Клайв Къслър
Възкръсналите (19)

17.

Пит изгледа мъжа с любопитство.

— Знам, че много пътувате.

— Голям късмет извадихме, че минахте покрай нас — намеси се Мисти, преливаща от щастие, че се е измъкнала от тесния подводен апарат.

— Тръгнал съм на околосветска обиколка — поясни Къслър. — Последното ми пристанище беше Хобарт, на Тасманово море. Щях да продължа към Папеете, Таити, но реших, че няма да е лошо да се отклоня, за да ви сваля на най-близкия остров с летище.

— И къде е това? — попита Джордино.

— Раротонга.

Погледът на Пит пробяга по луксозния катамаран.

— Не виждам никакъв екипаж.

— Плавам сам — отвърна Къслър.

— С такава голяма яхта?

Къслър се усмихна.

— „Периуинкъл“ не попада в класата на обикновените яхти. С автоматизираните й системи и компютри тя може да плава сама и в повечето случаи го прави.

— Мога ли да се възползвам от предложението ви да се обадя по сателитния ви телефон? — попита Пит.

— Разбира се.

Къслър ги поведе нагоре по стълба към кормилната рубка. Никой от хората от НЮМА не беше виждал подобен плавателен съд. Прозорци с тъмни стъкла обточваха в пълен кръг помещението и предоставяха видимост към всяка точка на хоризонта. В оборудването нямаше нищо традиционно. Не се виждаха никакви измервателни уреди, нямаше щурвал, нито лостове за ръчната газ. Широк тапициран стол стоеше пред седем индикатора с течни кристали. Екраните бяха вградени в грапави орехови шкафове. Щурманската рубка беше по-елегантна дори от командния мостик на „Старшип ентърпрайз“.

Къслър посочи на Пит да седне на щурманския стол.

— Телефонът „Глоубълстар“ е на таблото вдясно от вас. Само натиснете синия бутон и можете да разговаряте и слушате гласа в другия край на линията.

Пит му благодари и набра частния телефон на Сандекър в главното управление на НЮМА. Както винаги адмиралът вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Сандекър.

— Адмирале, обажда се Дърк.

Последва мъчителна пауза. После гласът заговори много бавно:

— Ти си жив и здрав?

— Копнея за солидно ядене и съм малко обезводнен, но иначе съм здрав наистина.

— А Ал?

— Той и Мисти Греъм от „Дийп инкаунтър“ са до мен.

Пит долови по телефона въздишка на облекчение, след което адмиралът каза:

— При мен пък е Руди. Ще включа високоговорителя.

— Дърк! — прогърмя гласът на Руди Гън. — Нямаш представа колко съм радостен, че си все още с нас. Изпратили сме всяка възможна спасителна единица от Австралия и Нова Зеландия да търси вас и кораба.

— Извадихме късмет и ни взеха на борда на една минаваща наблизо яхта.

— Но как, не сте ли на борда „Дийп инкаунтър“? — попита остро Сандекър.

— Не. След като прекарахме няколко часа на морското дъно, за да разследваме останките на „Емърълд долфин“, се издигнахме на повърхността, но от кораба и хората на борда нямаше и следа.

— Значи не знаете?

— Какво?

— Не сме напълно сигурни, но започваме да смятаме, че „Дийп инкаунтър“ е отвлечен.

— Защо смятате така?

— Едва вчера по това време нашите системи за безопасност откриха разлика в гласа на капитан Бърч по време на рапортите му до управлението на НЮМА за положението на кораба. Дотогава приемахме, че лично той предава рапортите, затова нямахме никакви подозрения.

— Когато ние напуснахме кораба, всичко беше наред.

— В последния рапорт от истинския капитан Бърч се казваше, че „Ъбис навигейтър“ всеки момент ще бъде спуснат във водата. Сега знаем, че похитителите са се качили на борда, докато вие сте били на дъното.

— Имате ли някаква представа къде е бил отвлечен корабът? — намеси се Джордино.

— Не — отвърна честно Гън.

— Той не може да се е изпарил — вметна Мисти. — Не може да е бил грабнат и отнесен в космоса от извънземни.

— Най-големият ни страх е — продължи Сандекър заплашително, — че е бил преднамерено потопен. — Той премълча предположението си, че и целият екипаж може би също лежи на дъното.

— Но защо? — попита Джордино. — За какво им е притрябвал на пирати океанографски кораб? На борда му няма съкровище, той не може да бъде използван за пренасяне на контрабандни стоки. Много е бавен и е прекалено разпознаваем. Какъв може да е мотивът?

— Мотивът… — думата се изплъзна от устата на Пит и той я остави да увисне във въздуха. — Същите хора, които са подпалили туристическия кораб и после са го потопили, са искали да прикрият следите си от палежа.

— Успяхте ли да проучите останките му? — поинтересува се Гън.

Пит кимна.

— Няма никакво съмнение — потопената част на корпуса на „Емърълд долфин“ е била взривена на най-малко шест места и това го е пратило на дъното на падината Тонга.

— От онова, което чух — допълни Сандекър, — той за малко не е повлякъл със себе си и влекача.

Сега Джордино заговори бавно:

— Дълбочина от шест хиляди метра е великолепно място за укриване.

Гън се обади:

— Гадовете изобщо не са допуснали, че научноизследователски кораб на НЮМА ще работи в същия район, кораб с два потопяеми апарата, способни да се спуснат на шест хиляди метра дълбочина.

Очите на Мисти изведнъж помръкнаха от покруса, когато изрече:

— Значи съществува ужасяващата вероятност всички на борда на „Дийп инкаунтър“ да са били убити за прикритие.

На отдалечената на шестнайсет хиляди километра от Вашингтон яхта настъпи мълчание. Всички отказваха да приемат подобна мисъл. Никой не се съмняваше, че човек, който без капка съвест може да изгори живи или да удави пътниците на борда на туристическия лайнер, ще се поколебае да прати научноизследователския кораб и всички на борда му на дъното на океана.

Пит започна да вижда нещата на фокус. Той обмисли всяка вероятност и заложи на предположението, че пиратите още не са задействали убийствения си план.

— Руди?

Гън свали очилата си и започна да ги бърше.

— Да?

— Твърде е възможно пиратите да са потопили „Дийп инкаунтър“, след като са го превзели. Но казваш, че са предавали рапортите с преправен глас от името на Бърч. Тогава защо ще си правят труда да заличават всяко подозрение, ако корабът вече е потопен?

— Не знаем със сигурност дали е потопен — отвърна Гън.

— Добре, но когато излязохме на повърхността, ние не видяхме никакви следи от разлив на гориво или корабни отломки. Нито пък чухме някакви звуци от разпадащ се от огромното водно налягане кораб, падащ към дъното. Моето предположение, моята гореща надежда е, че те са превзели кораба и хората на борда му и са ги скрили някъде, за да ги използват като разменна монета, в случай че планът им се провали.

— А когато започнат да си мислят, че им се е разминало и никой не ги преследва — продължи Гън, — тогава ще се отърват ли от доказателството за престъпленията им?

— Не бива да допускаме това — вметна разтревожена Мисти. — Ако онова, което Дърк предполага, се окаже вярно, то ние разполагаме с много малко време да спасим нашите приятели.

— Въпросът е откъде да започнем — обади се Сандекър.

— На никаква следа ли не попаднахте? — попита Мисти.

— На никаква.

— Дори и от плавателния съд на похитителите?

— Дори и от него — отвърна безпомощно адмиралът.

— Бас ловя, че знам как да открия двата кораба — заяви уверено Пит.

Във Вашингтон Сандекър и Гън се спогледаха.

— В какви води ловите риба? — попита предпазливо Сандекър.

— Разширяваме претърсвателната ни координатна мрежа — отвърна Пит.

— Не те разбирам — каза си Гън.

— Да предположим, че пиратският кораб и нашият плавателен съд са извън обсега на сателитните камери, фокусирани върху тесен път.

— Спокойно мога да кажа, че е точно така — призна Сандекър.

— Предполагам, че сте разширили пътя при следващата орбита.

— Да — потвърди Гън.

— И не сте открили никакви следи от никой от двата кораба.

— Никакви.

— Добре, все още не знаем къде е „Дийп инкаунтър“, но знаем къде не е.

Сандекър подръпна грижливо подстриганата си брада.

— Разбирам накъде биеш, но теорията ти няма да издържи.

— Трябва да се съглася с адмирала — каза Гън. — Максималната скорост на „Дийп инкаунтър“ е не повече от петнайсет възела. Няма начин той вече да е излязъл от първоначалния обхват на сателитната камера.

— По пътя към горящия туристически кораб главният механик Хаус успя да достигне двайсет възела — уведоми го Пит. — Признавам, че това беше голямо напрягане, но ако похитителите са били с бърз кораб, може и да са взели нашия съд на буксир и така да са увеличили скоростта му с още четири до шест възела.

Гласът на Сандекър прозвуча скептично.

— Няма никакво значение. И като увеличихме обхвата и пътя на сателитните камери, пак нямаше и следа от „Дийп инкаунтър“.

Пит изигра рисковата си карта.

— Вярно е, но вие сте търсили по повърхността.

— А къде другаде трябваше според теб? — попита заинтригуван Сандекър.

— Дърк има право — обади се замислен Гън. — Ние не насочихме камерите към сушата.

— Извинете за въпроса — намеси се Джордино, — но коя суша се има предвид? Най-близката земна маса до мястото, където е потънал туристическият лайнер, е най-северната точка на Нова Зеландия.

— Не — възрази Пит с тих глас, за да произведе ефект. — Островите Кермадек са на не повече от двеста морски мили на юг, което се равнява на осем часа плаване със скорост от двайсет и пет възела — каза той и се обърна към Къслър: — Познати ли са ви островите Кермадек?

— Плавал съм край тях — отвърна Къслър. — Там няма кой знае какво за гледане. Това е група от три малки острова и скалата Лесперанс. Най-големият, с площ от трийсетина квадратни километра, е остров Раул. Той е от вулканичен произход, на него се намира стръмно планинско възвишение на име Мумукай.

— Населен ли е?

— Има малка метеорологична и свързочна станция, но тя е автоматизирана. Метеоролозите го посещават на всеки шест месеца, за да проверяват и поддържат съоръженията. Единствените му постоянни обитатели са кози и плъхове.

— Там има ли залив, достатъчно широк за закотвяне на малък кораб?

— По-скоро е лагуна — отвърна Къслър, — но в нея спокойно могат да пуснат котва два, дори три кораба.

— А растителност за камуфлаж?

— Да, има пищна зеленина и гъста гора. Там може да се скрият два малки кораба, стига някой да не се вглежда внимателно.

— Чухте ли? — попита Пит в телефонната слушалка.

— Аз чух — потвърди Сандекър. — Ще предам на следващия сателит, който мине над онази част от Тихи океан, да насочи камерите си към островната група Кермадек. Как да се свържем с вас?

Пит понечи да попита Къслър за кода за свръзка, но възрастният мъж междувременно написа номера и му подаде листчето. Пит го каза на Сандекър и изключи връзката.

— Дали ще е възможно да направите една обиколка на островите Кермадек? — попита го Пит.

Синьо-зелените очи заблестяха.

— Май сте си наумили нещо…

— Случайно да ви се намира на борда бутилка текила?

Къслър кимна важно.

— Намира ми се. Цяла каса от най-доброто. Глътка синя агава от време на време ме държи бодър и чевръст.

След като чашите бяха напълнени с текила „Порфирио“ — само Мисти предпочете коктейл „Маргарита“ — Пит разкри на възрастния човек какво си е наумил, но само толкова, колкото прецени, че трябва да каже при дадените обстоятелства. В края на краищата, помисли си той, като хвърли още един поглед върху елегантната яхта, никой здравомислещ човек не би рискувал да съсипе такъв красив плавателен съд за осъществяването на един безразсъден план.