Клайв Къслър
Възкръсналите (4)

2.

Мъжете, екипирани със защитни облекла, с каски и кислородни бутилки на гърба, полагаха огромни усилия да овладеят огнения ад. Те бяха добре подготвени в борбата с корабни пожари, но сега безпокойството им растеше с всяка изминала минута, тъй като практически ръцете им бяха вързани. С неработещите пожарогасителни системи и неизползваемите противопожарни съоръжения те не бяха в състояние да направят нищо, освен да стоят безпомощни и да наблюдават как огънят вилнее неудържимо. В рамките на петнайсет минути палуба А се превърна в същинска клада. Пламъците обхванаха търговското ларго и запълзяха към близките лодъчни палуби. Докато матросите на двата борда се приготвяха да спуснат спасителните лодки, върху тях се изля огнен порой и те се пръснаха на всички страни, за да спасят живота си.

А алармата продължаваше да мълчи.

Старшият помощник-капитан Шефийлд като че ли нямаше намерение да се предава. С огромна неохота той пое командването на кораба, все още не можейки да повярва, че капитан Уейткъс е мъртъв, нито че хората на борда са застрашени от смъртна опасност. Като всички съвременни туристически кораби, и „Емърълд долфин“ бе построен да издържа на пожар. Това, че пламъците се разпростираха със светкавична скорост, опроверга всички мерки за безопасност, предвидени от морските архитекти.

Шефийлд загуби ценно време, като изпрати матроси да потърсят капитана и ги изчака да се върнат и доложат, че никъде не са го открили. Тогава той влезе в помещението за морски карти и изучи курса на кораба, отбелязан на една голяма карта. Последното обозначение, зададено на системата за глобално позициониране от четвъртия помощник-капитан само преди трийсетина минути, показваше, че най-близката суша е остров Тонга, намиращ се на малко повече от двеста мили в посока североизток. Той се върна на мостика и излезе на крилото. Пороен дъжд се изливаше над кораба, вятърът се усилваше и увеличаваше височината на вълните, които се блъскаха в носа на височина до метър и половина.

Той се обърна назад и дъхът му спря от ужас, като видя, че от средата на кораба излиза дим и пламъци лижат спасителните лодки. Развихрилият се пожар като че ли поглъщаше всичко по пътя си. Защо нямаше сигнал за тревога? „Емърълд долфин“ беше един от най-безопасните кораби в света. Беше немислимо да свърши на морското дъно. Сякаш отърсвайки се от кошмар, той включи пожарната сигнализация.

Междувременно казиното се бе превърнало в огнен пъкъл. Невероятно силната горещина и пълното бездействие на противопожарните системи и съоръжения разтопяваха или поглъщаха за секунди всеки предмет в близост до нея. Пламъците нахлуха в театралната зала и бързо я превърнаха в крематориум, сценичните завеси избухнаха във вид на огнени фойерверки, преди пламъците да нахлуят навътре, оставяйки след себе си почернял и тлеещ скелет. Огънят вече бе стигнал само на две палуби под първата от долните пътнически кабини.

Камбани заудряха, вой на сирени се разнесе из кораба — единствената предупредителна система, заработила под команда. Замаяните от сън 1 600 пътници се разбудиха и объркани, със забавени реакции, се питаха за какво ли са тези тревожни сигнали в 4:25 часа сутринта. Отначало всички спокойно започнаха да се обличат в удобни всекидневни дрехи. Сложиха също и спасителните си жилетки, както бяха инструктирани след качването им на кораба, за да се отправят към съответните спасителни лодки. Само малцината, които излязоха на верандите си и видяха за какво беше тревогата, се сблъскаха с реалността.

Осветени от океан от корабни светлини, те съзряха облаци гъст дим и огнени езици, които бълваха от разтопените и смачкани илюминатори и прозорци на долните палуби. Гледката беше смайваща и ужасяваща в същото време. Едва тогава започна да ги обхваща паника. Тя ги изпълни напълно, когато първите от тях се втурнаха към лодъчната палуба, но се озоваха пред стена от пламъци.

Доктор Еган поведе дъщеря си към най-близкия асансьор и натисна копчето за палубата за наблюдение, заемаща най-горната част на надстройката, откъдето се разкриваше гледка към целия кораб. Най-лошите му страхове се потвърдиха, когато видя огромния пожар, бушуващ на седем палуби под тях в средната част на кораба. От удобното си за наблюдение място той видя също как пламъците поглъщат двете палуби, където се намираха спасителните лодки. На кърмата матросите бясно хвърляха в морето контейнери, от които изскачаха и автоматически се надуваха спасителни салове. Гледката порази Еган. Матросите като че ли не взимаха предвид обстоятелството, че корабът продължаваше да се движи с крейсерска скорост и празните салове скоро останаха далече зад килватера му.

С пепеляво лице и изумен от това, което виждаше, той рязко извика на Кели:

— Бързо слизай в откритото кафене на палуба В и стой там.

Кели, само по къси панталони и блуза без гръб, с презрамки, вързани около врата, го попита:

— А ти няма ли да дойдеш?

— Трябва да се върна в кабината да си взема книжата. Ти върви, аз ще те настигна след няколко минути.

Асансьорите бяха претъпкани с хора от долните палуби и двамата нямаше как да слязат с тях от палубата за наблюдение, затова се принудиха да си проправят път по стълбищните клетки, задръстени от изплашени хора. Тълпи изпълваха всеки коридор и пасаж, всеки асансьор и ескалатор, като термити в мравуняк, нападнат от мравояд. Хора, които водеха отговорен и дисциплиниран живот, сега изведнъж се превърнаха в жалка паплач, преливаща от страх пред смъртта. Някои ходеха слепешката, без да знаят накъде вървят; други — като в мъгла, объркани от пълното безредие. Мъже ругаеха, жени пищяха. Драмата бързо се превръщаше в сцена от Дантевия „Ад“.

Матроси, офицери, стюарди и обслужващи кабините стюардеси правеха всичко по силите си да овладеят всеобщия хаос. Но това беше загубена кауза. Без убежището на спасителните лодки никой нямаше къде да иде освен във водата зад борда. Матроси и офицери се провираха между стълпотворението от изплашени хора, като проверяваха дали са сложили правилно спасителните си ризи и ги утешаваха, че спасителните кораби са тръгнали насам.

Това също беше напразна надежда. Все тъй като парализиран, Шефийлд още не беше подал сигнала за бедствие „Мейдей“. Три пъти главният радист беше изскачал от радиорубката, за да го пита дали да предаде „Мейдей“ и да установи връзка с всички кораби в района, но Шефийлд не беше в състояние да реагира.

След няколко минути щеше да е много късно. Пламъците вече бяха на по-малко от петнайсет метра от радиорубката.

Кели Еган стигна най-накрая до откритото кафене на палуба В на кърмата и го завари претъпкано с лутащи се насам-натам пътници. Тук нямаше нито един от корабните офицери, който да въдворява ред и спокойствие. Хората кашляха от дима, виещ се около кораба и разнасян от вятъра, духащ откъм кърмата. Корабът продължаваше да пори водите със скорост двайсет и четири възела.

Като по чудо повечето от пътниците бяха избегнали смъртта в каютите си, като спокойно ги бяха напуснали, преди пламъците да преградят изходите по коридорите, стълбищата и асансьорите. Отначало никой не беше приел бедствието за сериозно, но скоро нарастваща паника изпълни всички, след като установиха, че спасителните лодки са недостъпни. Лицата и от командния, и от изпълнителския състав на кораба проявиха изключителна храброст, като избутваха всички към кърмовите палуби, където временно можеха да се отдалечат от пламъците.

Цели семейства се озоваха там — бащи, майки и деца, много от тях все още по пижами. Някои от децата плачеха от уплаха, а други скачаха от възбуда като в голяма игра, докато обаче не видяха страха в очите на родителите си. Жени с разчорлени коси и по хавлии стояха сред други, които бяха отказали да побързат да напуснат кабините си и се бяха гримирали, облекли стилно и взели чантите си. Мъжете бяха облечени предимно във всекидневно облекло, а неколцина бяха навлекли спортни сака върху бермуди. Само една млада двойка беше по бански костюми — двамата се бяха приготвили да скачат във водата. Всички обаче бяха обединени от едно — страх от смъртта.

Кели си проправи път през тълпата до леерното ограждане и се хвана здраво за перилото. Беше все още тъмно, когато погледна надолу към разпенената от гребните винтове вода. В предутринната тъмнина, под осветлението на корабните прожектори, килватерът се виждаше на двеста метра зад кораба. Оттатък него черното море се сливаше с черния хоризонт, все още обсипан със звезди. Тя се зачуди защо корабът не спира да се движи.

Една жена нададе истеричен вой.

— Всички ще изгорим живи! Не искам да умра в пламъците!

И преди някой да успее да я спре, тя се прехвърли над леерното ограждане и скочи в морето. Изумени погледи я видяха как потъна, после главата й се подаде отново за миг над повърхността и накрая изчезна завинаги в мрака.

Кели започна да се безпокои за баща си. Тъкмо реши да се върне в каютите им, за да го потърси, и го видя да идва, носейки в ръка кафяво кожено куфарче.

— О, татко — проплака тя. — Помислих, че сме се изгубили.

— Каква лудница, абсолютна лудница — изрече той задъхан и с пламнало лице. — Сякаш стадо говеда препускат в кръг.

— Какво да правим? — попита го дъщеря му с тревога в гласа. — Къде можем да отидем?

— Във водата. Тя е единствената ни надежда да останем живи възможно най-дълго — отвърна Еган, поглеждайки я със сериозно лице.

Очите й проблеснаха като сини сапфири, когато в тях попадна лъч светлина. Той не можеше да се начуди колко приличаше тя на майка си Лана на нейните години. Двете бяха еднакви на ръст, тегло и конструкция на тялото — високи, с изящни фигури и с пропорции, съвършени почти като на топмодели. Кели беше копие на майка си и с дългата си, права коса с кафеникавия цвят на кленовата захар, ограждаща лицето й с високи скули, изваяни устни и прав нос. Единствената разлика между тях беше в краката и ръцете им. Дъщерята беше по-атлетична, докато майка й беше по-нежна и грациозна. Двамата с Кели се покрусиха дълбоко, когато Лана почина от дълга битка с рак на гърдата. Сега, както стоеше на борда на горящия кораб, сърцето му натежа неописуемо при мисълта, че и животът на Кели беше застрашен да секне рано.

Тя му се усмихна дръзко.

— Добре поне че сме в тропиците и водата ще е достатъчно топла за плуване.

Той я стисна за рамото и извърна глава към морето, което препускаше покрай кораба на близо петнайсет метра под тях.

— Няма смисъл да скачаме, преди корабът да е спрял — каза той. — Ще изчакаме до последната възможна минута. Сигурно спасителните кораби вече са тръгнали насам.

На мостика старшият помощник-капитан Шефийлд се хвана здраво за перилото и се загледа в червената светлина, отразяваща се върху вълните като в калейдоскоп. Цялата средна част на кораба беше обхваната в пламъци, които се лееха като бурни реки през илюминатори и прозорци, останали без стъкла от силната горещина. Изглеждаше немислимо, че няма да мине и час и „Емърълд долфин“, гордостта на туристическите линии „Блу сийз“, ще се превърне в изпепелен корпус, който щеше да дрейфува мъртъв и ненужен върху тюркоазно море. Съзнанието му отдавна беше изключило всякаква мисъл, отнасяща се за 2 500-те пътници и екипаж.

Той вдигна невиждащ поглед към тъмното море в далечината. И да се задаваха светлини на други кораби, той беше сляп за тях. След малко към него се втурна Макферин. Лицето му беше черно от сажди, униформата му изгорена на места, веждите и част от косата му опърлени. Той сграбчи Шефийлд за рамото и грубо го обърна към себе си.

— Корабът поддържа крейсерска скорост право към вятъра. Пожарът се подклажда като с огромни мехове. Защо не подаде команда да спре?

— Това е работа на капитана.

— А къде е капитан Уейткъс?

— Не зная — отвърна разсеяно Шефийлд. — Той излезе и повече не се върна.

— Значи е загинал в огъня. — Макферин забеляза, че е безполезно да разговаря с началника си, затова грабна телефона и се обади на главния механик.

— Чийф, говори Макферин. Капитан Уейткъс е мъртъв. Пожарът излезе от контрол. Спри машините и изведи хората си горе. Не можете да минете през средата на кораба, ще трябва да се насочите към носа или кърмата. Ясно?

— Толкова ли е сериозен пожарът? — попита тъпо главният механик Реймънд Гарсиа.

— Много по-сериозен.

— А защо да не се отправим направо към спасителните лодки?

Каква лудост, помисли си Макферин. Никой от мостика не беше уведомил машинната команда, че огънят вече е разрушил половината кораб.

— Всички спасителни лодки изгоряха. „Емърълд долфин“ е обречен. Излизайте от машинното, докато е време. Оставете генераторите включени, ще ни трябва осветление, за да напуснем кораба и да сигнализираме на всеки възможен спасителен кораб.

Главният механик Гарсиа не изгуби време за повече въпроси. Той веднага подаде команда за спиране на машините. Малко след това хората му напуснаха машинното отделение и се насочиха към носовите товарни и багажни отсеци.

Гарсия тръгна последен, като преди това провери дали генераторите работят нормално.

— Отговори ли някой кораб на нашия „Мейдей“? — обърна се Макферин към Шефийлд.

Последният продължаваше да гледа с празен поглед.

— Мейдей ли?

— Не даде ли местоположението ни, не поиска ли незабавно съдействие?

— Да, трябва да подадем сигнал за помощ… — смънка разсеяно Шефийлд.

Макферин мигом долови неспособността на Шефийлд да говори и мисли и се ужаси.

— О, боже, сигурно вече е късно. Пламъците може и да са стигнали до радиорубката.

Той грабна отново телефона и позвъни в радиорубката, но чу само атмосферни смущения. Изтощен и едва издържащ на болките от изгарянията си, Макферин се облегна на командното табло.

— Над две хиляди души ще загинат от огъня или във водата без капка надежда за спасение — прошепна той с отчаяние. — А ние не можем да направим нищо, освен да ги последваме.