Клайв Къслър
Възкръсналите (35)

33.

31 юли 2003 г.

Езерото Тохоно, Ню Джърси

Езерото Тохоно е встрани от утъпкания път, що се отнася до езерата в Ню Джърси. Там няма крайезерни жилища. То се намира върху частен имот, собственост на корпорацията „Цербер“ и се ползва от върховното й управление. За отдих на служителите беше предоставено друго курортно езеро, отдалечено на петдесетина километра. Тъй като островът е изолиран, езерото не беше оградено. Единственото средство за охрана се явяваше един заключен портал на осем километра, препречващ път, който се виеше през ниски хълмове и местност с гъста гора и стигаше до удобна триетажна ловна хижа, построена от дървени трупи. Хижата гледаше към езерото и към кей с хангар, приютяващ канута и гребни лодки. По езерото не се разрешаваше движението на моторизирани плавателни съдове.

Фред Еймс не беше директор в „Цербер“. Той дори не беше служител от ниско ниво, а един от неколцината местни жители, който не обръщаше внимание на табелите „Не преминавай“ и се промъкваше до езерото, за да лови риба. Той си издигаше малка палатка зад дърветата край езерния бряг. Езерото беше зарибено с широкоустен костур и редки видове риба, така че на него не му бяха нужни дълги часове, за да улови няколко костура от два до четири килограма до пладне. Той тъкмо се канеше да нагази във водата с непромокаемите си рибарски ботуши и да хвърли въдицата си, когато забеляза голяма черна лимузина да спира край лодъчната рампа. От нея слязоха двама мъже с рибарски принадлежности, а шофьорът избута една от няколкото лодки от рампата във водата.

На Еймс му се стори необичайно за служители от корпорацията да не използват лодка с извънбордов мотор. Вместо това единият от тях натисна веслата и изведе лодката до средата на езерото, където я остави да дрейфува, а другите двама закачиха примамките за костур и хвърлиха въдиците си. Еймс се върна в гората и реши да си стопли кафе на туристическата си печка и да почете книга, докато риболовците от корпорацията си тръгнат.

Мъжът, който седеше в средата на лодката и гребеше, изглеждаше висок малко над метър и осемдесет и много добре сложен за шейсетте си години. Имаше червеникавокестенява коса, без сиви косми, и почерняло от слънце лице. Приличаше на древногръцка мраморна скулптура — главата, челюстта, носът, ушите, ръцете и краката бяха като изваяни до съвършенство. Очите му бяха почти синьо-бели, като на хъски, но не пронизващи. Мекият им поглед често минаваше погрешно за приятелски и сърдечен, а в действителност правеше дисекция на всекиго в обсега му. Движенията му — като гребеше, връзваше примамката и после хвърляше въдицата си — бяха съвсем точно премерени.

Къртис Мърлин Зейл беше професионалист. Нищо не бе останало от момчето, което някога сновеше из царевичните ниви, за да изпълни скучните си задължения. След като баща му почина, той напусна училище, за да поеме семейната ферма и се образоваше сам. До двайсетгодишната си възраст бе превърнал фермата в най-голямата в областта и нае управител да я ръководи за майка си и трите си сестри.

Показвайки остър ум и хитрост, той си подправи гимназиалната диплома, за да бъде допуснат до най-престижното търговско училище в Ню Ингланд. Въпреки липсата на гимназиални познания Зейл беше благословен с брилянтен ум и фотографска памет. Завърши с отличие и продължи в университета, за да получи докторска степен по икономика.

Оттам нататък животът му следваше определена схема: той основаваше компании и ги разработваше, докато станеха изключително успешни, а после ги продаваше. На трийсет и осем години Зейл беше деветият по богатство в Америка, чиято чиста стойност наброяваше милиарди. После купи петролна компания с ниски печалби, но с високи наеми на клоновете й в страната и Аляска. След десет години я обедини със стара химическа компания. Най-накрая вля холдингите си в гигантския конгломерат, наречен „Цербер“.

В действителност никой не познаваше Къртис Мърлин Зейл. Той не завързваше приятелства, не ходеше на приеми, не посещаваше обществени прояви, не беше женен и нямаше деца. Любовта му беше властта. Той купуваше и продаваше политици, сякаш те бяха породисти кучета. Беше безскрупулен, жилав и студен като айсберг. Опонентите му в бизнеса никога не постигаха успех в сделките си. Повечето от тях свършваха с поражение или фалит — жертви на мръсни предателски битки, които далеч надхвърляха етичните процедури в бизнеса.

Понеже беше изключително хитър и предпазлив, никой нито за миг не се съмняваше, че Къртис Мърлин Зейл преуспява чрез изнудване и убийства. Колкото и странно да беше, никой от неговите съдружници, нито журналистите или враговете му нямаха причина да се запитат за причината за смъртта на хората, кръстосали шпаги с него. Мнозина от онези, които заставаха на пътя му, умираха от привидно естествена смърт: сърдечен удар, рак или други по-разпространени заболявания. Други загиваха при злополуки — с кола, оръжие или удавяне. А неколцина просто изчезваха. И никоя следа не водеше до вратата на Зейл.

Къртис Мърлин Зейл беше хладнокръвен социопат без капка съвест. Той можеше да убие дете с лекотата, с която би стъпкал мравка.

Той заби синьо-белите си очи в началника на охраната, който несръчно се опитваше да оправи оплетеното влакно на макарата си.

— Струва ми се много странно, че три жизненоважни проекта, планирани с такава добросъвестна преднамереност и компютризиран анализ, се провалиха.

Отличавайки се от стереотипния азиатец, Джеймс Вон така и не успя да придобие загадъчен поглед. Едър за расата си, той беше бивш майор от Специалните сили, изключително дисциплиниран и гъвкав и смъртоносен като увити в едно черна мамба и африканска усойница. Той беше началник на организацията за мръсните номера на Зейл и прилагането им в действие, наречена „Вайпърс“^[1].

— Събитията излязоха от нашия контрол — поясни той, влуден от усуканата корда на макарата му. — „Емърълд долфин“ тъкмо се разцепи и ония учени от НЮМА се появиха неочаквано и се гмурнаха в дълбините, за да го изследват. После, когато отвлякохме членовете на екипажа, те успяха да избягат. И сега, според моите разузнавателни източници, служители от НЮМА са изиграли важна роля в спасяването на „Голдън марлин“. Те като че ли всеки път се появяват като чума.

— Как си го обяснявате, господин Вон? Та те са океанографска агенция, агенция, посветена на морски изследвания, а не военен, разузнавателен или следствен отдел към правителството. Как тогава са способни да осуетят дейности, планирани и извършени от най-добрите професионални наемни убийци, които могат да се купят?

Вон остави въдицата и макарата си.

— Не предвидих решителността на НЮМА. Беше просто лош късмет.

— Не приемам подобни грешки с лекота — каза безизразно Зейл. — Случайностите са плод на лошо планиране, грубите грешки — на некомпетентност.

— Никой не съжалява за провала повече от мен — отвърна Вон.

— Освен това намирам онзи глупав риск на Оно Канай в Ню Йорк за особено тревожен. Все още не мога да разбера защо той трябваше да ни коства загубата на скъп античен самолет с опита си да свали самолет, пълен с деца. Кой го е упълномощил да го прави?

— Направил го е изцяло на своя глава, след като се е натъкнал на Пит. Нали вашите директиви постановяват, че всеки, който представлява пречка за нашите планове, трябва да бъде елиминиран. И после, разбира се, идва и фактът, че Кели Еган е била на борда.

— Защо да я убива?

— Тя би могла да разпознае Канай.

— Имаме късмет, че полицията не може да свърже Канай с твоите вайпъри, а чрез тях и с „Цербер“.

— Наистина няма да могат — обеща Вон. — Ние пуснахме достатъчно фалшиви улики, които да заличат следата завинаги… както сме правили със стотици други операции.

— Аз бих подходил по-различно — каза Зейл с ледена нотка в гласа.

— От значение са резултатите — възрази Вон. — Двигателите на Еган никога няма повече да бъдат смятани за двигателно средство, поне докато не приключат разследванията на „Емърълд долфин“ и „Голдън марлин“, което ще трае поне година или повече. И тъй като той е мъртъв, формулата му за смазочно масло „Слик 66“ скоро ще ни принадлежи.

— При условие че можете да я дадете в ръцете ми.

— Все едно че е сторено — отговори дръзко Вон. — Възложил съм работата на Канай. Той няма да посмее да допусне провал този път.

— А Джош Томас? Той никога няма да ни я даде.

Вон се разсмя.

— Дъртият пияница ще ни я даде много, много скоро, уверявам ви.

— Много сте сигурен.

Вон кимна.

— Канай се реваншира заради необмислената си авантюра, като отвлече Кели Еган от „Голдън марлин“, след като взриви подводницата, за да я потопи. Качи жената на самолет, за да я закара в бащиния й дом в Ню Джърси.

— Където, предполагам, смята да я измъчва пред очите на Томас, за да го накара да издаде формулата за масло.

— Не е точно гениален план, но поне ще предостави куп информация.

— Ами пазачите около фермата?

— Открихме начин да проникнем през охраната, без да се задействат алармените системи.

— Канай има късмет, че вие сте му наредил да се върне тук, преди хората му и корабът да бъдат взривени край островите Кермадек.

— Трябваше ми тук по други причини.

Зейл помълча известно време, после заговори:

— Искам този въпрос да се уреди веднъж завинаги. Проектите ни трябва да завършват без прекъсвания отвън. Не бива да има повече провали. Може би ще трябва да намеря някого, който да ръководи „Вайпърс“ без усложнения.

Преди Вон да отговори, въдицата на Зейл се изви — един костур бе захапал стръвта. Рибата изскочи над водата и отново цопна в нея. Зейл предположи, че теглото й е около три килограма. Двамата мъже се смълчаха, докато Зейл бавно умори рибата и започна да навива кордата. Когато рибата се появи до лодката, Вон я загреба със серкме и я загледа как се мята между ходилата му.

— Добър улов — поздрави той Зейл.

Лицето на главния директор на „Цербер“ доби доволен израз, докато махаше кукичката на червено-белия вибратор от устата на рибата.

— Със стара „Басарино“ като тази, изпробвана и вярна, никога няма празно. — Той не хвърли въдицата отново, а бръкна в риболовната си кутия и направи цяло представление, тършувайки за друга изкуствена стръв. — Слънцето се издига все повече и мисля да опитам с „Уиноу“.

В съзнанието на Вон светна предупредителна лампичка и той се вгледа в очите на Зейл, мъчейки се да прочете мислите му.

— Да не би да намеквате, че вече не ставам за началник на „Вайпърс“?

— Мисля, че други ще могат да довеждат бъдещите мероприятия до по-продуктивен край.

— Служих ви лоялно цели дванайсет години — възрази Вон със сдържан гняв. — Това нищо ли не значи?

— Повярвайте ми, признателен съм ви… — изведнъж Зейл посочи зад гърба на Вон. — Хванала ви се е риба.

Вон се обърна да погледне, осъзнавайки твърде късно, че влакното му беше все още усукано и той не беше пуснал стръв във водата. Със светкавично движение Зейл грабна спринцовка от риболовната си кутия, заби иглата във врата на Вон и натисна буталото.

Отровата подейства почти веднага. Още преди да понечи да се съпротивлява, тялото на Вон се скова и миг след това настъпи смъртта. Той падна в лодката с широко отворени очи и отпуснато тяло.

Зейл спокойно потърси пулса му и като не напипа такъв, уви около глезените на Вон едно въже, завързано за котвата на лодката — голяма тенекиена кутия, пълна с втвърден бетон. После спусна котвата зад борда и избута тялото на Вон след нея. Остана бездушно загледан във водата, докато въздушните мехурчета спряха да се издигат до повърхността.

Рибата продължаваше да се мята на дъното на лодката, но бързо бе укротена от Зейл, който метна и нея зад борда при Вон.

— Съжалявам, приятелю — промълви той с поглед в зелената вода, — но провалът води до провал. Когато сетивата ти затъпеят, време е да бъдеш сменен.

Губейки търпение, Фред Еймс тръгна предпазливо към езерото, криейки се зад дърветата. Като стигна до брега, той погледна над водата към самотния рибар, който гребеше обратно към чакащата лимузина.

— Странно — смънка той под носа си, — мога да се закълна, че в лодката имаше двама мъже.