Клайв Къслър
Възкръсналите (11)

9.

„Ърл ъв Уотълсфийлд“ изчака моряците от „Дийп инкаунтър“ да извадят от водата подводните апарати. След като те бяха качени и закрепени здраво на борда, капитан Бърч уведоми капитан Невинс, че са готови за път и двата кораба потеглиха към Уелингтън.

Смъртно уморен след работата по обезопасяването на подводните апарати, Пит сложи в ред каютата си след бъркотията, оставена от четирийсетимата души, които бяха успели по някакъв начин да се наблъскат в малкото пространство по време на евакуирането им от туристическия кораб. Мускулите го боляха, състояние, което той бе установил, че зачестява с напредването на възрастта му. После напъха мръсните си дрехи в чувала за пране и влезе в малката кабина за душ, пусна горещата вода и измести душа така, че струята да бие в единия ъгъл, където той легна на пода и вирна крака до сапуниерката. Остана в това положение със затворени очи за двайсетина минути. Когато излезе от дрямката ободрен, но все още с болки в тялото, се насапуниса и изплакна, подсуши се с кърпа и застана пред огледалото над месинговата мивка.

Лицето и тялото, което виждаше в огледалото, не бяха същите като преди десет години. Косата още не показваше признаци на оплешивяване, беше все така гъста, черна и къдрава, но край слепоочията беше почнала да се прошарва. Пронизителните зелени очи под гъстите вежди тепърва щяха да загубят блясъка си. Наследени от майка му, те имаха хипнотизиращо свойство и въздействаха на всеки, който общуваше с него, най-вече на жените. Според тях те имаха някакво особено излъчване, което ги караше да го възприемат като практичен човек, на когото можеше да се разчита.

Лицето му обаче започваше да издава необратимите признаци на стареенето. Веселите бръчици в края на очите му се бяха задълбочили. Кожата беше загубила еластичността на по-младите му години и бавно загрубяваше. Носът все още изглеждаше сравнително прав и непокътнат, като се имаше предвид, че го беше чупил три пъти по различни поводи. Пит не беше красавец от типа на Ерол Флин, но все още притежаваше обаяние, което караше хората да приковават поглед в него, където и да се появеше.

Да, помисли си той, чертите на лицето му идваха от рода на майка му, докато оптимистичният му мироглед и високото, източено тяло бяха предадени от баща му и неговия род.

Той прокара пръсти по няколкото белега по тялото си, останали му от многото авантюри през двете десетилетия служба в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Макар че беше завършил Военновъздушната академия и все още носеше званието майор във Военновъздушните сили, той се възползва от възможността да работи за адмирал Джеймс Сандекър и новосъздадената агенция за океанографски и морски изследвания. Никога не се беше женил; имаше дългогодишна връзка с конгресменката Лорън Смит, но животът и на двамата се оказа доста сложен. Неговата работа в НЮМА и нейната в Конгреса им отнемаше прекалено много време, за да стигнат до брак.

Две от предишните му любими същества бяха починали при трагични обстоятелства. Самър Моран — при разрушително подводно земетресение край Хаваите, а Мейв Флечър беше застреляна от сестра си край бреговете на Тасманово море.

Самър беше тази, която не преставаше да се явява в сънищата му. Винаги я виждаше да плува в дълбините, за да намери баща си, останал заклещен в една подводна пещера, и не можеше да забрави как красивото й тяло и разпиляната й във водата червена коса изчезнаха в зелените води на Тихи океан. Когато подаде глава над повърхността, за да си поеме дъх и видя, че нея я няма, понечи да се гмурне обратно, но мъжете в лодката, които го бяха спасили, го увериха, че е безнадеждно и физически му попречиха.

Оттогава той живееше единствено заради работата си над и под водата. Морето беше станало негова любовница. Освен в дома си, помещаващ се в стар самолетен хангар в единия край на вашингтонското летище „Роналд Рейгън“, където бе подредил и колекцията си от автомобили и самолети, той се чувстваше най-щастлив на борда на някой научноизследователски кораб, кръстосващ океаните на света.

Пит въздъхна, облече халат и се излегна върху леглото. Беше на път да потъне в заслужен сън, когато изведнъж се сети за нещо и се изправи. Младата жена с коженото куфарче на баща й странно изплува в ума му. Колкото повече мислеше за това, толкова по-трудно му беше да повярва, че тя се е качила в една от спасителните лодки на контейнеровоза, без да я забележи. И тогава всичко му се проясни.

Тя просто не се беше качила в спасителна лодка. Все още се криеше на борда на „Дийп инкаунтър“.

Надвивайки примамливостта на съня, той стана от леглото и бързо се облече. След пет минути вече бе предприел търсенето от края на кърмовата палуба, като се взираше във всяко кътче в помещенията за генератора, за рудана, в склада за научноизследователската апаратура. Беше бавна работа, тъй като имаше толкова много места, където можеше да се скрие човек.

Той провери и в склада за резервни части и за малко да пропусне да го види — нещо мъничко, чието място не беше там. Забеляза няколко тенекиени кутии с различни видове смазочни масла, подредени прилежно върху една работна маса. На пръв поглед всичко изглеждаше в пълен ред. Но той знаеше, че кутиите трябваше да бъдат складирани в дървен сандък. Приближи се на пръсти до сандъка и отвори капака му.

Вътре Кели Еган спеше толкова дълбоко от изтощение, че изобщо не усети присъствието му. Коженото куфарче беше подпряно до вътрешната стена на сандъка, а едната й ръка го беше обгърнала. Пит се усмихна, откъсна лист от окачения на напречната преграда бележник и написа няколко реда:

Уважаема лейди,

Като се събудите, моля, елате в каютата ми — номер осем на палубата на второто ниво.

Дърк Пит

После му хрумна да я изкуши с нещо и добави:

Ще ви очаква ядене и пиене.

Остави бележката върху гърдите й, затвори тихо сандъка и безшумно излезе от склада за резервни части.

 

 

Малко след седем и половина същата вечер Кели почука леко на вратата на Пит. Той отвори и я видя да стои в коридора сънена и с коженото куфарче в ръка. Той я хвана за другата ръка и я въведе в каютата.

— Сигурно примирате от глад — усмихна й се той, за да й покаже, че не е нито сърдит, нито раздразнен.

— Вие ли сте Дърк Пит?

— Да, а вие сте…?

— Кели Еган. Извинете, че ви причиних…

— Няма нищо — прекъсна я той и й посочи бюрото, върху което имаше поднос със сандвичи и кана с мляко.

— Е, не е точно чревоугодническа вечеря, но това е най-многото, което кокът ни успя да приготви от останалите ни провизии. — Той й показа женски блуза и къси панталони. — Една от нашите лаборантки предположи, че имате почти същата фигура като нейната и беше така любезна да ви услужи с тях. Нахранете се и вземете един душ. Аз ще се върна след половин час и тогава ще поговорим.

 

 

Когато Пит влезе отново в каютата си, Кели се беше изкъпала и довършваше последния от сандвичите с шунка и кашкавал. Каната с мляко бе пресушена. Той седна на отсрещния стол.

— Май се чувствате отново като човешко същество, нали?

Тя се усмихна и кимна; имаше вид на ученичка, която е хваната да прави беля.

— Сигурно се чудите защо не напуснах кораба.

— Да, мина ми такава мисъл.

— Страхувах се.

— От какво, от кого? От мъжа, който нападна вас и баща ви? С радост ще ви съобщя, че той отиде при другите жертви на кораба, които се удавиха.

— Имаше още един — каза тя плахо. — Беше корабен офицер. Той като че ли беше съучастник на червенокосия. Двамата се опитаха да откраднат куфарчето и според мен имаха намерение да убият баща ми. Но изглежда нещо се обърка по време на боричкането им, защото те не постигнаха друго, освен да го бутнат над перилото във водата…

— Заедно с куфарчето му — продължи изречението й Пит.

— Да. — Очите на Кели се напълниха със сълзи при спомена за смъртта на баща й.

Пит извади от джоба си носна кърпа и й я подаде. След като избърса очите си, тя се загледа в кърпата и рече:

— Не знаех, че мъжете все още употребяват такива носни кърпи. Мислех, че вече ползват само книжни.

— Аз съм от старата школа. Човек никога не знае кога ще срещне тъжна жена.

Тя му хвърли странен поглед и се усмихна леко.

— Не съм срещала човек като вас.

— Хора като мен никога не развиват стадно чувство — отвърна той и се върна отново на въпроса. — Можете ли да опишете въпросния офицер?

— Да. Беше чернокож, афроамериканец предполагам, тъй като корабът принадлежеше на вътрешна морска линия и повечето от екипажа бяха от Съединените щати.

— Странно е, че са изчакали да пламне пожара, та да нападнат баща ви.

— Той неведнъж е бил обект на подобни действия — каза тя гневно. — Казвал ми е, че на няколко пъти е бил заплашван.

— Какво е било това толкова важно нещо, заради което баща ви е трябвало да умре? — попита Пит, сочейки куфарчето на пода до краката й.

— Баща ми е… — тя замълча за миг и се поправи: — беше доктор Елмор Еган, много умен човек. Работеше и като машинен инженер, и като инженер-химик.

— Името ми е познато. Доктор Еган беше много уважаван изобретател, нали? Създател на няколко различни видове водометни двигатели. Доколкото си спомням, той също така формулира дизелово гориво с висок коефициент на полезно действие, което намери широко приложение в транспортната индустрия.

— Нима знаете всичко това? — изненада се приятно Кели.

— Аз съм морски инженер — каза Пит. — Щях да получа оценка „слаб“, ако не бях чувал за баща ви.

— Последният проект на татко беше разработка на магнитохидродинамични двигатели.

— Като тези на „Емърълд долфин“.

Тя кимна безмълвно.

— Трябва да призная невежеството си относно магнитохидродинамичните двигатели. От малкото, което четох, разбрах, че за прилагането на тази технология са нужни още трийсет години. Затова бях изненадан, като научих, че такива двигатели са били монтирани на „Емърълд долфин“.

— Всички бяха изненадани. Но татко постигна важно откритие, революционна конструкция. Той смеси електричеството, открито в морската вода, а после го пусна през вътрешен магнитопровод, поддържан на абсолютна нула посредством течен хелий…

Пит я слушаше внимателно и думите й го накараха да възкликне:

— Да не би да казвате, че единственият му външен източник на гориво за двигателите е морската вода?

— Солената вода има много слабо електрическо поле. Баща ми откри метод за усилването му до невероятно висока степен, за да произвежда енергия.

— Трудно ми е да си представя средство за задвижване с неизчерпаем източник на гориво.

Лицето на Кели изразяваше гордост от баща й.

— Както той ми обясни…

— Нима не сте работили заедно с него? — почуди се Пит.

— Не. — Тя се засмя за първи път. — За жалост той беше ужасно разочарован от мен. Аз не мога да мисля с отвлечени понятия. Никога не ми е идвало отвътре да овладея алгебрата. Решаването на уравнения беше безнадеждна кауза за мен. Специализирах бизнес в Йейл, където получих магистърска степен. Работя в една консултантска фирма, чиито клиенти са универсалните магазини и магазините за преоценени стоки.

Устните на Пит се разтегнаха в лека усмивка.

— Е, не е толкова вълнуващо, както да създаваш нови форми на енергия.

— Може би — тя отметна глава назад и светлокестенявата й коса затрептя около врата и раменете й, — но поне си докарвам добър доход.

— Какво научно откритие е подтикнало баща ви да усъвършенства технологията на магнитохидродинамичните двигатели?

— По-рано в неговите проучвания и разработки той се натъкна на препятствие, когато експерименталният му двигател надхвърли очакванията му за мощност и енергия, но доведе до огромни проблеми с триенето. При високи обороти двигателите имаха живот само няколко часа, след което почваха да стържат и да спират. Тогава той и един негов близък и семеен приятел — Джош Томас, инженер-химик, формулираха нов вид масло, което беше сто пъти по-ефикасно от всяко масло, продавано в търговската мрежа. Така татко получи нов енергиен източник, който може да се използва безкрайно, без измеримо износване години наред.

— Значи супермаслото е елементът, пренесъл магнитохидродинамичния двигател на баща ви от чертожната маса в практиката.

— Точно така — потвърди тя. — След успешната програма по изпитването на пилотския модел директорите на „Блу сийз“ се свързаха с татко и му поръчаха да конструира и монтира двигателите си на „Емърълд долфин“, който беше в строеж в корабостроителница в Сингапур. Там се строеше също и подводен луксозен пътнически лайнер, но не помня името му. Дадоха на баща ми изключителен лиценз за построяването на двигателите.

— Не може ли тази формула за маслото да бъде размножена?

— Формулата — да, но не и процесът. Няма начин да се повтори точният производствен процес.

— Предполагам, че той се е застраховал с патенти.

Кели закима силно.

— О, да. Той и Джош Томас получиха най-малко трийсет и два патента за конструкция на двигател.

— А формулата за масло?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Баща ми предпочете да я запази за себе си. Не пожела да се довери дори на Патентната служба.

— Доктор Еган е могъл да стане неимоверно богат, ако се е опитал да постигне договаряне за възнаграждения за маслото и двигателя си.

Кели сви рамене.

— И татко като вас беше направен от друго тесто. Той искаше светът да се облагодетелства от неговото откритие и беше готов да го подари. Освен това той вече работеше над нещо друго. Каза ми, че ставало дума за по-голям проект, нещо, което щяло да окаже невероятно влияние върху бъдещето.

— Сподели ли ви какво е то?

— Не. Той беше много потаен, каза ми само, че било по-добре да не го знам.

— Трезва мисъл — отбеляза Пит. — Искал е да ви предпази от някого, който отчаяно би опитал да се домогне до тайните му.

В очите на Кели се появи израз на тъга и униние.

— След смъртта на майка ми ние с баща ми доста се отдалечихме един от друг. Той беше добър и грижовен баща, но поставяше работата си на първо място и потъваше в нея. Мисля, че ме покани на това първо плаване на „Емърълд долфин“, за да се сближим отново.

Пит постоя замислен известно време. После посочи с глава коженото куфарче.

— Не мислите ли, че е време да го отворите.

Тя закри с ръце лицето си, за да скрие смущението си.

— Искам, но ме е страх.

— От какво ви е страх?

Тя се изчерви, но не от притеснение, а от мисълта какво ли ще намери там.

— И аз не знам.

— Ако се страхувате, че съм злодей, който възнамерява да забегне с ценната документация на баща ви, забравете. Ще ида да се настаня удобно в другия ъгъл, докато вие погледнете вътре, като закривате съдържанието с отворения капак, така че да не видя нищо.

Изведнъж създалото се положение й се стори нелепо. Тя сложи куфарчето в скута си и се изкикоти тихо.

— Знаете ли, нямам ни най-малка представа какво има в него. Предполагам само, че ще намеря таткови дрехи за пране или бележници, изпълнени с неразгадаемите му драсканици.

— В такъв случай нищо няма да ви стане, ако го отворите.

Тя се поколеба, после много бавно, сякаш отваряше кутия с някоя кукла на пружина, щракна закопчалките и повдигна капака.

— О, боже! — ахна от изумление тя.

Пит стана от мястото си.

— Какво има?

Сякаш в забавен каданс, Кели завъртя куфарчето и го остави да се изхлузи от ръцете й на пода.

— Нищо не разбирам — промълви тя. — То изобщо не е попадало в други ръце.

Пит се наведе и погледна в куфарчето.

То беше празно.