Клайв Къслър
Възкръсналите (28)

26.

Адмирал Сандекър стоеше на подиума и даваше импровизирани отговори на въпросите на журналисти. Ако имаше нещо неприсъщо на адмирала, то беше медийният нарцисизъм. Макар че винаги поддържаше добри връзки с пресата и телевизионните репортери и често обичаше да разговаря с тях поотделно, той просто не се чувстваше удобно в светлината на прожектора, както и да избягва или заобикаля провокиращи въпроси. Навремето Сандекър минаваше за прекалено честен и прям в очите на бюрократичния Вашингтон.

След четирийсет минути настоятелни въпроси относно ролята на НЮМА в разследването на трагичното потъване на „Емърълд долфин“ Сандекър си отдъхна, когато наближи краят на пресконференцията.

— Ще ни кажете ли какво са намерили вашите хора по време на огледа им с автономния подводен апарат? — попита една известна в страната телевизионна репортерка.

— Вярвам, че сме открили доказателство, навяващо на мисълта, че пожарът е бил предизвикан умишлено — отвърна Сандекър.

— Можете ли да опишете това доказателство?

— То изглежда като леснозапалима материя, открита на мястото, откъдето според членове на корабния екипаж е тръгнал пожара.

— Какъв вид субстанция е? — попита репортер от „Вашингтон Поуст“.

— В момента се изследва в лабораторията на ФБР — отвърна уклончиво Сандекър. — Скоро ще имаме резултатите.

— Какво можете да ни кажете за терористичното отвличане на вашия научноизследователски съд „Дийп инкаунтър“? — Въпросът бе зададен от репортер на Си Ен Ен.

— Не много повече от онова, което вече знаете от предишни съобщения. Ще ми се да ви дам по-големи подробности на въпроса защо криминални елементи са отвлекли кораба на НЮМА, но за съжаление никой от пиратите не е останал жив, за да ни каже.

Една жена в син костюм от Ей Би Си Нюз вдигна ръка.

— Как екипът от НЮМА е успял да унищожи пиратския кораб и всички на борда му?

Такъв въпрос се очакваше и Сандекър се беше подготвил за него. Колкото и да му беше неприятно, той излъга, за да опази учените и корабния екипаж на НЮМА от това да им бъде лепнат етикета „убийци“.

— Доколкото можем да кажем, един от похитителите, охраняващ входа за лагуната, е изстрелял граната в „Дийп инкаунтър“. Той обаче не улучил целта и гранатата избухнала в пиратския кораб.

— Какво е станало с този охранител? — настоя да узнае жената. — Останал ли е жив, за да бъде арестуван?

— Не, загинал е при схватка с моя ръководител на специални проекти, който се опитал да го обезвреди, тъй като онзи се канил да изстреля втора граната в кораба ни.

Репортерка от „Лос Анджелис таймс“ привлече погледа на Сандекър.

— Знаете ли дали има някаква връзка между двете произшествия?

Сандекър вдигна ръце в знак на неведение.

— За мен това е загадка. Може би вие ще извадите по-голям късмет, като получите отговорите от ФБР и ЦРУ по време на разследването.

Същата журналистка вдигна ръка за втори въпрос и Сандекър й кимна.

— Същият ли ръководител на специални проекти към НЮМА спаси две хиляди и петстотинте души на борда на „Емърълд долфин“, изследователския ви кораб от разрушение и живота на децата с физически увреждания в Ню Йорк вчера по време на въздушната битка?

— Да — отвърна с гордост Сандекър. — Името му, както вече знаете, е Дърк Пит.

Жена от последния ред извика високо въпроса си:

— Мислите ли, че има връзка…?

— Не, не мисля — прекъсна я Сандекър. — И моля ви, не ме питайте повече по този въпрос, тъй като не съм разговарял с господин Пит след станалото и знам само онова, което четох във вашите вестници и видях в новинарските ви емисии по телевизията. — Той замълча, отстъпи назад и вдигна ръце. — Дами и господа, това е всичко, което знам. Благодаря ви за вниманието.

Когато адмиралът се върна в кабинета си, завари Хирам Йегър да го чака в преддверието. Коженото куфарче на доктор Еган стоеше на пода до стола му. Той се беше влюбил в старото куфарче и беше започнал да носи в него работа за вкъщи, тъй като беше по-широко и по-квадратно от другите. Йегър стана и последва Сандекър в кабинета му.

— Какво имаш за мен? — попита го адмиралът, докато сядаше зад бюрото си.

— Реших, че може да те заинтересуват последните данни от водолазната работа на ЦРУ по кораба на похитителите — каза той, като отвори куфарчето и извади една папка.

Сандекър повдигна докрай вежди и се вгледа в Йегър над очилата си за четене.

— Откъде си се сдобил с тази информация? ЦРУ още не ни е предоставило нищо. Знам със сигурност, че те са се спуснали при корабните останки… — Той замълча и погледна часовника си. — Преди десет часа.

— Ръководителят на проекта настоява да му се подават данни на всеки час. Може да се каже, че ние ще узнаем какво са открили те почти едновременно с тях.

— Ако научат, че нашата Макс е влязла тайно в техните файлове, доста ще си изпатим.

Йегър се усмихна лукаво.

— Повярвай ми, адмирале, те никога няма да узнаят. Макс получава данните от компютъра на спасителния кораб, преди те да бъдат криптограмирани и изпратени за анализ в главната им квартира в Лангли.

Сега Сандекър на свой ред се усмихна дяволито.

— Добре, казвай какво е открила Макс.

Йегър отвори папката и започна да чете.

— Корабът на похитителите е разпознат като четирийсет и един метров многоцелеви работен кораб с екипаж, построен в корабостроителницата „Хоган и Лашийр“ в Сан Диего, Калифорния. Предназначен е да обслужва офшорната петролна индустрия в Индонезия. Смята се, че е високоманеврен и бързоходен.

— Установили ли са кой е собственикът му? — попита Сандекър.

— Регистриран е към „Барак Ойл къмпъни“, филиал на „Колексико“.

— „Колексико“ — повтори като ехо Сандекър. — Мислех, че те вече не съществуват, откакто бяха купени.

— Ситуация, която не се хареса особено на индонезийското правителство, след като главният им източник на доходи от петрол изчезна.

— Кой купи „Колексико“?

Йегър се усмихна.

— Беше купена и разформирована от „Цербер корпорейшън“.

Сандекър се облегна назад, по лицето му се изписа самодоволен израз.

— Ще ми се да видя физиономията на Чарли Дейвис, като научи това.

— Няма да има директна връзка — поясни Йегър. — Собствеността на кораба изобщо не е прехвърляна. Проверката ми в собствената ни библиотека не откри никаква следа от кораба от 1999 година досега. Не съществува никаква вероятност похитителите да задържат някакво доказателство, водещо към „Цербер“.

— Аварийно-спасителната група от ЦРУ разпознала ли е някого от похитителите?

— Почти нищо не е останало от телата им за разпознаване, а охранителят на входа на лагуната е бил отнесен в морето от отдръпващия се прилив. Както Дърк предполага, вероятно по зъбите и пръстовите отпечатъци ще се окаже, че въпросните приятелчета са бивши бойци от Специалните сили, които са започнали да работят като наемни убийци.

— Нещо обичайно сред военните напоследък.

— За жалост повече пари се правят вън от армията, отколкото вътре в нея.

— Макс излезе ли с някаква теория за вероятните мотиви, подтикнали директорите на „Цербер“ да извършат такова масово убийство?

— Тя не може да създаде сценарий, който да е смислен.

— Може би доктор Еган е ключът — каза замислен Сандекър.

— Ще задам на Макс команда да се поразрови в живота на добрия доктор.

 

 

Йегър се върна в просторната си компютърна зала и седна пред клавиатурата си. Подаде команда, за да извика Макс и зачака, загледан в нищото, изображението й да се появи в холографна форма. След малко вдигна поглед към нея.

— Случи ли се нещо, докато бях при адмирала?

— Водолазите съобщават, че всъщност не са открили нищо, свързано с пиратския екипаж. Нямало лични вещи, бележници, нищо, освен дрехите и оръжията им. Който и да е бил отговорен за операцията по отвличането, е бил майстор по прикриването на следи.

— Искам да те извадя от този проект и да ти възложа да направиш задълбочени проучвания на биографията на доктор Елмор Еган.

— Ученият ли?

— Същият.

— Ще видя какво мога да открия извън обичайната биография.

— Благодаря ти, Макс.

Йегър се почувства уморен. Реши да се прибере вкъщи по-рано. Откакто се беше потопил в случая „Долфин“, както накратко го наричаха, почти заряза семейството си. Нямаше да е лошо да заведе жена си и децата си на вечеря и на кино. Постави коженото куфарче върху плота и го отвори, за да сложи вътре няколко папки и книжа.

Йегър не беше от хората, които се стряскат лесно. Познаваха го като спокоен и кротък човек. Но това, което видя сега, направо го потресе. Съвсем предпазливо, сякаш пъхаше ръка в мечешка бърлога, той бръкна в куфарчето. Потърка субстанцията, която напипа, между палеца и показалеца си.

— Масло?! — смотолеви той под носа си, вторачен в течността, изпълваща наполовина коженото куфарче. Не е възможно, помисли си той объркан. Не съм изпускал куфарчето от ръцете си, откакто излязох от кабинета на Сандекър!