Клайв Къслър
Възкръсналите (25)

23.

Едва ли можеше да има по-хубав ден от този за въздушното шоу и за разходката на децата с увредено здраве. Над десет хиляди души се бяха събрали под кобалтовосиньото безоблачно небе. Лек бриз подухваше от Атлантическия океан и разхлаждаше високите летни температури.

„Джийн Тейлър“ беше частно летище насред жилищен район, чиито жители до един притежаваха самолети. Улиците бяха направени така, че семействата да могат да рулират самолета си от къщи до пистата и обратно. За разлика от повечето летищни площадки земята непосредствено около пистата беше покрита с малки храсти, насаждения от жив плет и цветни лехи. Акри земя опасваха по-голямата част от настилката за паркинги на автомобили и за пикници. Хората можеха да се събират на затревените площи, за да наблюдават как самолетите и техните пилоти правят акробатически номера във въздуха, или да се разхождат между старинните самолети, изложени за показ в единия край на пистата.

Децата с физически увреждания бяха доведени от семейства, училища и болници от четири щата. Не липсваха доброволци, които да ги водят да разгледат изложените самолети. Беше емоционално събитие и всеки се чувстваше горд, че е част от него.

Кели беше под огромно напрежение и съзнаваше, че кръвното й налягане се е вдигнало до пределната граница. До този момент всичко вървеше гладко, без спънки, без проблеми, доброволците бяха невероятно услужливи. Собствениците и пилотите на деветдесетте самолета с охота бяха отделили от времето си и участваха на собствени разноски. С нескрита охота те разрешаваха на децата да се настанят в пилотските кабини, докато им разказваха историята на самолетите си.

Но самолетът, на който разчиташе Кели, транспортният самолет, който трябваше да качва децата на групи и да прави с тях обиколка над небостъргачите на Манхатън, го нямаше. Тя беше на път да оповести неприятната вест, когато близката й приятелка и помощничка Мери Конроу се доближи до нея.

— Съжалявам — рече тя съчувствено, — знам колко разчиташе на онзи човек.

— Не мога да повярвам, че Дърк дори не ми се обади да ме уведоми, че не е могъл да уреди самолет — измърмори унило Кели.

Мери беше много хубава жена, около трийсет и пет годишна, винаги спретнато и модно облечена. Къдравата й коса с цвят на жълти есенни листа се развяваше дълга до раменете. Големите й светлозелени очи гледаха света самоуверено и подчертаваха високите скули и заострената й брадичка. Тя понечи да добави нещо, но вместо това засенчи очи и посочи към небето.

— Какво лети там от юг?

Кели вдигна поглед нагоре.

— Не мога да го различа.

— Прилича ми на стар транспортен самолет! — възкликна възбудено Мери. — Ами да, човекът ти пристига!

Кели се изпълни с огромно облекчение, сърцебиенето й се ускори.

— Сигурно е той! — извика тя. — Дърк не ме разочарова!

Децата и останалите присъстващи също вдигнаха глави и впериха погледи в странния на вид стар самолет, който летеше тромаво към тях, само на неколкостотин метра над дърветата около летището, със скорост не повече от сто и двайсет километра в час. Този самолет, наричан гальовно Тенекиената гъска именно заради тромавия си на вид полет, се считаше за най-успешния търговски въздушен лайнер за времето си.

Тримоторниците 5-АТ бяха построени от компанията „Форд мотор“ в началото на хиляда деветстотин и трийсетте години и притежаваният от Пит беше един от малкото останали, които можеха да се видят в музеите или в частни колекции. Повечето имаха опознавателни знаци с определени форми и цветове, по които се установяваше принадлежността им към дадена страна. Пит бе запазил чисто сребристия цвят върху алуминиевите криле и фюзелажа, регистрационния номер и логото на „Форд“.

Тъй като в момента това беше единственият самолет във въздуха, събраните хора и пилотите застанаха на място и наблюдаваха как легендарният самолет направи вираж и зае положение за кацане. Витлата на моторите му проблясваха на слънцето и разсичаха шумно въздуха.

Два мотора висяха от крилете, а третият стърчеше от носа на фюзелажа. Дългите дебели криле създаваха впечатлението, че са в състояние да повдигнат двойно по-масивен самолет. В челното V-образно стъкло имаше нещо комично, но страничните прозорци бяха широки и предоставяха на пилотите предостатъчна видимост. Неостаряващата машина като че ли застина неподвижно за миг във въздуха също като истинска гъска, преди да докосне водата. После много бавно тя стъпи на земята, огромните гуми на колесника „захапаха“ асфалта, изпускайки леки облачета бял дим и едва чуто свирене.

Един доброволец подкара по пистата възстановен джип от Втората световна война и помаха на тримоторника да го следва към определеното му за паркиране място в края на редицата от стари самолети. Пит зарулира между един триплан „Фокер“ DR.1 от Първата световна война, боядисан в яркочервено като славния самолет на барон фон Рихтхофен, и един син самолет амфибия „Сикорски“ S-38 от 1932 година, който можеше да каца и на вода, и на суша.

Кели и Мери Конроу стигнаха до самолета с частна кола за екскурзионни обиколки „Кадилак“ от 1918 година, шофирана от собственика й. Двете слязоха и изчакаха двулопатните витла да спрат да се въртят. Минута по-късно пътническата врата се отвори и оттам се подаде Пит. Той спусна стълба и слезе на земята.

— Ти?! — ахна Кели. — Не ми каза, че самолетът е твой.

— Исках да те изненадам — засмя се той дяволито. — Прости ми за закъснението, но попаднах на силен насрещен вятър на тръгване от Вашингтон — каза той и отмести поглед към Мери. — Здравейте.

— О, извинявай — сети се да ги запознае Кели. — Това е най-добрата ми приятелка Мери Конроу. Тя е помощник-председател на мероприятието. А това е…

— Да, разбрах. Въпросният Дърк Пит, за когото ми проглуши ушите. — Мери измери с поглед Пит и мигом бе пленена от зелените му очи. — Приятно ми е да се запознаем — смънка тя.

— Удоволствието е мое.

— Децата изпаднаха във възторг, че ще летят с твоя самолет — каза Кели. — Само за това говорят, откакто те видяха да пристигаш. Ние сме готови да ги подредим в опашка за полетите.

Пит погледна към събиращите се за случая деца с физически увреждания, много от които бяха в инвалидни колички.

— Колко от тях искат да се качат? Самолетът побира само петнайсет пътника.

— Имаме около шейсет деца — отвърна Мери. — Това прави шест тура.

Пит се усмихна.

— Само че щом ще превозвам пътници, ще ми трябва втори пилот. Приятелят ми Ал Джордино обаче не можа да дойде.

— Няма проблем — увери го Кели. — Мери е пилот в „Конкуест еърлайнс“.

— Колко време?

— Дванайсет години на седем-трийсет и седем на седем-шейсет и седем.

— А колко летателни часа имате с витлови самолети?

— Доста над хиляда.

Пит кимна.

— Добре, качвайте се и ще ви дам плана на полета.

Лицето на Мери грейна като на дете в коледно утро.

— Това, че ще управлявам тримоторен „Форд“, ще накара всички мои познати пилоти да позеленеят от завист.

След като се настаниха на седалките и закопчаха коланите си, Пит запозна Мери с приборите за управление. Командното табло беше самата простота. Няколко задължителни превключвателя и малко повече от десет основни прибора, разположени стратегически върху широко черно табло във формата на пирамида. Само приборите за носовия мотор бяха вградени в таблото. Колкото и странно да изглеждаше, тахометърът, манометърът и термометърът за маслото за двата извънбордови мотора бяха монтирани върху отделни подпори.

Трите ръчки за подаване на горивната смес се намираха между седалките. Щурвалите за елероните имаха дървени ръкохватки — сякаш бяха взети от стари автомобили. Хенри Форд, който е пестял всеки дайм, е настоял компанията му да използва съществуващите вече кормила на автомобилите „Форд“, модел Т. Големият спирачен лост, който се движеше наляво и надясно, за да направлява самолета, когато е на земята, също се издигаше между седалките на пилота и на втория пилот.

Пит включи моторите и ги загледа как се тресат и вибрират в съзвучие с поредица от пукане и „кашляне“, преди цилиндрите да заработят с равномерно тупкане. Тогава той зарулира към края на пистата. Обясни на Мери начина на излитане и кацане, след което й предаде управлението, като й напомни, че управлява стар самолет с опашно колело, а не реактивен самолет.

Мери бързо схвана особеностите при управлението на седемдесет и две годишния самолет. Пит й показа как самолетът може да блокира при скорост сто километра в час, да лети без усилие с два мотора и пак да има достатъчно мощност за кацане само с един мотор.

— Струва ми се странно — надвика тя шума от тройното изпускане на изгорели газове, — като гледам открити мотори, без никакви кожуси.

— Те са направени така, че да издържат на атмосферните влияния.

— Каква е историята му?

— Построен е през 1921 от „Стаут метъл еърплейн къмпъни“ — започна Пит, — която е подразделение на „Форд мотор къмпъни“. Форд построил сто деветдесет и шест такива — първите изцяло метални самолети в Съединените щати. Този е сто петдесет и осмият от поредицата. Около осемнайсет от тях все още съществуват, а три все още летят. Този започва да лети за „Трансконтинентал еър транспорт“, която по-късно се преименува в „ТУА“. Обслужвал е линията Ню Йорк-Чикаго и е превозвал много знаменитости за времето си като Чарлс Линдбърг, Амелия Еърхарт, Глория Суансон, сър Дъглас Феърбанкс, Мери Питфорд. Франклин Рузвелт го наел, за да отиде на Конгреса на демократите в Чикаго. Всеки, който е бил „някой“ в ония дни, го е ползвал. По-удобен и приятен въздушен превоз тогава не е имало. Тримоторният форд е бил първият самолет с отделение за почивка и обслужване от стюардеса. Може и да не съзнаваш, но седиш в самолет, открил съвременната търговска авиация. Той е първият цар на небето.

— Има много интересна история.

— Когато през 1934 година е произведен „Дъглас“ DC-3, „Благонадеждното старче“, както бе прякорът му през кариерата му, е изваден от употреба. През следващите години той обслужва пътници в Мексико. Най-неочаквано, през 1942 година, се появява на филипинския остров Лузон, откъдето евакуира голяма група наши войници в Австралия. След това изчезва в мъглите на времето. По-късно се появява в Исландия като собственост на самолетен механик, който превозвал продоволствия за отдалечени ферми и градове. Аз го купих през 1987 година и го закарах във Вашингтон, където го дадох да бъде старателно реставриран.

— Какви са му техническите характеристики?

— Три мотора „Прат и Уитни“ с мощност четиристотин и петдесет конски сили — отвърна Пит. — Носи на борда си гориво, достатъчно за далечина на полета от осемстотин и осемдесет километра, при крейсерска скорост от сто и осемдесет километра в час. Ако бъде насилен, може да достигне и скорост двеста километра в час. Способен е да се издигне на височина триста трийсет и пет метра за една минута и да достигне таван от пет хиляди и двеста метра. Има разпереност от двайсет и три метра и дължина петнайсет метра. Нещо да съм пропуснал?

— Беше доста изчерпателно — отбеляза Мери.

— Той е изцяло ваш — каза Пит и вдигна ръце от приборното табло. — Това е машина, управлявана само с ръце, всяка секунда.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Мери и напрегна мускули, за да завърти щурвала и да задвижва огромните елерони. След няколко минути на виражи и кръгове тя се приготви за кацане.

Пит я наблюдаваше как се приземи и докосна земята с възможно най-леко тупване, преди да допре и опашното колело до асфалта.

— Много добре — похвали я той. — Направихте го като опитен професионалист на тримоторник.

— Благодаря ви, сър — засмя се тя от удоволствие.

След като тримоторният самолет беше паркиран, децата започнаха да се качват. Повечето трябваше да бъдат повдигани през вратата от доброволци в ръцете на Пит, който ги занасяше на седалките и закопчаваше предпазните колани. Като виждаше как по-сериозно увредените деца показват такава смелост и хумор, въпреки физическите им недъзи, Пит се трогна дълбоко. Кели пое цялата грижа за децата, като ги развеселяваше с шеги и се смееше заедно с тях. След излитането тя им посочваше небостъргачите на Манхатън от въздуха, докато Пит прелиташе над река Хъдсън към града.

Старият самолет беше много удобен за разглеждане на града от въздуха. Ниската скорост и големите квадратни прозорци на фюзелажа предоставяха безпрепятствен панорамен изглед. Децата седяха в старите плетени седалки с възглавници и бъбреха възбудено при вида на градските сгради, които се издигаха срещу тях.

Пит направи три обиколки и докато след приземяването чакаше самолетът да бъде дозареден, отиде да се възхити отблизо на триплощника „Фокер“ от Първата световна война, паркиран до неговия тримоторен самолет. По време на войната фокерът е бил бичът на съюзническите въздушни служби, управляван от немските асове Рихтхофен, Вернер Фос и Херман Гьоринг. Фон Рихтхофен твърдял, че се „изкатервал“ с него като маймуна и маневрирал като дявол.

Пит разглеждаше оръдията, монтирани върху кожуха на моторите, когато един мъж в старомодни авиаторски дрехи се приближи и го заговори.

— Какво ще кажете за него?

Пит се обърна и погледна в маслиненочерните очи на тъмнокож мъж с характерните за египтянин черти на лицето. От него лъхаше известно високомерие. Беше висок и стоеше изправен точно като военен, както го оприличи Пит. Погледът му беше твърд и сякаш гледаше винаги само напред, без да го мести наляво или надясно.

Двамата мъже се огледаха един друг за миг, установявайки, че са еднакви на ръст и тегло. Най-накрая Пит отговори:

— Винаги ме изненадва фактът, че на снимки старите изтребители изглеждат малки, а като застана до тях, са толкова големи. — После посочи двете картечници, поставени зад витлото. — Доколкото разбирам, са истински.

Мъжът кимна.

— Оригинални „Спандау“, 7.92-милиметрови.

— А патронните ленти? Те са пълни.

— Само за да създават по-голяма достоверност за зрителите — отвърна тъмнокожият. — За времето си той е бил великолепна машина убиец. Приятно ми е да си възстановявам спомените. — Мъжът свали авиаторската си ръкавица, наподобяваща рицарска, и протегна ръка към Пит. — Казвам се Конгър Ранд, собственик на самолета. А вие сте пилотът на тримоторника, нали?

— Да. — Пит изпита странно чувство, че мъжът го познава. — Името ми е Дърк Пит.

— Знам. Работите в НЮМА.

— Срещали ли сме се и преди?

— Не, но имаме общи познати.

Преди Пит да отвърне нещо, Кели се провикна:

— Готови сме за последната обиколка.

Пит се обърна, за да каже на пилота на „Фокер“, че трябва да тръгва, но последният бързо се завъртя на пети и изчезна от поглед зад самолета си.

Резервоарите за гориво бяха затворени и веднага щом автоцистерната се отдалечи, на тримоторния самолет се качи последната група деца за разходка над града. Пит остави управлението на Мери, а той отиде при децата, за да разговаря с тях и да им покаже Статуята на свободата и остров Елис от височина триста метра. След това се върна в пилотската кабина и пое управлението, насочвайки самолета над река Ийст и моста Бруклин.

Поради високата температура навън Пит отвори страничния си прозорец и остави въздуха да нахлуе в кабината. Ако на борда нямаше деца, той сигурно щеше да се изкуши да мине под стария достопочтен мост, но това щеше да му коства правото да управлява самолет. Няма да е разумно, прецени трезво той.

Вниманието му бе привлечено от една сянка, която се появи малко над самолета му.

— Имаме си компания — каза Мери, чувайки как децата в пътническата кабина започнаха да викат от радостна възбуда.

Пит вдигна поглед и видя яркочервено петно на фона на синьото небе. Пилотът на червения триплан „Фокер“ му помаха от кабината си, на не повече от петдесет метра от него. Мъжът беше с кожено боне и авиаторски очила с копринена лента, която се спускаше от темето му. Старият фокер беше толкова близо, че Пит видя как зъбите на пилота проблеснаха, когато той се усмихна широко, но някак зловещо. Тъкмо се накани да му помаха в отговор, когато старият самолет рязко промени курса си и се отдалечи.

Пит го проследи с поглед. Червеният триплан извърши лупинг и неочаквано се спусна отново към тримоторния форд, насочвайки се под ъгъл откъм предната му лява страна.

— Какви ги върши този безумец? — попита Мери. — Той не бива да прави акробатични номера над града.

Въпросът й получи отговор, когато две светлини като от лазер присветнаха от дулата на двете картечници „Спандау“. За миг Мери си помисли, че това е част от изпълнение на фигура от висшия пилотаж. Но после челното стъкло се пръсна на малки парченца, а веднага след това бликна гориво и моторът пред пилотската кабина избълва кълбо дим.