

ИК „Димант“, Бургас, 2005

Редактор: К. Димитров

Оформление на корицата: Ирена Янева

Коректор: Росица Спасова

Предпечатна подготовка: Мария Тодорова

ISBN: 954-731-199-9

История

  1. — Добавяне

7.

Най-накрая състоянието на „Дийп инкаунтър“ се подобри. В късния следобед всички спасени от „Емърълд долфин“, освен десетимата тежко ранени, които не можеха да бъдат местени, и други сто души бяха прехвърлени на „Ърл ъв Уотълсфийлд“. Без ордите от корабокрушенци на борда, разнебитеният научноизследователски кораб се издигна с метър и половина над водата. Тогава аварийната група се залови да ремонтира повредените листове от обшивката на корпуса, което намали нахлуването на вода и помпите заработиха нормално.

Пристигна и австралийската фрегата и предостави спасителните си лодки за операцията по превозването на останалите хора, които се спускаха в тях по въжета, висящи от носа, и така облекчиха изтощените екипажи от спасителните лодки на „Дийп инкаунтър“. За облекчение на всички щормът отмина така бързо, както се бе разразил, и морето се успокои.

Макферин последен напусна научноизследователския кораб. Преди да се качи на лодката на контейнеровоза, той лично благодари на целия екипаж и научния екип.

— Операцията ви по спасяването на толкова много хора ще бъде вписана в хрониките на морската история — допълни той.

— Съжалявам, че не успяхме да спасим всички — каза тихо Бърч.

— Онова, което направихте, беше истинско чудо — отвърна Макферин и постави превързаните си ръце върху рамото на Пит. — Дърк, за мен беше чест да се запозная с теб. Името ти винаги ще се споменава с уважение в моя дом. Искрено се надявам да се видим отново някой ден.

— Дори трябва — подметна шеговито Пит, — дължа ти бутилка шотландско уиски.

— Довиждане, дами и господа от НЮМА. Бог да ви благослови.

— Довиждане, Чарлс.

Макферин се качи в спасителната лодка на „Ърл ъв Уотълсфийлд“ и помаха за последен път, докато лодката се отдалечаваше.

— А сега какво? — запита Пит капитана.

— Първо ще трябва да извадим от водата подводните апарати, иначе адмирал Сандекър ще ни обезглави на стълбите пред Капитолия — отвърна Бърч, имайки предвид главния директор на НЮМА. — После ще поемем курс към Уелингтън, най-близкото пристанище с кораборемонтен завод и суходокови съоръжения, за да отстраним повредите.

— Няма да е кой знае каква загуба, ако не открием „Ейншънт маринър“ — той е стар морски работен кон, който отдавна си е изплатил цената. Но „Ъбис навигейтър“ е последно ниво на техниката, наскоро излязъл от завода и струва дванайсет милиона долара. Не можем да си позволим да го изгубим.

— Ще го намерим. Сигналът на радиофара му е висок и силен.

Той почти викаше, за да бъде чут сред звуците от небето. Въздухът над корабите гъмжеше от самолети, идващи от Нова Зеландия, Тонга, Фиджи и Самоа, повечето от които бяха наети от международната медийна организация, за да отрази събитието, което щеше да стане известно като най-славната спасителна операция в морската история. Средствата за радиовръзка и на трите кораба бяха залети от запитвания на правителства, разтревожени близки на оцелелите, корпоративни шефове от морските туристически линии „Блу сийз“ и представители на застрахователни дружества, застраховали „Емърълд долфин“. Радиотрафикът беше толкова претоварен, че всички съобщителни връзки между трите спасителни кораба се осъществяваха по преносими радиопредаватели или светлинни сигнални устройства.

Бърч въздъхна, когато се отпусна на капитанския си стол и запали лулата си, после заговори леко усмихнат:

— Мислиш ли, че адмиралът ще вдигне олелия, като научи на какво бяхме подложили научноизследователския му кораб?

— При тези обстоятелства старият морски вълк ще даде гласност на случилото се до последната дума.

— А как смяташ да обясниш на властите за трупа, който лежи долу?

— Мога да кажа само онова, което знам — отвърна Пит.

— Жалко, че жената я няма, за да свидетелства.

— Не мога да повярвам, че я изпуснах по време на евакуацията.

— Всъщност проблемът ти е разрешен — усмихна се лукаво Бърч.

Пит го изгледа продължително.

— Разрешен?

— Аз обичам да управлявам спретнат и чист кораб — поясни Бърч. — Затова със собствените си ръце изхвърлих зад борда твоето приятелче. Пратих го при другите клетници от „Емърълд долфин“, които загинаха по време на трагедията. Колкото до мен, въпросът е приключен.

— Ти си върхът, шкипер — рече Пит с весели пламъчета в очите. — Не ме интересува какво говорят за тебе.

С разтревожен вид радистът излезе от радиорубката.

— Сър, пристигна съобщение от капитан Харлоу от австралийската ракетна фрегата. Ако искате да напуснете мястото, той щял да нареди да бъдат извадени труповете и корабът му щял да остане до туристическия лайнер, за да изчака идването на влекачи, които да го закарат до пристанище.

— Потвърди и предай на капитана и екипажа най-дълбоката ми признателност за навременната им помощ.

Минута по-късно радистът се върна.

— Капитан Харлоу ви пожелава добър път и спокойни води.

— Мисля си, че това ще е първата в морската история военна фрегата, взела на борда си петстотин цивилни пътника — отбеляза Пит.

— Да — отвърна Бърч, като се обърна и погледна догарящия Левиатан.

Поройният дъжд почти с нищо не допринесе за угасяването на пожара. Пламъци продължаваха да просветват, дим се виеше към небето. Освен малък сектор от носовата част целият кораб беше почернял и обгорял. Стоманените листове бяха изкорубени, надстройката представляваше нещо като лабиринт от овъглени, усукани и изкривени рамкови конструкции. Не беше останало нищо органично. Всичко, което можеше да гори, се беше превърнало в грозни купчини пепел. Архитектите и строителите на кораба се бяха клели, че него пожар не го лови. Те обаче изобщо не бяха включили в сметките си динамичната горещина, която се бе раздухала като огнена буря, способна да разтопи метал.

— Още една от големите загадки на морето — рече Пит с глух глас.

— С всяка изминала година пожарите на кораби зачестяват тревожно в цял свят — заговори Бърч като лектор. — Но досега не бях чувал за по-тайнствен пожар от този на борда на „Емърълд долфин“. Пожар на такъв огромен кораб не може да се разрази толкова бързо.

— Помощник-капитан Макферин каза, че се разпространил с такава бързина, тъй като системите за предупреждение и контрол върху пожара не се били задействали.

— Мислиш ли, че може да е нечия коварна постъпка?

Пит посочи с брадичка тлеещия изкормен корпус.

— Противоречи на всякаква логика обяснението, че е било поредица от злополучно стечение на обстоятелства.

— Капитане — прекъсна ги отново радистът, — капитан Невинс от „Ърл ъв Уотълсфийлд“ иска да говори с вас.

— Включи го през високоговорителя.

— Готово, капитане.

— Капитан Бърч слуша.

— Тук капитан Невинс. Вижте, момчета, ако смятате да потеглите към Уелингтън, за мен ще е огромно удоволствие да ви придружа, тъй като то е най-близкото главно пристанище, където могат да се разтоварят корабокрушенците.

— Много мило от ваша страна, капитане — отвърна Бърч. — Приемам предложението. Ние тъкмо поемахме курс към Уелингтън. Надявам се да не ви забавим прекалено.

— Не е желателно героите и героините на деня да потънат по пътя.

— Помпите ни вече смогват да изпомпват водата. Ако не ни връхлети силен тайфун, ще стигнем в Уелингтън благополучно.

— Щом потеглите, ние ще ви следваме.

— Как се справихте с хиляда и осемстотинте души на борда? — попита Пит.

— Повечето заеха празните ни трюмове. Останалите са пръснати из целия кораб, като някои от тях се настаниха в полупразни контейнери. Имаме достатъчно храна за едно свястно хранене. След това всеки, включително екипажът ми и аз, ще минем на строга диета до Уелингтън. — Невинс замълча за миг. — А, и още нещо. Ако ви е възможно, минете между моя кораб и австралийската фрегата, искаме да ви изпратим.

По лицето на Бърч се изписа смущение.

— Да ни изпратите?

— Може би искат да ни помахат за довиждане по хавайски и да развеят знаменца — засмя се Пит.

Бърч вдигна слушалката на корабния телефон.

— Чийф, готов ли си за потегляне?

— В състояние съм да вдигна осем възела, не повече — отвърна Хаус. — Малко по-висока скорост, и ще протечем като ръждясала кофа.

— Добре, осем възела.

 

 

На корабния екипаж и учените от НЮМА, изтощени и преуморени от дванайсетчасовите непрекъснати физически и душевни усилия, им беше трудно дори да стоят на краката си — но те стояха, прави и горди — когато Пит ги строи в редица на работната палуба. В единия край се подреди корабният екипаж, а в другия — научните работници. Никой не липсваше. Бърч беше настоял да присъства и цялата машинна команда. Главният механик Хаус изропта, че трябва да остави помпите без надзор, но капитанът се наложи. Единствено кърмчията остана сам в лоцманската кабина, за да преведе кораба между „Ърл ъв Уотълсфийлд“ и австралийската военна фрегата, отстоящи един от друг на не повече от двеста метра.

Малкият научноизследователски кораб изглеждаше като джудже между двата огромни в сравнение с него кораба. Но той плаваше гордо, с плющящо на радарната мачта знаменце на НЮМА и с плавно развяващото се на флагщока голямо национално знаме.

Застанали един до друг, Пит и Бърч вдигнаха погледи и с изненада видяха екипажа на фрегатата, строен като за военен парад. После изведнъж, когато „Дийп инкаунтър“ навлезе във водата между двата кораба, притихналият тропически въздух бе раздран от въздушните свирки и радостните възгласи на повече от две хиляди корабокрушенци, които се бяха струпали край леерните ограждения на контейнеровоза и фрегатата. Врявата отекна над водата. Мъже, жени и деца размахваха силно ръце и викаха думи, които отлитаха неразбрани от шумотевицата. Късчета от вестници и списания бяха изхвърляни във въздуха като конфети. Едва в този момент всеки на борда на „Дийп инкаунтър“ осъзна напълно резултата от своя славен подвиг.

Те бяха направили нещо много повече от това да спасят две хиляди души — бяха доказали, че са готови да жертват живота си, за да спасят друг живот. Нескрити сълзи се стичаха по лицата на всички.

Дълго след това на мъжете и жените от научноизследователския кораб щеше да им е трудно да опишат този момент. Бяха прекалено развълнувани, за да го възприемат. Дори огромните им усилия по спасяването на хора им се струваха като кошмар от далечно минало. Те може би никога нямаше да го забравят, но и никога нямаше да могат да го разкажат с прости думи.

После, като един, всяка глава се обърна за последен път към печалната гледка на онова, което само допреди двайсет и четири часа беше един от най-красивите кораби, спуснати някога на вода. Пит също гледаше натам. Никой моряк не обичаше да вижда как умира един кораб. И той не можеше да не се запита кой е отговорен за тази безумна постъпка. И какъв ли мотив е имал?

— Какво ще ми струва да узная мислите ти? — попита го Бърч.

Пит се обърна към него с безизразно лице.

— Мислите ми?

— Залагам молитвената броеница на баба ми, че любопитството те разяжда живо отвътре.

— Не те разбирам.

— Същият въпрос се върти в ума на всекиго — поясни Бърч. — Какъв ли мотив би имал един смахнат човек, за да убие две хиляди и петстотин беззащитни мъже, жени и деца? Още щом бъде закаран на буксир до пристанището на Сидни, цяла армия следователи от морската му застрахователна компания ще се разрови из пепелта и ще намери отговора.

— Едва ли ще намерят много нещо за разравяне.

— Не ги подценявай — каза Бърч. — Ония момчета са добри. Ако някой е в състояние да разкрие причината, то това са те.

Пит се обърна и усмихнат отговори:

— Надявам се да си прав, шкипер. Аз само мога да се радвам, че това не тежи на плещите ми.

До края на седмицата обаче щеше да се окаже, че Пит греши. На него и през ума не му минаваше, че онзи, който щеше да бъде натоварен с разкриването на загадката, щеше да е самият той.