Клайв Къслър
Възкръсналите (23)

21.

25 юли 2003 г.

Нуку Алофа, Тонга

По заповед на адмирал Сандекър капитан Бърч плаваше по курс право към пристанището на Нуку Алофа, столицата на островната група Тонга, единствената останала полинезийска монархия. Кола чакаше Пит и Джордино, за да ги откара бързо до международното летище край Фуаамоту, откъдето с полет на авиокомпанията „Ройъл Тонгън“ щяха да отлетят за Хаваи. Оттам реактивен самолет на НЮМА щеше да ги откара до Вашингтон.

Последваха прочувствени и сълзливи сбогувания с мъжете и жените от „Дийп инкаунтър“. Въпреки тежкото изпитание, на което бяха подложени, всички от научния екип единодушно гласуваха да се върнат и продължат дълбоководните си изследвания на падината Тонга. Мисти плачеше, Джордино непрекъснато духаше носа си, очите на Пит бяха влажни, дори Бърч и Хаус имаха вид, сякаш бяха изгубили любимото си куче. Най-накрая Пит и Джордино се отдалечиха и скочиха в чакащата ги кола.

Тъкмо се настаниха на борда на един 747 и закопчаха предпазните колани, и огромният реактивен самолет запрепуска по пистата и започна да се издига тромаво във въздуха. Пищната растителност на Тонга бързо изчезна зад тях, а самолетът продължи да набира височина над индиговосиньото море и над пръснатите тук-там облаци, които изглеждаха толкова плътни, че сякаш можеше да се стъпва по тях. Не беше изминал и половин час от полета и Джордино вече тънеше в дълбок сън на седалката си до пътеката. Седнал до прозореца, Пит извади коженото куфарче на Еган изпод седалката пред него и отвори внимателно капака му с подозрението, че може отново да е пълно с нефт. Що за нелепа мисъл, каза си той развеселен. Няма нищо магическо в това някой да си беше направил злобна шега.

В куфарчето нямаше нищо друго освен една хавлиена кърпа и видеокасетата със записите, направени от „Ъбис навигейтър“, която беше взел от „Дийп инкаунтър“. Той внимателно разгърна кърпата и видя странния на вид безформен предмет със зеленикав цвят, който бяха намерили на пода в параклиса. Сложи го в лявата си ръка и го завъртя с пръстите на дясната. Сега за първи път имаше възможността да го разгледа отблизо.

Усещаше го някак странно мазен. Вместо да е нащърбен и грапав, както повечето обгорели неорганични материи, предметът беше заоблен и гладък и усукан като спирала. Пит не можеше да определи състава му. Той го уви отново в кърпата и го остави в куфарчето. Беше сигурен, че химиците в НЮМА ще го разгадаят. Веднъж доставеше ли го в лабораторията, неговата роля в загадката щеше да приключи.

Поднесоха закуска, но той отказа своята и поиска само доматен сок и кафе. Докато отпиваше от кафето, отново се загледа през прозореца. Ниско долу под самолета зърна остров — смарагдова точица върху топазносиня вода. Вгледа се в него и по формата разпозна остров Тутуила, един от островите Самоа, владение на САЩ. Различи пристанището Паго Паго, където преди много години по време на морското им пътешествие по Тихия океан беше посетил военноморската база заедно с баща си, станал впоследствие член на Конгреса на САЩ.

Много добре си спомняше това пътуване. Беше юноша и се възползваше от всяка възможност да се гмурка край островите, докато баща му извършваше инспекция на военноморските съоръжения, и се плъзгаше сред коралите и рибите с ярки цветове с харпун в ръка. Той рядко отпускаше старата прашка от хирургически ластик с тънко копие в някоя риба. Предпочиташе просто да изучава или фотографира чудесата под водната повърхност. След като се наслаждаваше по цял ден на водата, той се просваше на пясъчния бряг и размишляваше за бъдещето си.

После си спомни за друг един плаж — на хавайския остров Оаху. Тогава все още служеше във Военновъздушните сили. Видя се като млад мъж с жената, която никога не забрави. Самър Моран беше най-красивата жена, която беше срещал. И досега си спомняше с подробности запознанството им в бара на хотел „Ала Моана“ на Уайкики бийч. Магнетичните сиви очи, дългата червена коса, изваяното й тяло в прилепнала по него зелена копринена рокля с цепки отстрани. После в съзнанието му за хиляден път изплува картината на смъртта й. Беше я изгубил по време на земетресение в един подводен град, построен от баща й Фредерик Моран. Тя се гмурна под водата, за да го спаси и повече не изплува на повърхността.

Пит затвори тази част от спомена, както често беше правил в миналото, и се вгледа в отражението си в илюминатора. Очите му продължаваха да излъчват блясък, макар че в тях вече се прокрадваха признаците на възрастта и умората. Запита се как ли ще се почувства, ако се видеше такъв, какъвто беше преди двайсет години. Например ако младият Дърк Пит отпреди две десетилетия се приближи и седне до него на пейка в парка. Как ли щеше да посрещне току-що постъпилия като пилот във ВВС наперен младеж? Дали щеше да го познае? И как младият Дърк Пит щеше да погледне на стария Дърк Пит? Щеше ли да предвиди безразсъдните авантюри, силната скръб и многото му рани? Старият Пит се съмняваше. Дали младият Пит щеше да се отврати от онова, което вижда, щеше ли да се изплаши от онова, което стоеше пред него.

Пит извърна глава от прозореца, затвори очи и заличи в съзнанието си спомените за своята младост и какво е могло да бъде. Дали щеше да повтори всичко отначало, ако му се предоставеше такава възможност? В по-голямата си част отговорът беше: да. Е, разбира се, щеше да направи някои промени и да усъвършенства различни епизоди в живота си. Но като цяло животът му беше изключително приятен и пълен с постижения. Почувства се благодарен просто за това, че е жив.

Мислите му бяха прекъснати от пропадане на самолета във въздушна яма. Подчини се на предупреждението на светлинното табло да закопчее предпазния си колан. Остана буден и чете списания до кацането на самолета на международното летище „Джон Роджърс“ в Хонолулу. Той и Джордино бяха посрещнати от пилота на НЮМА, с когото щяха да летят до Вашингтон. Пилотът ги придружи до багажната лента, за да си получат багажа, после ги закара до боядисания в тюркоазен цвят реактивен самолет на НЮМА „Гълфстрийм“ в другия край на летището. Когато излетяха, слънцето залязваше и синевата на изток бавно потъмняваше.

Почти през целия път Джордино спа като пън, а Пит — на пресекулки. Когато беше буден, съзнанието му започваше да работи. Дали неговата част във връзка с трагедията на „Емърълд долфин“ свършваше дотук? Предположи, че адмирал Сандекър ще му възложи друг проект. Той обаче щеше да му се противопостави. Беше решен да изясни докрай тази загадка. Онези, които бяха причинили пожара на туристическия лайнер, заслужаваха да си платят. Те трябваше да бъдат открити и след като мотивите им бъдеха анализирани, да бъдат наказани.

Мислите му бавно се прехвърлиха от тази нечовешки жестока драма към съблазънта да легне в собственото си легло с пухени завивки в апартамента в летищния хангар. Запита се дали конгресменката Лорън Смит, настоящата му любима, ще го посрещне на летището, както често правеше. По няколко повода двамата почти бяха стигали до брак, но така и не си надянаха един на друг хомота. Може би сега беше моментът. Само господ знае, помисли си Пит, че не мога вечно да кръстосвам океаните и да върша лудории. Беше наясно, че възрастта обсебва тялото му и бавно го укротяваше, докато един ден щеше да се събуди и да си каже: Боже мой, вече съм кандидат за социална осигуровка и медицински грижи.

— Не! — възкликна той гласно.

Джордино се събуди и го изгледа.

— Ти ли извика?

Пит се усмихна.

— Говорех на сън.

Джордино сви рамене, обърна се на другата страна и продължи да спи.

Не, повтори Пит, този път мислено, няма да се предам, поне не и скоро. Винаги ще има друг подводен проект, друго морско разследване. Няма начин да се оттегля, докато не затворят капака на ковчега ми.

Когато се събуди за сетен път, самолетът кацаше във военновъздушната база „Лангли“. Денят беше мрачен и дъждовен, по стъклото на илюминатора се стичаха вадички вода. Пилотът зарулира по пистата до стоянката на НЮМА и спря досами един отворен хангар. Когато Пит стъпи на асфалта, се спря на място и погледна близкия паркинг. Надеждите му се оказаха напразни.

Лорън Смит не беше дошла да го посрещне.

 

 

Джордино се прибра в апартамента си в Александрия да се изкъпе и обади на орляка си от млади приятелки, за да ги уведоми, че се е върнал и е на тяхно разположение. Пит отложи домашния уют, качи се на един служебен джип и потегли направо към управлението на НЮМА, намиращо се на западния хълм с изглед към река Потомак. Паркира колата в подземния паркинг и взе асансьора за десетия етаж, където се намираше владението на Хирам Йегър, компютърния гений на агенцията. Библиотеката на Йегър съдържаше всеки известен научен факт или историческо събитие, свързани с океана, от началото на писаната морска история до днес.

Дошъл от Силиконовата долина, Йегър работеше в НЮМА от близо петнайсет години. Приличаше на остаряло хипи със сивеещата си коса, вързана на опашка. Обичайната му униформа за деня беше дънкови панталони и яке и каубойски ботуши. Никой не подозираше, че той живее в елегантна къща в моден жилищен квартал на Мериленд. Караше БМВ 740, а дъщерите му бяха отлични студентки и носителки на награди за езда. Освен това той беше създал технически нов компютър на име Макс, който беше почти човешко същество. Беше програмирал снимки на жена си в холографно изображение, което се появяваше, когато някой му заговореше.

Влизайки в светая светих на Йегър, Пит го завари да изучава последните резултати, изпратени от експедиция на НЮМА край Япония, която проучваше морското дъно в търсене на живот под дънната утайка в напуканата скала.

Йегър вдигна поглед, после стана и усмихнат му подаде ръка.

— Я виж ти! Изследователят на мрачните дълбини си е отново у дома.

Той се изуми от външния вид на Пит. Ръководителят на специални проекти на НЮМА приличаше на изгубена душа, бродеща по улиците. Късите му панталони и риза на едри цветя бяха същински дрипи, превързаните му крака бяха обути в чехли. Въпреки че бе подремнал няколко часа в самолета, очите му бяха уморени и безцветни. Имаше брада, набола от седмица. Това явно беше човек, преминал през тежки изпитания.

— Изглеждаш като дъвкан и изплют — призна той.

Пит се ръкува с него.

— Идвам направо от летището, за да те поизмъча малко.

— О, не се и съмнявам. — Йегър погледна Пит с неприкрит израз на възхищение. — Прочетох доклада ти за невероятната спасителна операция, която си провел заедно с екипажа на „Дийп инкаунтър“, и последвалата битка между теб и пиратите.

— Тъй се случи. — Пит разпери ръце в знак на скромност. — Сериозно казано, лъвският пай от славата е за целия екипаж на спасителния кораб, който хвърли всички усилия, за да спаси пътниците. Джордино пък свърши повечето работа за спасението на екипажа на изследователския кораб.

Йегър много добре знаеше неприязънта на Пит към хвалебствените думи и комплиментите. Винаги се е стеснявал, когато са се отнасяли за него, помисли си той и като покани с ръка Пит да седне, смени темата:

— Видя ли се с адмирала? Той е записал най-малко петдесет заявки за интервюта с теб.

— Още не съм готов да се показвам пред света. Ще се видя с него утре сутринта.

— Какво те води в моя свят на електронната манипулация?

Пит положи коженото куфарче на Еган върху бюрото му и го отвори. Извади от хавлиената кърпа намерения на туристическия кораб предмет и му го подаде.

— Искам да анализираш и установиш какво е това.

Йегър огледа предмета със странна форма, после кимна.

— Ще го занеса в химическата лаборатория да го изследват. Ако няма сложна молекулна структура, ще ти дам отговор след два дни. Нещо друго?

Пит му подаде и видеокасетите от „Ъбис навигейтър“.

— Направи компютърно увеличение и ги преобразувай в цифрови кодове в триизмерни изображения.

— Става.

— И последно, преди да потегля за вкъщи. — Той постави върху бюрото му скица. — Виждал ли си такъв фирмен знак?

Йегър се вгледа в грубо скицираното триглаво куче със змийска опашка и думата „Цербер“ под него. После погледна Пит и попита:

— Знаеш ли каква е фирмата?

— Не.

— Къде видя този знак?

— Беше прикрит на борда на пиратския работен кораб.

— Работен кораб за превозване на сондажни платформи ли?

— Да, същия тип — потвърди Пит. — Познат ли ти е?

— Да — отвърна важно Йегър. — Ще отвориш кутия с червеи, ако свържеш корпорацията „Цербер“ с отвличането на „Дийп инкаунтър“.

— Корпорацията „Цербер“ — повтори Пит, изричайки бавно всяка сричка. — Ама че съм глупак, трябваше да се сетя. Тя притежава повечето американски вътрешни петролни кладенци и мини с медна и желязна руда, а химическите й подразделения произвеждат хиляди различни продукти. Триглавото куче обаче ме хвърля в недоумение, не мога да направя връзката.

— Ако се замислиш, и то не е случайно.

— Защо е използвано триглаво куче за фирмен знак?

— Всяка глава символизира подразделение на фирмата — поясни Йегър. — Едното се занимава с петрола, второто с минната дейност и третото с химическата.

— Ами змийската опашка? — попита закачливо Пит. — Тя не символизира ли нещо тайнствено и заплашително?

— Кой знае — сви рамене Йегър.

— Какъв е първоизточникът на това куче?

— Цербер… звучи на гръцки.

Йегър седна пред компютъра си и натисна последователно няколко клавиша на клавиатурата. В една ниша точно срещу него се появи лицето и фигурата на красива жена в три измерения. Беше облечена в цял бански костюм.

— Повика ме — каза жената.

— Здравей, Макс. Познаваш Дърк Пит.

Лешниковокафявите очи се отместиха от краката на Пит към лицето му.

— Да, познавам го. Как сте, господин Пит?

— Средна работа, както казват в Оклахома. А ти, Макс, как си?

Лицето се начумери.

— Този глупав бански костюм, с който ме облече Хирам, никак не ми харесва.

— Нещо друго ли предпочиташ? — попита Йегър.

— Да. Елегантен костюм на Армани, бельо на Андра Габриеле и сандали с високи токчета и каишки на глезените на Тодс ще ме задоволят напълно.

Йегър се усмихна дяволито.

— В какъв цвят?

— Червен — отговори без колебание Макс.

Пръстите на Йегър заиграха бързо по клавиатурата. След малко той се облегна назад, за да се възхити на творението си.

Макс изчезна за няколко минути, после се появи отново в елегантен червен костюм: блуза, сако и пола.

— Така е много по-добре — засия от щастие Макс. — Никак не обичам да изглеждам обикновена, когато работя.

— Е, сега, като ти се подобри настроението, искам да ми дадеш едни данни.

Макс поглади с ръце новия си тоалет.

— Само кажи за какво.

— За триглавото куче Цербер.

— То е от гръцката митология — отвърна веднага Макс. — Херкулес, латинизираното име на гръцкия Херакъл, в пристъп на лудост убил жена си и децата си. За наказание за ужасната му постъпка бог Аполон му заповядал да служи на микенския цар Евристей в продължение на дванайсет години. Като част от наказанието Херкулес трябвало да извърши дванайсет много големи подвига, които били толкова предизвикателни, че изглеждали неизпълними. Трябвало да надвие всички видове противни чудовища, като най-тежкото изпитание било да покори Цербер, латинското име на гръцкия Кербер. То било уродливо триглаво куче, което пазело портите на Хадес и не позволявало душите на мъртвите да избягат от подземното царство. Трите глави представлявали миналото, настоящето и бъдещето. Колкото до змийската опашка, за нея нищо не знам.

— Херкулес надвива ли кучето? — попита Пит.

Макс поклати глава.

— Близо до портите на река Ахеронт, една от петте реки в подземния свят, той се преборил с чудовището, и извел душите на мъртвите от подземното царство, след като бил ухапан, но не от челюстите на кучето, а от змията на опашката му. Тогава Херкулес занесъл Цербер на микенския цар и му го показал триумфално, преди да го върне в Хадес. Това е казано накратко, освен още и това, че сестрата на Цербер била Медуза, страшна жена със змии на главата вместо коса.

— Какво можеш да кажеш за корпорацията „Цербер“?

— Коя точно? В света сигурно има десетки корпорации с това име.

— Тази се занимава с най-различни дейности, обхващащи петролната, минната и химическата индустрии.

— А, тази ли — сети се Макс. — Разполагаш ли с десет часа?

— Толкова много данни ли имаш за „Цербер“? — попита Пит, продължавайки да се удивлява от огромната справочна библиотека на Макс.

— Не още. Но ще се сдобия с тях, след като вляза в тяхната мрежа и в мрежите на компаниите, които въртят бизнес с тях. Тъй като техните интереси са международни, вероятно различни правителства в света имат голям брой файлове за тях.

Пит погледна Йегър с подозрение.

— Откога хакерството в корпоративните мрежи е законно?

По лицето на Йегър се изписа лукав израз.

— Веднъж подам ли команда на Макс да търси, аз изобщо не се намесвам в методите й.

Пит стана от стола си.

— Е, оставям на теб и Макс да получите отговорите.

— Ще трябва да се потрудя за тях.

Пит се обърна и погледна Макс.

— До скоро виждане, Макс. Зашеметяваща си в този тоалет.

— Благодаря ви, господин Пит. Харесвате ми. Жалко, че нашите електрически вериги не могат да се интегрират.

Пит се приближи и протегна ръка към нея. Ръката му се вряза в изображението.

— Човек никога не знае, Макс. Някой ден Хирам може да те направи от плът.

— Надявам се, господин Пит — отвърна Макс със сипкав глас. — Много се надявам.

 

 

Старият самолетен хангар, строен през хиляда деветстотин и трийсетте години за отдавна отменена въздушна линия, заемаше единия ъгъл на международното летище „Роналд Рейгън“. Стените и покривът от гофрирана ламарина бяха покрити с оранжево-кафява ръжда. Няколкото прозореца бяха заковани с дъски, а вратата на някогашната канцелария беше очукана от атмосферното влияние и боята й беше избеляла и олющена. Постройката със заоблен покрив се намираше в края на черен път за поддръжка на летището, недалече от будка на пазач.

Пит паркира служебния джип в плевелите до хангара и се спря на входната врата. Вдигна поглед към камерата за наблюдение, монтирана на върха на дървен стълб от другата страна на пътя и видя, че тя беше спряла да се върти и се бе обърнала право към него. Тогава той натисна поредица от цифри, изчака да чуе няколко прещраквания вътре в хангара и натисна медната брава. Старата врата се отвори безшумно. Вътрешността беше тъмна, като се изключеха няколкото тавански прозореца над горния апартамент. Той запали осветлението.

Внезапният ефект беше поразителен. Благодарение на силните горни лампи, белите стени и епоксидния под под трите реда красиво реставрирани класически автомобили се разкриха с цялото си великолепие. Отличавайки се от останалите, но не по-малко ослепителен, в края на единия ред се виждаше „Форд“ от 1936 година с форсиран двигател. От едната страна на хангара бяха разположени един немски изтребител от Втората световна война и един тримоторен транспортен самолет от 1929 година. Зад тях имаше един железопътен вагон „Пулман“, странна на вид лодка върху гумен сал и вана за къпане с монтиран в единия й край извънбордов мотор.

Колекцията от самодвижещи се механични произведения на изкуството представяше събитията в живота на Пит. Те бяха реликви от неговата лична история. Той се грижеше за тях, поддържаше ги и ги показваше само на най-близки приятели. Никой, който шофирайки по магистралата минеше покрай летището и хвърлеше поглед към изоставения на вид хангар, не би предположил какви невероятни, секващи дъха артефакти имаше в него.

Пит затвори и заключи вратата. После, както след всяко завръщане у дома след експедиция, направи обиколка на колекцията си. Няколкото дъждовни бури през последния месец я бяха предпазили от напрашаване. Утре, каза си той, ще забърша с мек парцал блестящите боядисани повърхности и ще отстраня тънкия слой прах, който все пак беше проникнал в хангара по време на отсъствието му. Като приключи инспекцията си, той се качи по старата метална вита стълба в апартамента си, издаден от стената над част от пода, в дъното на хангара.

Вътре апартаментът беше също така уникален, както и колекцията му от различни видове возила. Там можеха да се видят всякакви морски антики. Никой уважаващ себе си архитект по вътрешно обзавеждане не би стъпил в такова място, особено онзи, който няма слабост към претрупаността. Жилищната площ от 101 квадратни метра, която включваше всекидневна, баня, кухня и спалня, беше задръстена от вещи, взети от стари потънали или бракувани кораби. Тук имаше голям щурвал с дървени ръкохватки от стар клипер, стойка за компас от стар ориенталски трампов параход, корабни камбани, медни и месингови водолазни шлемове. Обзавеждането се състоеше от различни антични мебели от кораби, кръстосвали моретата през деветнайсетия век. В стъклени витрини върху ниски поставки имаше макети на кораби, на стените висяха картини от известния маринист Ричард Деросет.

След като се изкъпа и избръсна, Пит резервира маса в малък френски ресторант само на километър и половина от хангара. Можеше да се обади на Лорън, но реши да вечеря сам. По-добре да си хапне на спокойствие, а после да се наспи хубаво в леглото си с пухен дюшек, за да бъде бодър на другия ден.

След като се облече, му останаха двайсетина минути, преди да тръгне за ресторанта. За да убие времето, той извади листчето хартия с телефонния номер на Кели и набра цифрите. Тъкмо понечи да затвори телефона след петото позвъняване, чудейки се защо гласовата й поща не се включва, когато най-накрая тя се обади:

— Ало?

— Здравей, Кели Еган.

Долови изненадата в гласа й, когато тя възкликна:

— Дърк! Върнал си се!

— Току-що и реших да ти позвъня.

— Радвам се, че го направи.

— Предстоят ми няколко почивни дни. Ти много ли си заета?

— До гуша съм затънала в благотворителна дейност — отвърна тя. — Председател съм на местната организация за деца с физически увреждания. Подготвяме годишната си детска самолетна обиколка и аз председателствам събитието.

— Не ми е приятно, че задавам глупав въпрос, но каква е тази самолетна обиколка?

Кели се разсмя.

— Нещо като авиошоу. Хора летят със стари модели аероплани и качват децата, за да ги разходят.

— Явно те чака много работа.

— И още как — отвърна тя със странен смях. — Оказа се, че мъжът, който притежава шейсетгодишен „Дъглас“ DC-3 и трябваше да качи децата за няколко обиколки над Манхатън, имал проблеми с колесника и няма да участва в шоуто.

— Къде се събирате?

— От другата страна на река Хъдсън, на едно частно летище в Ню Джърси, близо до едно градче на име Енгълуд Клифс… и до фермата и лабораторията на татко. — В гласа й се долови тъга.

Пит се приближи до прозореца с преносимия си телефон и погледна надолу към колекцията си. Погледът му падна върху големия тримоторен транспортен самолет от 1929 година.

— Мисля, че мога да ти помогна да проведете вашето разглеждане на забележителности от въздуха.

— Можеш ли? — Гласът й отново се ободри. — Знаеш откъде да намериш стар транспортен самолет, така ли?

— За кога ти трябва?

— След два дни. Но как ще успееш да го уредиш за толкова кратко време?

Пит се усмихна.

— Познавам човек, който веднага откликва на молбите на красиви жени и деца с физически увреждания.