Клайв Къслър
Възкръсналите (1)

В забвение

М. юни, 1035 г.

Някъде в Северна Америка

Те се носеха в сутрешната мъгла безмълвни и тайнствени като призраци на кораби фантоми. Грациозно извитите им вълнорези и кърмови упори се изтъняваха високо нагоре и завършваха с резбовани украшения във вид на дракони, които заплашително оголваха зъби, сякаш ръмжаха, а очите им пронизваха мъглата в търсене на жертви. Вярваше се, че освен да всяват страх сред враговете, драконите са също така и закрилници срещу духовете, обитаващи морето.

Малката група от емигранти пътуваше в дълги, елегантно извити черни корпуси, които пореха вълните на морето с лекотата и стабилността на пъстърви в спокоен ручей. Дълги гребла, излизащи от отвори в корпуса, загребваха тъмната вода и придвижваха корабите напред. Квадратните платна на червени и бели ивици висяха отпуснато в неподвижния въздух. Зад тях, вързани за кърмата, се влачеха малки лодки, дълги по шест метра, натоварени с допълнителен товар.

Хората в корабите — мъже, жени деца и малкото им имущество, включващо и жива стока, бяха предшественици на онези, които щяха да дойдат много по-късно. Никой от пътищата по океаните, проправени от норвежци, не беше по-опасен от това велико прекосяване на Северния Атлантически океан. Независимо от опасностите от неизвестното, те най-дръзко плаваха през ледени блокове, посрещаха ураганни ветрове, преборваха се с гигантски вълни и издържаха на яростни бури, връхлитащи от югозапад. Повечето оцеляха, но морето си взе своето — два от осемте кораба, потеглили от Норвегия, потънаха безследно.

Най-накрая издържалите на бурята колонисти стигнаха западното крайбрежие на Нюфаундленд, но вместо да акостират край Ланс о Медоу — по-раншното селище на Лайф Ериксон, те бяха решени да продължат по̀ на юг с надеждата да открият по-топъл климат за новата им колония. След като минаха покрай много голям остров, те поеха по югозападен курс и стигнаха дълъг ръкав от земя, който извиваше на север от континента. След като заобиколиха два по-ниски острова, те продължиха да плават и след два дни път минаха покрай широк бряг с бял пясък, който породи огромно учудване сред хората, живели цял живот на необятни брегови ивици от назъбени скали.

След безкрайното, както им се стори, плаване покрай това пясъчно пространство, те се озоваха в широк залив. Без да се колебае, малката флотилия навлезе в по-спокойните води и продължи на запад, подпомагана от започналия прилив. Над тях премина облак мъгла, който покри водата като с влажно покривало. По-късно същия ден слънцето се превърна в матова оранжева топка, преди да се скрие зад невидимия западен хоризонт. Корабоводителите се събраха на съвещание и решиха да хвърлят котви до сутринта, надявайки се, че мъглата ще се е вдигнала дотогава.

Когато се появи първата светлина, мъглата се бе разсеяла във вид на тънко було и позволяваше да се види, че заливът се стесняваше във фиорд, който навлизаше в морето. Мъжете налегнаха отново веслата и загребаха по водното течение, а жените и децата им зяпаха безмълвно веригата от високи стръмни скали, които изникнаха от вдигащата се мъгла на западния бряг на реката и надвиснаха заплашително над мачтите на корабите. Хълмистата земя зад чукарите беше залесена с невероятно гигантски дървета. Макар да не забелязаха никакви признаци на живот, те заподозряха, че са наблюдавани от човешки очи, скрити сред дърветата. Всеки път, когато акостираха край някой бряг, за да се запасят с питейна вода, те биваха обезпокоявани от скрелингите — така наричаха те коренното население на чуждите страни, които се надяваха да колонизират. Оказа се, че скрелингите не бяха приятелски настроени и неведнъж изстрелваха облаци от стрели в корабите.

Водачът на експедицията Бярни Сигватсон обаче не искаше воините му да изпускат от контрол войнствената си природа и не им разреши да отвърнат на нападението. Той знаеше много добре, че другите заселници от Винланд и Гренландия също били нападани от скрелингите, но причината за техните нападения били викингите, които убили неколцина от невинните местни жители от чисто варварска любов към убийствата. На този свой поход Сигватсон изискваше от хората си да се отнасят към местните жители като към приятели. За да просъществува колонията, за него беше жизненоважно заселниците да се заемат с търговия, като заменят евтини стоки за кожи и други предмети от първа необходимост, без да се стига до кръвопролития. И за разлика от Торнфин Карлсефни и Лайф Ериксон, чиито по-раншни експедиции били в крайна сметка прогонени от скрелингите, тази беше въоръжена до зъби — мъжете й бяха закоравели норвежки ветерани от много битки с техните заклети врагове — саксонците. Със сабя през рамо, с дълго копие в едната ръка и огромна брадва в другата, те бяха най-добрите воини за времето си.

Приливът можеше да се почувства много навътре в реката, която течеше спокойно поради слабия наклон. Устието й беше широко едва километър и двеста метра, но много скоро се разширяваше до близо седем километра. Земята върху полегатия бряг на изток беше обрасла с буйна растителност.

Сигватсон, който стоеше обгърнал с ръка големия носов дракон на водещия кораб, посочи тъмнеещо петно в стръмните скали, извисяващи се в лек завой.

— Гребете към левия бряг — нареди той на гребците. — Струва ми се, че в скалите има отвор, където ще можем да пренощуваме.

Когато се доближиха, тъмният зловещ вход на наводнената пещера се разширяваше все повече, докато накрая се разшири достатъчно, за да мине през него кораб. Сигватсон се взря в сумрачната вътрешност и видя, че проходът навлиза навътре под отвесните стени на скалите. Той нареди на другите кораби да легнат на дрейф, докато мачтата на неговия плавателен съд бъде свалена, за да му позволи да влезе през ниския свод в пещерата. Течението на фиорда се вихреше около входа, но яките гребци вкараха кораба вътре, като прибраха леко веслата до корпуса, за да не ги ударят в стените.

Докато влизаха навътре, жените и децата се надвесиха над фалшбордовете и погледнаха към изумително прозрачната вода, където ясно се виждаха стада риби да плуват над каменистото дъно на петнайсетина метра под тях. С немалко безпокойство те се оказаха в пещера с висок таван и толкова просторна, че спокойно можеше да побере флотилия три пъти по-голяма от флотилията на викингите. Макар техните предци да бяха прегърнали християнството, старите езически традиции умираха трудно. Те гледаха на естествено издълбаните пещери като на жилища на богове.

Отвътре стените на пещерата, образувана от охлаждането на разтопени преди 200 милиона години скали, бяха гладки от вълните на древното море, плискащи се във вулканичните скални пластове, които се явяваха продължение на съседните планини. Те се издигаха нагоре във вид на сводест таван, лишен от мъх или пълзящи растения. Нивото на водата стигаше до скална тераса, която се издигаше на височина близо два метра и се простираше на шейсет метра навътре в пещерата.

Сигватсон се провикна през входа на пещерата към другите кораби да го последват. Неговите гребци прибраха греблата и оставиха кораба да се плъзне по инерция напред, докато носът му не се блъсна леко в ръба на пода на втората кухина. Докато другите кораби доближаваха скалната тераса, бяха спуснати дълги подвижни мостчета и пътниците бързо започнаха да слизат на сушата, радостни да се разтъпчат за първи път след толкова дни път. Първостепенната им задача беше да поднесат първото топло ядене след стотиците мили разстояние, изминато на север. Децата се пръснаха из кухините, за да съберат дърва, като тичаха покрай полиците, които неспирната водна ерозия беше издълбала в стените. Скоро жените накладоха огньове и започнаха да пекат хляб, да варят овесена каша и да задушават риба в големи метални съдове. Някои от мъжете запретнаха ръкави, за да поправят износените от дългото и тежко плаване части на кораба, а други хвърлиха мрежи и уловиха цели пасажи риба, с които изобилстваше фиордът. Жените бяха изключително доволни, че имат толкова стабилен покрив над главите си, който да ги пази от природните стихии. Мъжете обаче — едри, с разчорлени коси и свикнали на лошо време моряци — не се чувстваха добре в това затворено каменно пространство.

След като се нахраниха и малко преди да се напъхат в кожените си спални чували, две от децата на Сигватсон — единайсетгодишно момче и десетгодишно момиченце — се втурнаха към него, викайки възбудено. Те го хванаха за големите ръце и започнаха да го дърпат към вътрешността на пещерата. Запалвайки факли, те го поведоха към дълъг тунел, в който човек едва можеше да ходи изправен. Тунелът представляваше заоблена пещерна система, образувана след заливането на скалите от водата.

След като изкачиха и заобиколиха един паднал скален блок, те продължиха още шейсет метра нагоре. Тогава децата се спряха и му посочиха една малка пукнатина.

— Татко, татко, виж! — извикаха те в хор. — Тази дупка води навън. Можеш да видиш звездите.

Сигватсон видя, че дупката е толкова малка и тясна, че дори децата не можеха да се проврат през нея, но небето се виждаше съвсем ясно.

На другия ден той накара неколцина мъже да загладят пода на тунела, за да се върви по-лесно в него, и да разширят дупката. Когато отворът стана достатъчно голям, за да мине спокойно през него изправен в целия си ръст човек, те прекрачиха навън и се озоваха на голяма поляна, оградена с дървета. Тя беше пълна противоположност на голата и пуста земя на Гренландия. Тук дървен материал за построяването на къщи имаше в изобилие, земята беше покрита с диви цветя и трева за добитъка им. И точно тук, на тази щедра земя, високо над красивия син фиорд, водата край който беше пълна с риба, Сигватсон положи основите на своята колония.

Боговете бяха показали пътя на децата, които пък заведоха възрастните до място, което те се надяваха да стане техният новооткрит рай.

Викингите били хора, жадни за живот. Те работели усърдно, водели суров живот и посрещали храбро смъртта. Морето било тяхната стихия. Според тях човек без кораб бил като човек, окован с вериги. Въпреки страха, който всявали през Средновековието заради варварските си инстинкти, те прекроили Европа. Безстрашните преселници воювали и се установили в Русия, Испания и Франция, където едни се заловили с търговия, а други, прославили се със смелостта и способността си да боравят със сабята и томахавката, станали наемни войници. Хролф Главатаря завладял Нормандия, получила името си от норманите, както наричали там „северните хора“. Неговият потомък Уилям пък завладял Англия.

Бярни Сигватсон въплъщаваше образа на „златния“ викинг. Той имаше руса коса и брада. Не беше висок, но беше широкоплещест и силен като вол. Роден през 980 година във фермата на баща си в Норвегия, като повечето млади викинги той растял с нестихващия копнеж да види какво има отвъд хоризонта. Любознателен и дързък, но в същото време и предпазлив, едва навършил четиринайсет години, той се включил в походи за нападения на Ирландия. До двайсетгодишната си възраст Бярни бил вече кален в битките моряк и плячкосал достатъчно съкровища, за да си построи хубав кораб и да поведе своя собствена експедиция за набези. Оженил се за Фрейдис — яка и набита самоуверена красавица, с дълга златиста коса и сини очи. Двамата се оказали щастлива двойка. Паснали си като слънцето и небето.

След като натрупал огромно състояние от плячкосване на градове и села в цяла Англия и с много белези от рани по време на битките, Бярни престанал с набезите си и започнал търговия с кехлибар — диаманта на онова време. След няколко години обаче ръцете отново го засърбели, особено след като чул саги за епичните походи на Ерик Червения и сина му Лайф Ериксон. Той не могъл да устои на съблазънта на непознатите земи далече на запад и твърдо решил да предприеме собствен поход към непознатото, където да основе колония. Бързо успял да събере флотилия от десет кораба, която побирала 360 мъже и техните семейства, добитък и земеделски сечива. Цял един кораб бил натоварен само със състоянието на Бярни от кехлибар и заграбени съкровища, които щял да използва за бъдещи размени на стоки от кораби, плаващи от Норвегия и Исландия.

Пещерата, на която се натъкна сега, се оказа идеален хангар за кораби и склад, а също така и крепост срещу всяко нападение на скрелингите. Гладките плавателни съдове бяха издърпани от водата върху дървени греди и поставени в издялани в твърдата скала корита. Викингите строяха красиви кораби. Освен че бяха невероятно издръжливи, плавателните им съдове представляваха същински скулптурни шедьоври с великолепни пропорции и богато украсени със сложна дърворезба на носа и кърмата. Малко морски съдове преди или след тях могат да съперничат на изчистените им и елегантни линии.

За нападенията си из Европа те използваха дългия кораб. Той беше изключително бърз и маневрен и имаше отвори за петдесет гребла. Този така наречен кньор се явяваше работният кон на викингите. С дължина от петнайсет до осемнайсет метра и ширина четири и половина метра, той можеше да превозва петнайсет тона товар на дълги разстояния. За плаване в открито море кньорът разчиташе предимно на огромното си квадратно ветрило, но беше снабден и с десет гребла за плаване в плитките крайбрежни води.

Между дъсчените палуби на носа и кърмата имаше открито пространство, достатъчно широко, за да побира товар и добитък.

Екипажът и пътниците пътуваха на открито и единствената им защита беше навес от волска кожа. Специални жилищни помещения за вождове като Сигватсон нямаше. Викингите пътуваха като обикновени моряци, равни помежду си; водачът им издаваше команди само в крайни случаи. Бурното море не плашеше кньора. Той можеше да преодолее най-силните ураганни ветрове и най-високите вълни, които му изпращаха боговете, и пак да продължи напред със скорост от пет до седем възела, изминавайки по 150 мили на ден.

Построен от най-добрите викингски корабостроители, които използваха само ръцете и очите си за придаване на формата и брадва за обработване на дървото, килът беше изсечен от цяло парче дъбов ствол във вид на Т-образна греда, която увеличаваше стабилността на плавателния съд в бурно море. След това се изработваха дъбовите дъски, които се изсичаха по линиите на дървото на тънки непрекъснати листи, които се извиваха изящно нагоре и се събираха на кърмата и вълнореза. Обшивката на корпусите им беше от клинкеровия вид, при което горният пояс припокрива долния. После пролуките се натъпкваха с насмолени животински косми. Освен напречните греди, които притягаха корпуса и подпираха палубите, други прави парчета дърво на кораба нямаше. Беше трудно да се повярва, че толкова крехкият на вид плавателен съд ще издържи на щормовите ветрове на Северния Атлантически океан, но използваният метод граничеше с лудостта — килът беше подвижен, а корпусът се огъваше, което позволяваше на кораба да пори водата по най-малкото съпротивление и го правеше най-стабилният кораб на средните векове. Малката му водоизместимост пък му позволяваше да се плъзга по огромните вълни като тънка дъска.

Кормилото също беше шедьовър на инженерството. То представляваше яко, направляващо весло, прикрепено за дясната кърмова част, чийто вертикален вал се завърташе от кърмчията посредством хоризонтален румпел. Кормилото винаги се монтираше в дясната част на корпуса и се наричаше „стьорнборди“, което означава десен борд. Кърмчията гледаше с едното око морето, а с другото — сложно изработения бронзов ветропоказател, монтиран или на вълнореза, или на мачтата. Изучавайки прищевките на вятъра, той можеше да направлява кораба по най-благоприятния курс.

Голям дъбов блок служеше за килсон, където беше поставена основата на мачтата. Мачтата се издигаше на височина девет метра и на нея беше поставено огромно ветрило, чиято форма представляваше почти пълен квадрат. Изтъкано от груба вълна в два пласта за по-голяма здравина, то после се боядисваше в червено и бяло — обикновено или на широки ивици, или на ромбоиди.

Викингите не бяха само отлични корабостроители и моряци, но и изключително способни корабоводители. Те се раждаха с мореплавателска дарба. Викингът можеше да гадае за морето и времето по водните течения, облаците, температурата на водата, вятъра и вълните. Той изучаваше миграцията на рибите и птиците. Нощем направляваше кораба по звездите, а през деня използваше дървен диск с деления, който се въртеше свободно на ос, прокарана през центъра му. На него беше прикрепена игла, която се движеше по диска и указваше курса. Викингското определяне на географските ширини беше изключително точно. Рядко се случваше викингски кораб да се заблуди безнадеждно. Те владееха напълно морето и това никой не оспорваше.

През следващите месеци преселниците построиха масивни и дълги дървени къщи. Издигнаха и голяма постройка с огромно огнище за готвене за общо ползване, която служеше също и за склад, и за подслон на добитъка. Жадни за плодородна земя, норвежците побързаха да засеят посеви. Те беряха горски безкостилкови плодове, ловяха риба в изобилие във фиорда. Скрелингите се оказаха любопитни и сравнително приятелски настроени. С тях те размениха дребни украшения, платове и краве мляко за ценни кожи и дивеч. Сигватсон разумно разпореди на хората си да държат металните саби, брадвите и копията си скрити от поглед. Скрелингите притежаваха лъкове и стрели, но оръжията им за ръкопашен бой бяха все още изработени грубо от камък. Сигватсон правилно прецени, че не след дълго по-добрите им оръжия ще бъдат или откраднати, или поискани за размяна.

Към есента те бяха напълно готови за суровата зима. Тази година обаче времето беше меко, с малко сняг и редки студени дни. Заселниците се наслаждаваха на слънчевите дни, много по-дълги от онези, на които бяха свикнали в Норвегия и при краткия си престой в Исландия. С настъпването на пролетта Сигватсон се приготви да изпрати голяма разузнавателна експедиция за проучване на новата и чужда страна. Той самият предпочете да остане, за да поеме задълженията и отговорностите в ръководенето на вече процъфтяващата малка комуна. Избра за водач на експедицията брат си Магнус.

Сто души бяха подбрани от Сигватсон за пътуването, което се очакваше да бъде дълго и мъчително. След седмици подготовка на шест от по-малките лодки бяха вдигнати платната, а мъжете, жените и децата, които оставаха, помахаха за довиждане на малката армада, когато тя потегли по реката към открито море. Замислената за двумесечна разузнавателна експедиция обаче се превърна в епично пътуване от четиринайсет месеца. Плавайки с платна и с гребла, освен когато трябваше да теглят лодките си по суша до следващия воден път, мъжете преплаваха по широки реки и огромни езера, които изглеждаха просторни като голямото северно море. Те плаваха по реки, по-широки от всяка друга, която бяха виждали в Европа или край Средиземноморието. След триста мили плаване по голям воден път те слязоха на брега и опънаха палатки в гъста гора. Тук те скриха лодките си и тръгнаха на път през хълмиста местност и пасища.

Норвежците срещнаха странни животни, който им бяха напълно непознати. Малки същества, наподобяващи кучета, виеха нощем. Големи котки с къси опашки, огромни зверове с гъста козина, с рога и големи глави. Тях те убиваха с копията си и установиха, че месото им е не по-малко прелестно на вкус от говеждото.

Тъй като те не се задържаха дълго на едно място, скрелингите не ги смятаха за заплаха и не ги закачаха. Пътешествениците намираха различията в племенните общности на скрелингите за очарователни и забавни. Някои от тях бяха горди и излъчваха благородство, докато други наподобяваха противни животни.

Много месеци по-късно те се спряха, когато видяха върховете на огромни планини, които се издигаха в далечината. Смаяни от огромната земя, която като че ли нямаше край, те решиха, че е време да се връщат обратно в колонията, преди да е паднал първият сняг. Но когато в средата на лятото уморените пътници най-накрая стигнаха селището си, очаквайки да бъдат радостно посрещнати, те завариха само разруха и трагедия. Цялата колония бе опожарена до основи, от другарите им, от жените и децата им не бе останало нищо, освен разпилените им кости. Каква ли ужасна причина бе подтикнала скрелингите да се развилнеят и извършат това масово клане на викингите? Какво ли беше нарушило мирното им съжителство? Отговори от мъртвите нямаше.

Магнус и разяреният и потънал в скръб оцелял норвежец откриха, че входът на тунела, водещ към пещерата, където бяха прибрани корабите, е запушен с камъни и клони от покойните обитатели и скрит от погледите на скрелингите. По някакъв начин заселниците бяха успели да скрият съкровищата и свещените реликви, които Сигватсон беше плячкосал в младите си години, заедно с най-скъпите им лични вещи, като са ги запечатали в корабите по време на нападението на скрелингите.

Изтерзаните воини можеха да обърнат гръб на клането и да отплават, но това не беше в кръвта им. Те закопняха за отмъщение, съзнавайки, че вероятният им край ще бъде смърт. Но за един викинг да умре по време на бой беше духовна и славна смърт. Освен това съществуваше ужасната вероятност жените и дъщерите им да са били взети като робини от скрелингите.

Подивели от ярост и гняв, те събраха останките на приятелите и семействата си, внесоха ги през тунела в пещерата и ги положиха в корабите си. Това беше част от традиционна церемония — да изпращат мъртъвците на оня славен свят във Валхала. Те разпознаха насечените останки на Бярни Сигватсон и ги положиха в кораба, като го покриха с мантия, а отстрани положиха останките на двете му деца заедно със съкровищата му и баки с храна за последния му път. Те много искаха да положат до него и жена му Фрейдис, но никъде не намериха тялото й, както и нито едно животно, което да принесат в жертва. Всичко бе задигнато от скрелингите.

По традиция корабите и техните мъртъвци трябваше да бъдат погребани, но сега това не беше възможно. Те се опасяваха, че скрелингите ще изровят и ограбят мъртъвците. Затова скърбящите воини изсякоха огромна част от надвисналия над входа на пещерата скален блок, който падна пред него и заедно с тонове по-малки отломки запуши пещерата откъм реката. Скалният блок се срути на дълбочина няколко метра под повърхността на водата, като остави голям невидим отвор под нея.

След като свършиха с церемонията, норвежците се приготвиха за битка.

Честта и смелостта бяха свещени за тях качества. Всички бяха изпълнени с еуфория от предстоящата битка. Дълбоко в душите си те копнееха за нея, за дрънченето на оръжия, за миризмата на кръв. Това беше част от културата им, те бяха израснали и обучавани от бащите си да станат воини и експерти в изкуството да се убива. Наточиха сабите и бойните си брадви, излети от фина стомана от немски майстори — ценни предмети, които те така боготворяха, че даваха име и на сабята, и брадвата, сякаш бяха живи същества.

Те сложиха великолепните си ризници от метални нишки и изчистените по форма конусовидни шлемове, нито един от които не беше с рога, само някои от тях покриваха и носа. Взеха и дървените си щитове, боядисани в ярки цветове. Всички носеха копия с много дълги и остри върхове. Някои притежаваха широки, двустранно заострени саби, дълги деветдесет сантиметра, а други предпочетоха големите бойни брадви.

След като се приготвиха, Магнус Сигватсон поведе бойната си група от стотина викинги към голямото селище на скрелингите, намиращо се на пет километра от ужасното клане. Селището, което можеше да мине за примитивен град, се състоеше от стотици колиби, обитавани от близо две хиляди скрелинги. Викингите не направиха опит да се промъкнат крадешком или с хитрост. Те се втурнаха направо иззад дърветата, виейки като бесни кучета, и прегазиха ниските огради от колчета, ограждащи селището, построени по-скоро за да не излизат домашните животни, отколкото срещу нападения от хора.

Унищожителната атака предизвика огромно объркване сред скрелингите, които, преди да се опомнят, бяха заклани като добитък. Близо двеста бяха покосени от свирепата диващина на неочаквания удар. Когато обаче останалите се окопитиха, те бързо се разпределиха на групи по петима и десетима и започнаха да отвръщат на атаката. Въпреки че умееха да си служат с копия и грубо издялани каменни томахавки, любимото им оръжие бяха лъковете и стрелите и много скоро небето се изпълни с облаци от стрели. Жените им се присъединиха към хаоса, като хвърляха камъни, които не помагаха особено, само огъваха шлемовете и щитовете на викингите.

Магнус поведе напред воините си, като нанасяше удари едновременно с двете си ръце — в едната копието, в другата томахавката, от които капеше кръв. Той беше истински „бесеркер“, както наричаха викингите воина, сражаващ се с дива ярост, за да всява ужас в съзнанието на врага. Той крещеше като обезумял, когато се нахвърляше срещу скрелингите и посичаше неколцина наведнъж, вършеейки с бойната си брадва.

Скрелингите бяха смаяни от жестоката варварщина. Онези, които се опитаха да влязат в ръкопашен бой с норвежците, мигом бяха повалени. Макар че голяма част от тях паднаха убити, броят им изобщо не намаляваше. Бързоходци се пръскаха към съседните селища и скоро се връщаха с подкрепления, които попълваха местата на жертвите.

През първия час отмъстителите проправяха смъртоносния си път през селището, като търсеха някакви следи от жените си, но не намериха никакви. Натъкнаха се единствено на отделни парчета плат от дрехите им, с които жените скрелинги се бяха пременили. Отвъд гнева е яростта, отвъд яростта е истерията. Обезумели, викингите решиха, че жените им са станали жертва на канибализъм и яростта им премина в хладнокръвна лудост. Те не можеха да знаят, че пет от жените им, оцелели от клането в тяхната колония, не бяха пострадали, а бяха предадени в знак на почит на вождовете на другите селища. Затова тяхната ярост излезе извън всякакви граници и земята в селището на скрелингите се напои с кръв. Но броят на скрелингите продължаваше да нараства и накрая настъплението им започна отново.

Превъзхождани по численост и сериозно отслабнали по сила от раните и изтощението си, редиците на викингите започнаха да оредяват и до Магнус Сигватсон останаха само десетима. Скрелингите преустановиха фронталните си атаки срещу смъртоносните саби и томахавки. Те вече не се страхуваха от копията на норвежците, които биваха или отхвърляни, или пречупвани. Нарастващата им армия, която вече превъзхождаше намалелите викинги в съотношение петдесет на един, се разположи извън обсега им и започна да изстрелва огромни ята от стрели в малката група оцелели, приклекнали зад щитовете си, от които забитите стрели стърчаха като бодли на диво прасе. Викингите обаче не се предаваха и продължаваха да се бият, нападайки ли, нападайки.

Тогава скрелингите се изправиха като един и с безразсъден устрем се хвърлиха върху щитовете на противника. Огромната човешка вълна обгърна малката норвежка група и се завихри около воините, оказващи последна съпротива. Малцината останали опряха гръб о гръб и продължиха да се бият до жестокия си край, издържайки на лавината от ожесточени удари от малки каменни брадви. Но накрая силите им ги напуснаха.

Последната мисъл на всеки от тях беше за изгубените им любими същества и за славната смърт, която ги очакваше. Те до един загинаха със сабя и томахавка в ръка. Магнус Сигватсон падна убит последен, като неговата смърт беше най-трагична. Той умря като олицетворение на последната надежда за колонизиране на Северна Америка през следващите петстотин години. Остави наследство, което щеше да струва скъпо на онези, които един ден щяха да го последват. Преди да залезе слънцето, всичките стотина храбри норвежци намериха смъртта си заедно с над хиляда скрелингски мъже, жени и деца, покосени от тях. Скрелингите бяха разбрали по най-ужасен начин, че чужденците с бяла кожа, дошли отвъд морето, са мародерстваща заплаха, която можеше да бъде спряна само с дивашка сила.

Местното население изпадна в огромен шок. Никоя кървава битка между племената не можеше да се сравни с тази по броя на жертвите, ранените и осакатените. Тази велика битка беше само древна прелюдия към страшните войни, които предстояха.

За викингите, обитаващи Исландия и Норвегия, съдбата на колонията на Бярни Сигватсон остана загадка. Нямаше останал жив от хората му, който да разкаже тяхната история, а и никой друг преселник изследовател не тръгна да прекосява безмилостните морета по техния път. Колонистите се превърнаха в забравена бележка под линия в сагите, предавани от поколение на поколение през вековете.