Клайв Къслър
Възкръсналите (58)

56.

Ранната утринна мъгла се стелеше над синята вода на реката точно както преди близо хиляда години, когато викингите са пристигнали. Видимостта беше под сто метра и флотилията от малки ветроходни яхти и моторни лодки, които обикновено изпълваха реката през повечето летни недели, тепърва щяха да напускат котвените си места. Мъглата беше като милувка на млада жена — мека и нежна — и се виеше около малката лодка, плаваща покрай брега под веригата от високи скали. Тя не беше изящен плавателен съд, нито пък носът и кърмата й се издигаха в мъглата с богато резбовани дракони, каквито са били някогашните преди много векове. Тя беше работна лодка на НЮМА, дълга осем метра, функционална и предназначена за изследвания близо до брега.

Скоростта й се поддържаше до добросъвестната скорост от четири възела, докато влачеше под водата в килватера си дълъг, тесен жълт датчик. Сигнали от датчика се изпращаха в записващото устройство на хидроакустичната станция със страничен обзор. Джордино стоеше и гледаше внимателно цветното триизмерно изображение, което разкриваше дъното на реката и залятото от водата подножие на крайбрежната скална верига. Плаж нямаше, само парче пясък и скали, които рязко се спускаха под водата.

Кели стоеше зад щурвала, като управляваше внимателно, а сапфиреносините й очи отскачаха бързо от брега отляво и водата напред, за да съзрат навреме някоя подводна скала, която би могла да раздере дъното на лодката. Малкият плавателен съд като че ли едва пълзеше по водата. Дроселът на големия извънбордов мотор „Ямаха“ на кърмата с мощност 250 конски сили беше включен само на една степен над празния ход.

Тя си беше сложила слаб грим, косата й, с цвета на медено кленов сироп, беше сплетена отзад и капчиците мъгла, натрупващи се върху плитките, блестяха като перлички. Носеше бели къси панталони, лек жакет от памучно жарсе върху блуза без ръкави, с цвета на зеленикава морска пяна и сандали, чийто цвят подхождаше на блузата й. Дългите й изваяни крака бяха стъпили здраво и леко разкрачени, за да компенсират разклащането на лодката от вълните, които образуваха другите, невидими в мъглата плавателни съдове.

Колкото и да беше съсредоточен в записа на хидроакустичния уред, Джордино не можеше да устои да не хвърля от време на време бързи погледи към твърдия задник на Кели. Пит нямаше тази възможност. Той се беше изтегнал удобно в един платнен стол на носа на изследователската лодка. Тъй като не беше от хората, които се представят за такива, каквито не са, той често взимаше със себе си любимия си платнен стол и дебела мека възглавница на експедиции като тази, когато не виждаше причина да стои с часове прав и напрегнат. Той се пресегна надолу и вдигна чаша с разширена основа, която й осигуряваше по-голяма стабилност, и отпи от черното кафе. После продължи да се взира във веригата от стръмни скали през бинокъл, чиито увеличителни стъкла бяха фокусирани за подробно близко виждане.

Освен местата, където хребетите на вулканичните скали се издигаха напълно отвесно, полегатите склонове бяха обрасли с храсти и ниски дървета. Като част от големия разсед край речния басейн Нюарк, станал неактивен през юрския период, веригата стръмни скали съдържаха характерните седиментни пясъчници и глинеста скала с червеникавокафяв цвят, от която се изработваха тухли за строителството на къщи в Ню Йорк. Поради магмения си произход скалите с вертикално разкритие не само издържаха на ерозията, но и имаха изключителна естествена красота.

— След още двеста метра ще минем под фермата на татко — съобщи Кели.

— Имаш ли някакви показания, Ал? — попита Пит през вдигнатия ветроотбойник.

— На скали и дънна утайка — отвърна кратко Джордино и повтори: — На скали и дънна утайка.

— Бъди нащрек за някакво показание на скално свлачище.

— Мислиш, че входът към пещерата може да е бил запечатан по естествен начин ли?

— Моето предположение е, че е направено от човешка ръка.

— Ако Камерон е вкарал подводния си съд вътре в скалите, трябва да има подводна пещера.

Пит говореше, без да сваля бинокъла от очите си.

— Въпросът е дали тя все още съществува.

— В такъв случай спортните леководолази са щели да се натъкнат на нея досега — вметна Кели.

— Могло е да стане само случайно. Тук наблизо няма потънали кораби, до които да се гмурка човек, а в реката има много по-удобни места за ловене на риба с харпун.

— Сто метра — предупреди отново Кели.

Пит насочи бинокъла към върха на стръмните скали, извисяващ се на около сто и десет метра, и видя покривите на къщата и студиото на Еган, които се подаваха над ръба. Той се наклони напред, изпълнен с предчувствие, и внимателно огледа фасадата на скалната верига.

— Виждам признаци на свлачище — каза той и посочи разхвърляна маса скали, която се плъзгаше и търкаляше по склона на стръмните скали.

Джордино хвърли бърз поглед през страничния прозорец, за да види какво сочи Пит, после отново съсредоточи вниманието си върху изображенията на хартията на самопишещия уред.

— Все още нямам нищо друго — докладва той.

— Отдалечи се с още шест метра от брега — нареди Пит на Кели. — Така хидроакустичният уред ще има по-добър ъгъл на отчитане склона под водата.

Кели погледна градуирания диск на дълбокомера.

— Дъното се спуска стръмно, после продължава полегато към средата на реката.

— Все още нищо — съобщи с тих глас Джордино. — Скалите изглеждат струпани на едно място.

— Аз виждам нещо — подметна някак нехайно Пит.

Джордино вдигна поглед.

— Какво?

— Виждам нещо, което прилича на направени от човек маркировки в скалите.

Кели погледна нагоре към скалите.

— Нещо като надписи ли?

— Не — отвърна Пит. — Приличат повече на белези от длета.

— Никаква скала или тунел не се появява на хидроакустичния уред — каза Джордино с монотонен глас.

Пит излезе от кабината и скочи на работната палуба.

— Да приберем датчика и да закотвим лодката досами брега.

— Смяташ да се гмурнем, преди да открием целта ли? — попита Джордино.

Пит се наведе назад и погледна високите скали.

— Намираме се точно под студиото на доктор Еган. Ако има скрита кухина, то тя трябва да е някъде тук. Ще ни бъде по-лесно да я зърнем под повърхността с просто око.

Кели сръчно завъртя лодката в тесен кръг и затвори дросела, а Пит издърпа датчика и спусна котвата. После Кели върна леко на заден ход по посока на речното течение, докато лапите на котвата не се забиха в дъното. Накрая изключи мотора и изтръска капките влага от дългите си гъсти плитки.

— Тук ли искаше да акостираме? — попита тя със сладка усмивка.

— Точно тук, браво на теб — похвали я Пит.

— Може ли и аз да дойда? Получих свидетелство за гмуркане на Бахамските острови.

— Нека се гмурнем първо двамата с Джордино. Ако открием нещо, ще изляза на повърхността и ще те повикам.

Беше лято и водата на река Хъдсън беше топла. Пит избра 6-милиметрово неопреново мокро облекло, подплатено на коленете и лактите. После си сложи колан с леки тежести, за да противодейства на плавателността на мокрото облекло. Накрая си сложи ръкавици, плавници и качулка и нагласи върху лицето си маска с шнорхел. Тъй като нямаше да се гмурка на голяма дълбочина, не си сложи компенсатор за плавателността — предпочиташе да има повече свобода и леснина на движенията си при приближаването и заобикалянето на скалите.

— Първо ще се гмурнем свободно и ще проверим местността долу, а после ще използваме и бутилките със сгъстен въздух.

Джордино кимна и спусна стълбата зад кърмата. Вместо да се хвърли заднешком във водата, той заслиза по стълбата и от третото стъпало се потопи във водата. Пит прехвърли крака над фалшборда и скочи във водата без никакъв плисък.

През първите девет метра водата беше прозрачна като стъкло, след което потъмняваше до зелена, с облаци дребни водорасли. И беше студена. Пит беше зиморничав, затова предпочиташе температура на водата не по-ниска от двайсет градуса. Ако Бог е искал хората да бъдат риби, помисли си той, щеше да ни създаде с телесна температура от петнайсет, а не от трийсет и шест градуса.

Пит си пое дълбоко въздух и се преви напред, като повдигна краката си така, че да се оттласне без усилие в гмуркането надолу. Големите назъбени скални блокове бяха плътно едни до други като парчета от лошо съвпадащ пъзел. Много от тях тежаха по няколко тона, докато други едва надхвърляха теглото на вагон от детско влакче. Той провери дали лапите на котвата са здраво забити в пясъчното дъно, преди да се издигне на повърхността, за да си поеме въздух.

Течението дърпаше Пит и Джордино и те използваха ръцете си като котви, като се хващаха за камъните и издигаха телата си над покритите им с мъх повърхности, благодарни за предвидливостта да си сложат ръкавици, за да предпазят пръстите си от острите ръбове. Скоро разбраха, че не са попаднали където трябва, тъй като част от склона се губеше прекалено полегато нагоре към средата на реката.

Те излязоха на повърхността за въздух и решиха да се разделят. Пит щеше да се гмурне нагоре срещу течението, а Джордино — покрай скалистия бряг в обратната посока. Пит погледна небето, за да запамети координатите си по сградите, разположени близо до хребета. Видя също и върха на комина на къщата на Еган. Заплува срещу течението, успоредно на къщата и студиото му, намиращи се на сто и двайсет метра над него.

Мъглата се вдигаше и слънцето започна да обсипва водата с искри и да хвърля шарена и трептяща светлина върху покритите с тиня скали. Пит видя няколко риби, малко по-големи от кутрето му. Те се стрелкаха около него с любопитство, без никакъв страх, като че ли знаеха, че неговото странно, тромаво тяло е прекалено бавно, за да ги хване. Той размърда пръст срещу тях, но те закръжиха около него, сякаш го бяха сметнали за пръчка. Пит продължи лениво да рита с плавници, докато се издигаше към повърхността и дишаше бавно през шнорхела си, като наблюдаваше неравното дъно, отминаващо под него.

После изведнъж се намери над открит участък без никакви скали. Тук дъното беше гладко и равно с канал, прокаран между дребните камъчета. Като прецени, че то се спуска на деветдесет метра, той се оттласна до отсрещната страна, където отново се появи купчината камъни. Тогава се върна над „просеката“ и измери на око, че е широка около дванайсет метра. Каналът извиваше към брега, където скалното свлачище бе паднало във водата. Той си пое въздух, задържа го и се гмурна, за да потърси отвор през срутилите се назъбени камъни. Скалните блокове, струпани едни върху други, изглеждаха студени и мрачни, сякаш имаше нещо дяволско в тях и като че ли криеха някаква тайна, която нямаха никакво намерение да разкрият.

Морска трева се полюшваше от течението като дълги пръсти на балерина. Пит видя една гола скална тераса, по чиято твърда повърхност имаше издялани странни изображения. Сърцето му подскочи, когато различи едно от тях като грубо издялано куче. Дробовете му се свиха и той излезе отново на повърхността за нова глътка въздух. После се гмурна отново и заплува, като от време на време използваше ръцете си, за да заобиколи някой камък.

Той проследи с поглед една петсантиметрова риба, която изплува изпод голям надвиснал скален пласт. Тя видя сянката му и бързо се скри. Пит се оттласна под ъгъл надолу и я последва под скалната площадка. Между камъните се появи тъмен тунел и сякаш го прикани да влезе. Кожата на врата му настръхна. След като си пое още въздух над повърхността, той се гмурна и влезе предпазливо навътре в тунела. Сега, след като не му пречеше светлината отвън, успя да види, че дупката се разширяваше до три метра напред. Реши да не продължава повече навътре. Изпускайки последния си въздух, той се издигна на повърхността.

Ал се беше качил отново на лодката, след като не бе намерил нищо интересно. Кели седеше на покрива на кабината, краката й опираха в палубата на носа, а погледът й бе насочен към Пит. Той размаха и двете си ръце и извика:

— Намерих път за влизане навътре.

Кели и Джордино не изчакаха ново подканване. След по-малко от три минути те вече загребваха водата срещу течението до него. Пит не свали накрайника на шнорхела си за повече разговори. Възбуден, той им помаха да го последват. Двамата спряха, за да напълнят дробовете си с въздух, после заплуваха след плавниците на Пит през безпорядъка от каменни отломъци.

Тримата плуваха през тясната част на тунела, като плавниците им бръсваха стените му и разбъркваха растителността във вид на зелен прозрачен облак. Най-накрая, точно когато Кели започна да се изпълва със страх, че й остават само няколко секунди, преди да отвори уста и да си поеме глътка въздух, пещерата се разшири и тя се хвана за левия глезен на Пит, за да използва инерцията му да я оттласне към повърхността.

Главите им се подадоха над водата едновременно. Те изплюха накрайниците на шнорхелите си, вдигнаха над челата маските си и видяха, че се намират в огромна пещера, чийто таван се извисяваше на шейсет метра над тях. Бяха толкова изненадани, че не можеха да осъзнаят какво са открили.

Пит се вторачи с почуда в главата на змия с оголени зъби, която също бе впила поглед в него.