Клайв Къслър
Възкръсналите (56)

54.

След осемчасово изслушване пред конгресната комисия Къртис Мърлин Зейл все по-често поглеждаше часовника си и се въртеше нервно на стола. Той не беше същият изключително уверен мъж, който бе застанал по-рано пред конгресменката Смит и членовете на нейната комисия. Беше изчезнала и самодоволната му усмивка и сега устните му изглеждаха напрегнати и плътно стиснати.

Вест от Оно Канай и извънредните съобщения за бедствието в последните новини трябваше да стигнат до тази зала часове по-рано.

Конгресменът Уилям Огъст от Оклахома беше в средата на разпитването на Зейл за повишаването на цените, наложени от рафинериите на петролните компании, когато Сандра Делейдж, облечена в строг делови костюм, се приближи зад гърба на Къртис и постави лист хартия на масата пред него. Той се извини на Огъст, че го прекъсва и хвърли бърз поглед на съдържанието на листа. Очите му изведнъж се разшириха и той вдигна поглед към Делейдж. Лицето й беше сериозно като на собственик на погребално бюро. Той закри с ръка микрофона и й зададе с тих глас няколко въпроса, на които тя отговори също толкова тихо, че никой наблизо не можеше да я чуе. После жената се обърна и напусна залата.

Зейл не беше от хората, които лесно се разтърсват от поражението, но в този момент изражението му приличаше на изражението на Наполеон след битката за Ватерло.

— Извинете — измънка той на Огъст, — бихте ли повторили въпроса си?

Лорън се чувстваше уморена. Късният следобед бе преминал в ранна вечер, а тя нямаше намерение да разреши на Зейл да си тръгва, още не. Помощниците й я уведомяваха непрекъснато за операцията за препречване пътя на „Пасифик троуджън“ и последната новина беше, че на кораба не са били намерени никакви взривни вещества. Едва два часа по-късно тя научи за акцията да бъде спрян „Монгол инвейдър“. От два часа следобед не бе чула нищо от Пит и Сандекър и през следващите четири часа се преборваше с глождещото я чувство на страх.

Тревогата й се засилваше от ледения й гняв, породен от Зейл, който непоколебимо изстрелваше добре премислени отговори на задаваните му въпроси, без колебание или извинения с лоша памет. Репортерите, отразяващи изслушването, оставаха с впечатлението, че той се владее напълно и направлява процедурата така, че да пасва на неговия дневен ред.

Лорън знаеше, че Зейл също е уморен и се насилва да проявява търпение. Тя чакаше като лъвица в засада подходящия момент да нападне с дадената й от Сали Морс информация за предстоящата разруха. Извади от коженото си куфарче документите, съдържащи въпросите и обвиненията, които бе приготвила, и зачака търпеливо конгресменът Огъст да свърши с въпросите си.

Точно тогава забеляза, че погледите на присъстващите в залата изведнъж се отправиха зад гърба й. Всички зашушукаха. После една ръка докосна рамото й. Тя се обърна и видя лицето на Дърк Пит. Той беше облечен с мръсни джинси и смачкана риза. Изглеждаше изтощен, сякаш току-що беше изкачил висок планински връх. Косата му беше разрошена, лицето му — обрасло с тридневна черна четина. Един от охраната го беше хванал за ръката и се опитваше да го изведе от залата, но Пит го теглеше със себе си като упорит санбернар.

— Дърк! — прошепна Лорън. — Какво правиш тук?

Той гледаше не нея, а Зейл, когато заговори със самодоволна усмивка пред микрофона и гласът му се разнесе високо из залата.

— Ние попречихме на танкера с втечнен природен газ да се взриви в нюйоркското пристанище. Сега корабът лежи на дъното на морето. Моля те, уведоми господин Зейл, че целият му екип от вайпъри също потъна заедно с кораба и за Сали Морс от „Юкон ойл“ вече е безопасно да се изправи тук и да свидетелства пред твоята комисия, без опасността да й бъде наложена репресивна мярка.

После Пит най-неочаквано погали леко кестенявата коса на Лорън и напусна залата.

Огромен товар падна от раменете на Лорън и тя заговори:

— Дами и господа, стана късно и ако няма възражения, бих желала да продължим изслушването утре сутринта в девет часа, когато ще призова важен свидетел, който да даде показания, разкриващи истината за престъпната дейност на господин Зейл…

— Това са доста силни думи, не мислите ли? — прекъсна я конгресмен Стърджис. — Досега не сме видели, нито чули нещо, което да дава доказателства за някаква престъпна дейност.

— Това ще стане утре — отвърна с равен тон Лорън, гледайки Стърджис със странен триумф в погледа си, — когато мадам Морс ще ви съобщи имената на всеки един във Вашингтон и останалата част от страната, който е приемал подкупи от господин Къртис Мърлин Зейл. Обещавам ви, че следата на незаконната печалба и корупцията, дълбоката следа на парите в офшорни банкови сметки ще разтърси правителството до основи и обществеността ще стане свидетел на невиждан досега скандал.

— Какво общо има въпросната Сали Морс с господин Зейл? — попита Стърджис, схващайки много късно, че стъпва по тънък лед.

— Тя е бивш член на вътрешния съвет на „Цербер“. Водила си е записки за срещите, подкупите и престъпленията. Има много имена в списъка, които ще ви бъдат познати.

Ледът се пропука и се раздели и Стърджис цопна в дупката. Той рязко стана на крака и напусна залата, без да продума повече, а Лорън удари чукчето и обяви, че изслушването ще продължи на другия ден.

Галерията полудя. Репортери от главните медии се втурнаха към Зейл и след Лорън, но Пит я чакаше на вратата и я опази от шумната тълпа журналисти, които се надпреварваха да й задават с пълно гърло въпроси и се опитваха да препречат пътя им. Обгърнал ръка около кръста й, той успя да я преведе през наежения кордон по стълбите на Капитолия и я набута в кола на НЮМА, чакаща до тротоара. Джордино стоеше до отворените й врати.

Къртис Мърлин Зейл седеше зад масата, заобиколен от море от журналисти и светкавици на фотоапарати, като човек, загубил се в бездната на кошмар.

Най-накрая той стана като замаян от мястото си и си проби път през шумната тълпа. С помощта на охраната на Капитолия той стигна благополучно до лимузината си. Шофьорът му го закара до имението му, където се помещаваше вашингтонската главна квартира на „Цербер“, и го проследи с поглед как мина като грохнал пенсионер през фоайето и продължи навътре към асансьора, за да се качи в луксозния си кабинет.

Нямаше по-изолиран от действителността човек от него. Той нямаше близки приятели, нито останали живи родственици. Оно Канай, може би единственият човек, на когото Зейл разчиташе, беше мъртъв. Зейл беше сам в света, където името му беше известно на всички.

Както седеше зад бюрото си и гледаше през прозореца двора долу, той се замисли за бъдещето си и го прецени като заплашително черно. Беше неминуемо, че ще свърши във федералния затвор, независимо колко дълго се беше борил да остане свободен. Когато членовете на картела „Цербер“ се обърнат срещу него, за да спасят кожите си, най-добрите, най-скъпите адвокати по наказателни дела в страната щяха да водят битка, загубена още преди да е започнала. Само техните показания ще са достатъчни в полза на екзекуцията му.

Богатството му със сигурност щеше да му бъде взето от лавината от съдебни процеси, както федерални, така и граждански. Лоялната му група „Вайпър“ вече не съществуваше. Всеки неин член лежеше дълбоко в дънната утайка на външния нюйоркски залив. Никой от тях нямаше вече да може да отстрани онези, които щяха да свидетелстват срещу него.

Той никога нямаше да може да избяга, нито да се скрие някъде в света. Беше лесно човек с неговото положение да бъде проследен от следователите, дори и да избяга в пустинята Сахара, или на някой самотен остров насред океана.

Хората, които бяха умрели от алчност, се върнаха да го преследват не като духове или противни призраци, а като парад от обикновени хора на филмов екран. Най-накрая той бе изгубил голямата си рискована игра. Вече не виждаше път, водещ към спасително бягство. Решението не беше трудно.

Той стана от стола, отиде до шкафчето с напитки и си наля скъпо петдесетгодишно уиски. Отпи глътка, когато се върна при бюрото и отвори едно чекмедже. Извади от него кутийка, която приличаше на кутийка за емфие. В нея имаше две таблетки, които той пазеше за малко вероятния случай, че бъде сполетян от нещастие или се разболее от омаломощаваща болест. Допи последната глътка уиски, сложи таблетките под езика си и се отпусна в широкия кожен стол.

Къртис Мърлин Зейл бе намерен на другата сутрин зад напълно разчистеното си от документи бюро. Последна бележка, изразяваща срам или съжаление, нямаше.