Клайв Къслър
Възкръсналите (5)

3.

На дванайсет мили на юг чифт матовозелени очи огледаха просветляващото се небе на изток, после се отместиха и задържаха върху червеното зарево на северния хоризонт. След малко, погълнат в мисли, мъжът влезе от крилото на мостика в лоцманската кабина на океанографския изследователски кораб на НЮМА „Дийп инкаунтър“, взе силен бинокъл и отново излезе на крилото. Бавно и преднамерено той фокусира лещите и се вгледа в далечината.

Беше висок мъж — няколко сантиметра над метър и осемдесет, с жилесто за осемдесет и четирите си килограма тяло. Всяко негово движение изглеждаше добре премерено. Черната му къдрава коса, почти винаги разчорлена, беше започнала да се прошарва над слепоочията. Лицето му издаваше човек, познаващ добре морето както над, така и под повърхността. Тъмната кожа и грубите му черти издаваха предпочитанията му към открити места. По всичко личеше, че мъжът прекарва много повече време под слънцето и небето, отколкото на флуоресцентното осветление в някой кабинет.

Ранният тропически въздух беше топъл и влажен. Мъжът беше облечен в сини къси панталони деним и хавайска риза на пъстри флорални мотиви. Тесните му ходила, които стъпваха прави като копия, бяха обути в сандали. Това беше всекидневната униформа на Дърк Пит при изпълнение на дълбоководни научноизследователски проекти, особено когато работеше на хиляди мили около екватора. Като ръководител на специални проекти към Националната агенция за подводни и морски изследвания, той прекарваше по осем месеца в годината по море. На тази експедиция учените и лаборантите от НЮМА провеждаха дълбоководно геоложко изследване на падината Тонга.

След като изучи червеното сияние в продължение на три минути, той се прибра отново и през лоцманската кабина влезе в радиорубката. Радистът, застъпил на вахта от полунощ, го погледна със сънлив поглед и докладва по навик:

— Последните прогнози за времето от сателита дават силни дъждовни бури напред по пътя ни, придружени от ветрове със скорост петдесет километра в час, и триметрови вълни.

— Само за пускане на хвърчило — подметна усмихнат Пит, после изражението му стана сериозно. — Да си прехващал сигнал за бедствие през последния един час?

Радистът поклати глава.

— Не. Около един часа проведох само кратък разговор с радиста на английски контейнерен кораб, но сигнал за бедствие не съм прехващал.

— Като че ли някакъв голям кораб е обхванат от пожар. Виж дали можеш да се свържеш с него.

Пит се обърна и стисна рамото на вахтения офицер Лио Делгадо.

— Лио, искам да обърнеш кораба ни по курс на север и да продължиш с максимална скорост. Мисля, че там някъде гори плавателен съд. Събуди капитан Бърч и го помоли да дойде в лоцманската кабина.

Въпреки че Пит ръководеше проекта и беше по-старши по звание от Бърч, все пак капитанът командваше кораба. Кърмит Бърч пристигна почти веднага, облечен само по къси панталони на точки.

— За какъв горящ кораб става дума? — попита той Пит, като едва потискаше прозявка.

Пит посочи в посока север и му подаде бинокъла. Бърч огледа хоризонта, свали бинокъла, избърса стъклата в късите си панталони и отново се вгледа.

— Прав си. Гори като факла. Според мен е туристически кораб. И то много голям.

— Странно, че не ни е подал „Мейдей“.

— Дори много странно. Сигурно радиото му е излязло от строя.

— Поисках от Делгадо да се отклони от курса ни и да се отправи към него с максимална скорост. Надявам се, няма да възразиш, че престъпих в твоята територия. Реших, че това ще ни спести ценни минути.

Бърч се усмихна.

— И моята команда щеше да е същата — каза той и отиде до телефона. — Машинно отделение, събудете веднага Марвин. Искам всеки оборот от машините, който можем да получим! — След като замълча, за да изслуша гласа от другата страна, отговори: — Защото отиваме при пожар, затова!

 

 

Новината бързо се разнесе и целият кораб се съживи, когато на екипажа и учените бяха възложени специални задачи. Двата десетметрови хидрографски катера бяха подготвени за спускане зад борда. За двата телескопни палубни кранове, които се използваха за повдигане и спускане на подводни и изследователски съоръжения, бяха прикачени товароподемни примки за изтегляне от водата на групи хора. Всяка стълба и всяко въже на кораба бяха приготвени, за да бъдат метнати зад борда, заедно със спасителни люлки за прехвърляне на децата и по-възрастните от бедстващия кораб.

Корабният лекар заедно с морските учени подготви лазарета и пригоди офицерския стол в пункт за приемане на пострадалите. Корабният готвач и помощниците му започнаха да пълнят бутилки с вода, кани с кафе и казани със супа. Приготвяха се също и дрехи за онези от спасените, които можеха и да не са облечени. Офицерите подбраха членове от редовия състав и ги инструктираха да насочват спасените хора към различни места в кораба, където, освен че щяха да получат нужната помощ, щяха да играят ролята и на баласт. С обща дължина от 70 метра и широчина 15 метра „Дийп инкаунтър“ не беше предназначен за спасителни акции, още по-малко за плаване с две хиляди пътника. Ако всички от бедстващия кораб, които се очакваше да се качат на борда му, не бъдеха разпределени стратегически по места, за да се постигне баланс, научноизследователският плавателен съд щеше да се преобърне и потъне.

Максималната скорост на „Дийп инкаунтър“ беше изчислена на шестнайсет възела, но главният механик Марвин Хаус се опита да извлече всяка капка мощност от двата огромни дизелови двигатели с мощност от по 3 000 конски сили. Седемнайсетте възела се увеличиха на осемнайсет, после на деветнайсет, докато вълнорезът запори водата със скорост двайсет възела. Почти цялата носова част се подаде над повърхността, срязвайки гребените на надигащите се вълни. Никой на борда на „Дийп инкаунтър“ не беше подозирал за тази негова способност.

Напълно облечен, капитан Бърч вървеше по палубата и подаваше команди за извършването на сто и една подробности, отнасящи се до готовността на кораба да посрещне нахълтването на оцелелите хора. Той нареди на радиста да се свърже с други кораби в района и да им съобщи накратко за пожара, да поиска да кажат местоположението си и за колко време могат да пристигнат. В радиус от стотина мили се оказаха само два морски съда. Единият беше „Ърл ъв Уотълсфийлд“ — английският контейнеровоз, с който радистът се беше свързал по-рано. Капитанът му се отзова веднага и потегли с пълна скорост, но корабът му беше отдалечен на трийсет и седем мили на изток. Вторият съд беше австралийски ракетен крайцер, който също промени курса си и се насочи от юг към мястото на бедствието, посочено от капитан Бърч. Но на него пък му предстоеше да измине шейсет и три мили дотам.

Удовлетворен, че няма нищо повече, за което да мисли, Бърч отиде при Пит на крилото на мостика. Всеки, който бе свършил задачите си, се беше облегнал на леерното ограждане и наблюдаваше червеното зарево, осветяващо небето. Научноизследователският кораб напредваше все по-близо и по-близо до горящия туристически кораб. Силният говор постепенно заглъхна до шепот, когато степента на бедствието нарастваше шокиращо с всяка изминала миля. Петнайсет минути по-късно всички загледаха като в транс неописуемата драма, разиграваща се пред очите им. Плавателният съд, който доскоро представляваше същински плаващ дворец, изпълнен със смях и щастливи хора, сега се бе превърнал в бушуваща погребална клада.

Седемдесет процента от някогашния красив кораб бе обгърнат от пламъци. От надстройката му вече не беше останало нищо, освен усукана плетеница от нажежена стомана, която практически разделяше кораба на две. Външната окраска от смарагдово синьо и бяло беше почерняла и овъглена. Вътрешните напречни прегради се бяха изкривили във вид на купчина от разтопен и обгорял метал. Спасителните лодки, или по-точно онова, което бе останало от тях, висяха на лодбалките и едва можеха да се разпознаят.

Корабът се бе превърнал в уродливо чудовище, което надхвърляше дори най-налудничавото въображение на автор на романи на ужасите.

Оглеждайки дрейфуващия настрани от усилващия се вятър и надигащите се вълни „Емърълд долфин“, Пит и Бърч стояха като вцепенени и изпълнени със съмнение, че техният кораб, екипажът и учените на борда му ще успеят да се справят с огромната трагедия.

— Велики боже! — промълви Бърч. — Никой не е могъл да се избави със спасителните лодки.

— Както изглежда, те са изгорели още преди да бъдат спуснати на вода — отбеляза Пит с мрачно лице.

Пламъците ревяха и се издигаха високо към небето, отразявайки се като страшни демони във водата около кораба, който на свой ред приличаше на зловеща факла във водата, очакваща да се плъзне под повърхността, за да се избави от ужаса си. Разнесе се общ многогласен писък, наподобяващ повече жален вой, когато вътрешните палуби се срутиха. Всеки на разстояние от двеста метра сигурно се е почувствал така, сякаш някой беше отворил вратата на огромна пещ. Беше вече достатъчно светло, което позволяваше да се видят овъглените останки около горящия лайнер, покриващи водата като одеяло от сива и бяла пепел. Мирис на горяща тук-там боя и късове стъклено влакно изпълваше въздуха във вид на вихрещи се облаци. Първото впечатление на наблюдаващите отстрани беше, че не е останал нито един жив в тази клада. След малко обаче те различиха огромна тълпа от хора, скупчени плътно един до друг на пет от откритите кърмови палуби. Като видяха „Дийп инкаунтър“, те, във вид на непрекъснат поток, започнаха да скачат във водата и да плуват към него.

Бърч насочи бинокъла си към водата около кърмата на „Емърълд долфин“.

— Хората скачат от ниските палуби като леминги — възкликна той. — Онези, скупчени на по-високите палуби, изглеждат като замръзнали на място.

— Не можем да ги виним — каза Пит. — Горните палуби са на височината на девет-десететажни сгради. Оттам разстоянието до водата им се струва не по-малко от километър и половина.

Бърч се надвеси над перилото и подаде с пълен глас команда на екипажа.

— Спуснете лодките. Стигнете възможно най-бързо до скочилите във водата, преди да са се изгубили от поглед.

— Можеш ли да доближиш „Дийп инкаунтър“ до под кърмата му? — попита Пит.

— Имаш предвид да застанем с борд към нея?

— Да.

Бърч направи скептична физиономия.

— Няма да мога да го доближа дотолкова, че хората да скачат направо на нашия борд.

— Колкото повече огънят се приближава до тях, толкова повече от тях ще скачат във водата. Стотици ще загинат, преди да извадим всички. Ако се вържем за кърмата му, екипажът ще може да хвърли въжета, за които да се хванат и покатерят на палубата ни.

Бърч се вгледа в Пит.

— В такова море ще опропастим „Дийп инкаунтър“. Обшивката на корпуса ни ще се заблъска в това чудовище и ще се получат пробойни. Самите ние ще потънем за броени минути.

— По-добре да опитаме, отколкото да съжаляваме, че не сме опитали — каза философски Пит. — Аз поемам отговорността за кораба.

— Прав си, разбира се — съгласи се Бърч. Той застана зад щурвала и започна внимателно да приближава десния борд към масивната кърма на „Емърълд долфин“.

 

 

Когато пътниците успяха временно да се отдалечат от огъня, като се струпаха на задните палуби, ужасът и паниката стихнаха до обичайния страх и лошо предчувствие. Офицерите и матросите, както и предимно жените от научния състав тръгнаха между тълпящите се хора и започнаха да успокояват най-изплашените и децата. Преди появата на „Дийп инкаунтър“, който сякаш се беше материализирал от въздуха, почти всички пътници се бяха обединили около мисълта, че е по-добре да скачат във водата, отколкото да изгорят живи.

Когато обаче и най-малката надежда им се стори изгубена, появата на боядисания в тюркоазен цвят научноизследователски кораб на НЮМА в светлината на новата зора им се видя като божествено чудо. Повече от две хиляди души са струпаха на кърмовите палуби, замахаха с ръце и нададоха радостни викове. В него те видяха скорошното си избавление. Корабните офицери бързо съзнаха, че корабът им е твърде малък, за да поеме на борда дори половината от тях, вкопчени в живота.

 

 

Без още да е разбрал за намеренията на Пит и Бърч, вторият помощник-капитан Макферин, който с мъка се бе измъкнал от мостика и беше стигнал до кърмата, като успокояваше пътниците през рупор, се провикна над водата:

— На вниманието на кораба зад кърмата ни. Не се приближавайте повече. Във водата наоколо има хора.

Сред стълпотворението на кърмовите палуби Пит не можеше да види кой говори. Той грабна своя рупор и извика в отговор:

— Разбрано. Нашите лодки ще ги извадят възможно най-скоро. Бъдете готови, ще се приближим и вържем за вас. Моля, разпоредете на екипажа ви да бъде в готовност да поеме въжетата ни.

Макферин остана като гръмнат. Не можеше да повярва, че капитанът и екипажът от НЮМА са готови да рискуват живота и кораба си, за да ги спасят.

— Колко души можете да вземете на борда? — попита той.

— А вие колко хора сте? — отвърна с въпрос Пит.

— Над две хиляди, всъщност две и петстотин.

— Две хиляди! — изстена Бърч. — Ще потънем като камък с толкова хора, струпани на борда ни.

Най-накрая Пит откри офицера, който размахваше ръце към него на горната палуба и извика отново:

— И други кораби са тръгнали насам. Ние ще вземем колкото можем. Наредете на вашия екипаж да хвърли въжета зад борда, за да могат пътниците ви да почнат да слизат на нашата палуба.

Бърч задвижи бавно кораба си напред, после, направлявайки с ловки движения носовите подрулващи устройства, започна да измества борда сантиметър по сантиметър към лайнера. Всички на „Дийп инкаунтър“ гледаха със зяпнали уста как огромната кърма се надвеси над тях. После се разнесе звук от стъргане на стомана в стомана. След трийсет секунди двата кораба се допряха плътно един до друг.

Моряците от научноизследователския кораб хвърлиха котвените въжета на борда на лайнера, чиито моряци пък на свой ред размотаха и хвърлиха неговите въжета към очакващите ги ръце на научните работници. Те побързаха да ги завържат за най-близките и неподвижни части на борда. В мига, в който всички въжета бяха завързани, Пит извика на екипажа на „Емърълд долфин“ да започнат да спускат пътниците.

— Първо семействата с децата — извика на свой ред през рупора Макферин.

В днешно време съвременните мореплаватели пренебрегват старата традиция да бъдат спасявани първо жените и децата, с оглед да не се разделят цели семейства. След злополуката с „Титаник“, когато повечето мъже потънаха с кораба, оставяйки вдовици с полусирачета, практични умове решиха, че трябва или всички от едно семейство да останат живи, или всички да загинат. С малки изключения по-младите, пътуващите сами и по-възрастните се отдръпнаха смело настрани и наблюдаваха как моряците помагат на съпрузи, на жените и децата им да се прекачат на „Дийп инкаунтър“, където се озоваваха на сигурно място сред подводни съоръжения и роботи и хидрографска изследователска апаратура. После дойде ред на по-възрастните, които трябваше да бъдат карани насила да се прехвърлят зад борда, но не защото се страхуваха, а защото смятаха, че е по-добре първо да минат младите, чийто живот бе пред тях.

За голяма изненада децата не проявиха голям страх при спускането по въжетата. Диригентът и членовете на оркестъра, както и театралната трупа засвириха и запяха песни от бродуейски спектакли. Отначало някои от пътниците също започнаха да пеят с тях, тъй като евакуацията протичаше гладко, без хаос, но с приближаването на огъня до кърмата топлината се увеличи, димът затрудни дишането и тълпата отново заприлича на подплашено стадо. Най-ненадейно настана суматоха от онези, които решиха да пробват късмета си във водата, вместо да изчакат реда си за спускане по въжетата. Те бяха предимно по-млади хора, които започнаха да скачат от по-ниските палуби и да се изсипват като дъжд върху онези, които плуваха от по-рано край кораба. Неколцина, които не уцелиха водата, паднаха върху палубата на „Дийп инкаунтър“, като пострадаха тежко или смъртоносно. Други от скачащите попаднаха между двата кораба и бяха премазани до смърт, когато вълните блъснаха корпусите им един в друг.

Екипажът на „Емърълд долфин“ правеше всичко по силите си да инструктира пътниците как да скачат. Защото ако човек скочеше във водата с ръце над главата, спасителната риза се изхлузваше нагоре от тялото му и той трябваше да се задържи на повърхността със собствени сили. Онзи пък, който не хващаше яката на спасителната риза, за да я дърпа надолу при съприкосновението с водата, рискуваше да си счупи врата.

Не след дълго едно малко езерце от трупове се понесе по повърхността сред отломъците, плаващи покрай двата кораба.

 

 

Страх изпълни Кели. Малкият изследователски кораб изглеждаше толкова близо и в същото време безкрайно далече. На опашката пред тях за едно от въжетата за спускане, оставаха само десет души. Доктор Еган беше твърдо решен той и дъщеря му да дочакат реда си въпреки горещината и дима. Но хаотичният щурм на кашлящата и задушаваща се от пушека тълпа изтласка Еган до леерното ограждане. Изведнъж един едър мъж с рижи коса и мустаци, които стигаха до бакенбардите му, се отдели от човешкия поток и се опита да измъкне коженото куфарче от ръката на Еган. Изумен в първия момент, инженерът успя да го стисне здраво и не го пусна.

С разширени от ужас очи Кели наблюдаваше битката между двамата мъже. Един офицер в безупречно чиста и изгладена униформа също ги наблюдаваше, но с пълно безразличие. Беше чернокож, лицето му с цвят на втвърден обсидиан имаше ясно очертани, остри черти.

— Направете нещо! — изписка към него Кели. — Размърдайте се, помогнете на баща ми!

Чернокожият офицер обаче изобщо не й обърна внимание, а пристъпи напред и за изумление на Кели започна да помага на червенокосия да измъкне куфарчето.

Изблъскан от обединените физически сили на двамата мъже, Еган загуби равновесие и се запрепъва заднешком към леерното ограждане. Блъскайки се в него, инерцията отлепи краката му от палубата и той политна назад зад борда с главата надолу. Стреснати от неочакваната развръзка, чернокожият офицер и червенокосият се смразиха на място, после побързаха да се смесят с тълпата. Кели нададе писък, втурна се към ограждането и погледна надолу точно навреме, за да види как баща й цопва във водата сред огромен фонтан от пръски.

Тя стаи дъх в очакване, което й се стори дълго цял час, но само след двайсетина секунди главата му се подаде над повърхността. Спасителната му жилетка я нямаше, беше се изхлузила от тялото му при сблъсъка с водата. Кели се втрещи, като видя, че той изглеждаше в безсъзнание. Главата му беше отпусната и неподвижна.

Изведнъж Кели почувства как нечии ръце обвиха врата й и пръстите се впиха безмилостно в него. Със замаяна глава и в шок тя зарита като обезумяла назад, опитвайки се безуспешно да отдели ръцете от врата си. Един от ритниците й улучи нападателя й в слабините. Последва внезапно поемане на дъх и хватката около врата й се охлаби. Тя се завъртя на пети и видя до себе си отново чернокожия офицер.

После червенокосият го избута настрани и сам се нахвърли върху Кели, но тя сграбчи яката на спасителната си жилетка и скочи зад борда миг преди червенокосият да изпъне напред ръка да я хване.

Докато летеше надолу, всичко около нея се превърна в размазано петно. Като че само след едно мигване тя се пльосна във водата и ударът изкара дъха й. Солена вода напълни ноздрите й и тя едва потисна порива си да отвори уста, за да издиша и прочисти носа си.

Гмурна се сред взрив от въздушни мехурчета, след като морето се затвори над нея. Когато забави тласъците си, тя погледна нагоре и видя повърхността да проблясва от светлините на двата кораба. Загреба с ръце нагоре, подпомагана от спасителната си риза, и след малко подаде глава над водата. Пое си няколко дълбоки глътки въздух и се огледа за баща си. Видя го да се носи отпуснат на повърхността на десетина метра от овъгления корпус на туристическия кораб.

После една вълна го заля и той се загуби от погледа й. Изпълнена с отчаяние, тя заплува като бясна към мястото, където го бе видяла преди миг. Една вълна я повдигна върху гребена си и тя отново зърна баща си, на пет-шест метра от нея. Стигна до него, обви ръка около раменете му и издърпа назад главата му за косата.

— Татко! — изкрещя тя.

Клепачите на Еган трепнаха, той отвори очи и я погледна. Лицето му беше изкривено като от огромна болка.

— Кели, спасявай се! — изрече той на пресекулки. — Аз няма да мога.

— Дръж се, татко — окуражи го тя. — Скоро някоя лодка ще ни качи.

Той все още стискаше в ръка куфарчето си и сега го избута към нея.

— Като паднах във водата, се ударих в него и вероятно съм си счупил врата. Парализиран съм и не мога да плувам.

Едно мъртво тяло с лице надолу се блъсна в Кели и тя едва се удържа да не повърне, докато го избутваше настрани.

— Аз ще те крепя, татко. Няма да те оставя. Ще използваме куфарчето като шамандура.

— Вземи го. — Той напъха насила куфарчето в ръцете й. — Пази го, докато дойде подходящият момент.

— Не разбирам.

— Ще разбереш… — Той едва изрече думите; лицето му отново се изкриви от болка и тялото му се отпусна.

Кели се потресе от пораженството на баща си, преди да осъзнае, че той умира пред очите й. Колкото до Еган, той знаеше, че умира. Но не показа нито паника, нито ужас. Просто прие съдбата си. Най-голямото му съжаление не беше за загубата на дъщеря му — знаеше, че тя ще се оправи. Не знаеше обаче дали откритието, което бе направил, щеше да влезе в работа. Той се вгледа в сините очи на Кели и усмихвайки се едва-едва, прошепна:

— Майка ти ме чака…

Отчаяна, Кели се огледа наоколо за спасителна лодка. Най-близката се намираше на по-малко от шейсет метра. Тя пусна баща си, преплува няколко метра и размаха ръце.

— Насам! Елате насам!

Една жена, отмаляла от вдишания дим и от ударите на вълните, която тъкмо бяха издърпали в лодката, забеляза Кели и посочи на моряците към нея. Спасителите обаче бяха толкова съсредоточени в издърпването на другите от водата, че не успяха да я видят. Кели легна по гръб и заплува обратно към баща си, но него вече го нямаше. Беше останало да плува само коженото му куфарче.

Еган го беше пуснал и бе потънал под вълните. Тя го грабна и извика на баща си, но в този момент един юноша, скочил от горната палуба, цопна във водата почти върху нея, коляното му я удари по врата и Кели изпадна в несвяст.