Клайв Къслър
Възкръсналите (8)

6.

Кели седеше в едно от складовите помещения на „Дийп инкаунтър“, подпряла брадичка върху свитите си колене. Имаше чувството, че е била пренесена в Черната дупка на Калкута. Корабокрушенците бяха натъпкани в малък отсек, където само жените можеха да седнат, а мъжете стояха прави. Никой като че ли не й обърна внимание, когато тя захлупи лице в шепите си и заплака. Обля я вълна на дълбока скръб от смъртта на баща й. Беше се почувствала болезнено безпомощна и покрусена, докато го гледаше как загуби живота си на крачка от спасението.

Защо се случи така? Кой беше червенокосият мъж и защо се сби с баща й? Ами чернокожият офицер? Той защо не се намеси, а дори помогна на нападателя? Те двамата като че ли искаха да издърпат от ръката на баща й куфарчето. Тя погледна към коженото куфарче с петна от солената вода, което беше притиснала до гърдите си, и се запита какво толкова важно съдържаше то, че баща й загина заради него.

Тя се пребори с изтощението си и се насили да стои будна, в случай че червенокосият се появеше отново и направеше втори опит да й го вземе. Но комбинацията от горещата влажна близост на множеството тела и изнемогващата климатична инсталация, която помагаше толкова, колкото кубче лед във фурна, й подейства приспивно и най-накрая тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се изведнъж и видя, че все още се намира на палубата, облегната на едно шкафче за провизии, само че складовото помещение беше празно. Една жена, която по-рано се бе представила за морска биоложка, се наведе към нея и лекичко, като на дете, приглади назад мокрите кичури, паднали върху очите й. Лицето и очите на жената изглеждаха уморени, но тя успя да й се усмихне съчувствено.

— Време е да тръгвате — каза тя тихо. — Един английски контейнеровоз пристигна и ние прехвърляме хората на борда му.

— Много съм благодарна на вас и на екипажа ви и най-вече на мъжа, който се гмурна и ме спаси от удавяне.

— Не знам кой е бил — каза симпатичната жена с рижа коса и кафяви очи.

— Не мога ли да остана на борда на този кораб? — попита Кели.

— Мисля, че не. Корабът поема вода и е съмнително, че ще се задържим на повърхността при тази буря — каза тя и помогна на Кели да се изправи на крака. — Побързайте, иначе ще изпуснете спасителната лодка.

Жената излезе от склада, за да поведе другите пътници към горната палуба, откъдето щяха да се качат на спасителните лодки на английския кораб. Останала сама, Кели се спря скована на място, чувствайки болки в гърба си от седенето върху твърдия под. Тъкмо понечи да прекрачи прага, и един едър мъж й препречи пътя. Тя се поколеба, вдигна поглед и видя пред себе си ледените черти на червенокосия, който се беше боричкал с баща й на борда на туристическия кораб. Мъжът пристъпи навътре в склада и бавно затвори вратата.

— Какво искате? — прошепна Кели, изпълнена със страх.

— Куфарчето на баща ви — отговори дълбок, тих глас. — Нищо няма да ви сторя, ако ми го дадете. В противен случай ще се наложи да ви убия.

Кели го погледна в студените, бездушни черни очи. Видя и нещо друго — мъжът щеше да я убие, дори и да му дадеше куфарчето.

— Искате документацията на баща ми? И какво ще правите с нея?

Мъжът сви рамене.

— Аз съм само наемник. Задачата ми е да доставя куфарчето и съдържанието му, нищо повече.

— На кого да доставите…?

— Това не ви засяга. — В гласа на мъжа вече се прокрадваше нетърпеливост.

— Ще ме застреляте ли? — попита Кели, опитвайки се отчаяно да печели възможно повече секунди за живота си.

— Не използвам пистолети, нито ножове. — Той вдигна ръцете си, огромни и мазолести, и се захили. — Само те двете са ми нужни.

Тя почувства, че я обзема паника и понечи да отстъпи назад, но мъжът пристъпи към нея и разпъна докрай устните си в злобна усмивка, разкриваща бели зъби под рижите мустаци. В очите му проблясваха самодоволни пламъчета като на животно, заловило в лапите си безпомощната си плячка. Паниката й премина в ужас, сърцето й заби силно, дишането й се затрудни. Краката й се подкосиха, дългата й коса падаше на кичури върху лицето й, по което неволно потекоха сълзи.

Той изпъна ръце напред и с ръце като клещи я сграбчи. Тя изпищя — висок пронизителен писък, който отекна в малкото помещение със стоманени напречни прегради. Отскубна се от хватката му и се завъртя на пети. Той като че ли нарочно я пусна, за да си поиграе с нея като котка с мишка, преди да прегризе врата й. Неспособна да се съпротивлява, Кели почувства, че й прималява, свлече се на пода в единия ъгъл и затрепери неудържимо.

Можеше само да го гледа с огромните си блестящи сини очи как пристъпва бавно към нея. Той се наведе, пъхна ръце под мишниците й и я повдигна без никакво усилие. Студеното му убийствено изражение се замени с похотливо злорадство. Като в забавен каданс мъжът притисна устни в нейните. Тя отвори широко очи и се опита да извика отново, но се чу само приглушено хълцане. Той я отдалечи от себе си и се захили в лицето й.

— Да — гласът му беше твърд и бездушен, — пискай, колкото си искаш. Няма кой да те чуе в тази буря. А и ми харесва, когато жените пищят. Много е възбуждащо.

Той я повдигна отново с лекота, сякаш повдигаше кукла, напълнена с пяна. После я притисна в напречната преграда и ръцете му заопипваха тялото й — жестоко, грубо, наранявайки кожата й. Стъписана от ужас, Кели се отпусна и проплака с типичен женски вик:

— Моля ви, причинявате ми болка.

Огромните му ръце се повдигнаха и впиха около врата й.

— Нали ти обещах — каза той с безчувствен като лед глас, — че смъртта ще бъде бърза и безболезнена.

Той започна да стиска врата й и черен облак замъгли очите й.

— Недейте, моля ви — едва чуто и дрезгаво проплака тя.

— Сладки сънища, душичке.

В този момент глас зад него каза:

— Още много може да се желае от техниката ти за ухажване на жени.

Червенокосият пусна Кели и бързо, като котка, се завъртя на пети. Фигурата в сянка стоеше на вратата, подпряла нехайно едната ръка върху дръжката, лицето му беше тъмно и очертано като силует на фона на светлината, идваща от коридора зад него. Убиецът чевръсто зае войнствена поза, като изхвърли ръце нагоре и изпъна крак към нашественика.

Пит беше чул писъци и незабелязан от Кели и убиеца, беше отворил безшумно вратата, оставайки на място за секунди да наблюдава и преценява ситуацията, за да измисли тактика на действие. Нямаше време да отива да вика помощ. Жената щеше да е мъртва, преди някой да е дошъл. Той веднага разбра, че мъжът е опасен и опитен убиец. Мъже като него обикновено имаха определена причина да убиват хладнокръвно беззащитна жена. Пит се напрегна в очакване на нападението, за което беше сигурен, че ще последва.

С рязко въртеливо движение той отскочи назад от вратата, когато кракът на убиеца разсече въздуха. Замисленият удар мина на косъм от главата му и улучи рамката на вратата. Кост на глезен изпука силно.

Всеки друг мъж щеше да се превие от болка. Но не и този здравеняк само от мускули и трениран да пренебрегва болката. Убиецът огледа коридора в двете посоки, за да се увери, че Пит е сам, после пристъпи напред с ритмичните движения на бойните изкуства. В следващия миг скочи към жертвата си, срязвайки въздуха с ръце като брадви.

Пит стоеше като вцепенен, преструвайки се на изплашен до безкрайност. После се просна на палубата и се търкулна към нападателя си, чиято инерция наруши равновесието му. Той се спъна в тялото на Пит и се строполи като чувал с картофи на пода. Пит се озова върху червенокосия убиец като мълния. Използвайки всеки грам от тялото си, той притисна мъжа върху пода, забивайки коляно в незащитения му гръб и притискайки силно длани в ушите му.

Тъпанчетата на мъжа се пръснаха така, сякаш някой прободе главата му с пикел. Той нададе неистов рев и конвулсивно се изви на едната си страна, като в същото време изрита Пит в затворената врата. Пит се смая от животинската сила на мъжа и привидния му имунитет срещу болка. Полулегнал, той изпъна и двата си крака, целейки се не в слабините, а в счупения глезен на убиеца.

Този път не последва вик, само ръмжене и съскане през стиснати зъби. Лицето се изкриви в противна гримаса, очите заблестяха от ярост. Този път противникът му почувства болка, истинска болка. Въпреки това обаче продължи да се държи агресивно и пристъпи към Пит, влачейки ранения си крак. Променяйки стратегията си, той събра нови сили за следващия си удар.

На Пит не му беше нужно сивото вещество на магьосник, за да разбере, че не може да се мери с отлично обучения убиец, чието тяло можеше да се оприличи на тежест за разрушаване на сгради. Пит отстъпи назад, съзнавайки, че единственото му предимство са по-бързите движения на краката, тъй като противникът му можеше да използва само единия си крак, така че силен ритник в главата му едва ли щеше да последва.

Пит никога не бе посещавал курсове по бойни изкуства. Беше тренирал бокс по време на следването си във Военновъздушната академия, но победите обикновено се равняваха на загубите му. Беше изучил тактиката на обикновеното сбиване, след като бе оцелявал след не един кръчмарски побой. Урок първи, който бе научил отрано, беше: никога не нападай с юмруци, бий се с ума си и с всеки предмет, който можеш да хвърлиш, блъснеш или размахаш срещу нападателя си — бутилка, стол или каквото друго ти попадне под ръка. Степента на оцеляване без наранявания е много по-висока сред онези, които нападат.

Изведнъж Кели се появи на вратата зад убиеца, притискайки коженото куфарче — то сякаш бе сраснало с гърдите й. Червенокосият екзекутор бе толкова съсредоточен в Пит, че не усети присъствието й.

Пит мигом схвана удобния случай.

— Бягай! — извика й той. — Излез на палубата по стълбите!

Убиецът се закова на място; не беше сигурен дали Пит не използва стария изтъркан блъф. Но той беше професионалист, който изучаваше внимателно жертвите си. Забелязвайки лекото отместване на очите на Пит, той се завъртя и видя как Кели се затича към стълбите, водещи към откритата работна палуба. Вниманието му отново се съсредоточи върху главната цел и той се втурна след Кели, като накуцваше и се преборваше с болката от счупения му глезен.

Точно на такъв ход беше разчитал Пит.

Сега беше негов ред да напада. Той се затича след убиеца и се метна върху гърба му. Това беше груб похват във футболната игра, при който Пит използва комбинирания устрем на двете тела, събори бягащия в гръб и се стовари с цялата си тежест върху него, като същевременно удари лицето и главата му в палубата.

Пит чу болезнения глух удар на главата на нападателя си, когато тя се удари в покритата с тънък стоманен лист палуба, последван от звук на счупена кост, и почувства тялото му да се отпуска. Ако не му се е пукнал черепът, поне е получил сътресение, помисли си той. За момент остана легнал върху мъжа, за да си поеме дъх и изчака сърцето му да се успокои. После премигна от солените струйки пот, които напълниха очите му, и избърса лицето си с ръкава на якето.

Едва тогава забеляза, че главата на убиеца е извита в неестествено положение и отворените му очи бяха безвзорни.

Пит се пресегна и притисна пръсти отстрани във врата му. Не усети пулс. Убиецът беше мъртъв. Вероятно е ударил главата си под такъв ъгъл, че е счупил врата си, заключи той мислено. Седна на пода, облегна се на затворената врата на складовото помещение и започна да разсъждава върху ситуацията. В нея нямаше нищо логично. Единственото сигурно нещо в нея беше случайното му натъкване на сцена с опит за убийство на жена, която бе спасил от удавяне. Сега седеше тук и гледаше напълно непознатия мъж, когото също случайно бе убил. Вгледа се в невиждащите очи и промърмори под носа си:

— И аз съм толкова калпав, колкото и ти.

После се изправи на крака, прескочи проснатото тяло на мъртвия и забърза по стълбите към откритата палуба. Там беше претъпкано с корабокрушенци, които се държаха за обезопасителните въжета, опънати от екипажа на „Дийп инкаунтър“. Те стояха безропотно под дъжда, който шибаше лицата и раменете им, докато се придвижваха на опашката, за да се качат в спасителните лодки на „Ърл ъв Уотълсфийлд“ за прехвърлянето им на борда на контейнеровоза.

Пит се затича към опашката, за да потърси жената с коженото куфарче, но не я откри. Тя сякаш се беше изпарила. Един поглед върху спасителните лодки, които бяха разтоварили пътниците си и се връщаха обратно към научноизследователския кораб, му беше достатъчен да се увери, че тя изобщо не е напускала „Дийп инкаунтър“. Положително беше все още на борда.

Трябваше да я намери. Как иначе ще обясни на капитан Бърч за мъртвото тяло? И как иначе щеше да разбере какво става?