Клайв Къслър
Възкръсналите (6)

4.

Отначало оцелелите хора се качваха един след друг на борда на „Дийп инкаунтър“, но скоро върволицата се превърна в човешко наводнение, което заля екипажа и научния екип. Те не бяха достатъчно на брой, за да ги поемат. Петдесет и един мъже и осем жени не бяха в състояние да смогват достатъчно бързо.

Въпреки покрусата и отчаянието от гледката на мъртвите и умиращите във водата, спасените не намаляваха наплива си. Неколцина от океанографите и инженерите по системите, пренебрегвайки риска, завързаха въжета около кръста и скочиха в разпенената вода, за да поемат по двама души наведнъж, а колегите им ги изтегляха на борда на „Дийп инкаунтър“. Те щяха да останат записани в хрониките на морската история с дръзновението си да спасят възможно най-голям брой хора.

Моряците от научноизследователския кораб управляваха лодките и трескаво изваждаха от водата хора, чийто брой все повече се увеличаваше. Водната повърхност около кърмата загъмжа от викащи мъже и жени, размахващи ръце към лодките от страх, че няма да бъдат забелязани.

Екипажът на борда на кораба пък боравеше с крана, чрез който хвърляше спасителни салове и мрежи за плуващите, с които ги изтегляше на палубата. Някои дори им хвърлиха маркучи и вързани за леерното ограждане въжени стълби, по които да се качат. Колкото и неуморни да бяха обаче, те просто не смогваха поради огромния брой хора във водата. По-късно те щяха да скърбят за онези, които се бяха удавили и изчезнали, преди лодките да стигнат до тях.

Жените от научния състав посрещаха качените на борда пътници, вдъхваха им кураж, а после се залавяха да облекчават болките на обгорените и наранените. Мнозина бяха ослепели от дима и пламъците и бяха заведени до лазарета или здравния пункт. Никой от научния екип не беше обучен как да се справя с хора, погълнали дим, но те бързо схванаха какво трябва да правят и едва ли някога щеше да се разбере колко живота бяха спасени от тяхната всеотдайност.

Те разпределяха непострадалите в каюти и отсеци така, че да се запази стабилността и баланса на кораба. Освен това бяха определили място, където оцелелите пътници се събираха и по списък се проверяваха техните близки и приятели, изчезнали или потънали в бъркотията.

През първите трийсет минути над петстотин пътника бяха извадени от водата с лодките. Други двеста бяха докарани на спасителните салове до корпуса на „Дийп инкаунтър“ и издигнати до борда с клуповете, прикрепени за крановете. Спасителите съсредоточаваха усилията си само върху живите. Ако откриеха, че са издърпали в лодката мъртво тяло, те го хвърляха обратно в морето, за да направят място за онези, които все още бяха вкопчени в живота.

Натоварени с пътници, два пъти повече от капацитета, допускан от морските правила, лодките се доближаваха до кърмата, откъдето бързо биваха повдигани на борда от един от корабните кранове. Така оцелелите слизаха направо на палубата, без да се налага да се катерят сами, а ранените веднага биваха полагани на носилки и закарвани в лазарета или медицинския пункт. Тази система, измислена от Пит, беше много по-ефикасна. По този начин натоварените лодки се изпразваха и спускаха обратно във водата за време, два пъти по-кратко, отколкото ако трябваше изтощените пътници да се изтеглят един по един на борда.

Бърч не можеше да си позволи да следи спасителната операция. Цялото му внимание беше съсредоточено върху клатушкащия се „Дийп инкаунтър“. Чувстваше, че неговата задача, единствената му задача за момента е да опази кораба си да не се блъсне и разцепи в корпуса на огромния пътнически лайнер. Беше готов на всичко, за да включи корабната динамична система за позициониране, но поради дрейфуването на двата кораба на вятъра и водното течение, тя нямаше да свърши работа.

Без да отмества зоркия си поглед от увеличаващата се височина на вълните, разбиващи се в левия борд на кораба му, той усилваше мощността на подрулващите устройства всеки път, когато някоя вълна заплашваше да блъсне „Дийп инкаунтър“ в масивната кърма на „Емърълд долфин“. Това беше битка, която той невинаги спечелваше. Сърцето му изтръпваше при мисълта, че листите на обшивката се огъват и разкъсват от ударите в другия кораб. Не му беше нужно да разбира от физика, за да е наясно, че водата започва да напира през пукнатините. В лоцманската кабина на няколко метра от него Лио Делгадо изчисляваше коефициентите на натоварването и наклоняването на кораба от буквално тоновете човешки поток, който заливаше палубата като безкрайна приливна вълна. Кръговете на Плимсол — товарните марки, показващи допустимото ниво на натоварване на корпуса — вече бяха на четирийсет и пет сантиметра под водната повърхност.

Пит се залови да ръководи и направлява спасителната операция. За онези, които работеха трескаво, за да спасят повече от две хиляди души, той като че ли беше навсякъде — даваше нареждания по портативната си радиостанция, изваждаше от водата хора, насочваше лодките към живите, отнесени надалече от течението, помагаше на работата на крановете, които издигаха от водата и спускаха на борда пълните с хора спасителни лодки. Насочваше слезлите от въжетата към научните работници, които на свой ред ги завеждаха или пренасяха на долната палуба. Хващаше едва покатерилите се по въжето до борда деца, чиито ръце и крака се бяха сковали от усилията им, и ги спускаше на палубата. С немалко лошо предчувствие той виждаше, че корабът щеше да започне да се претоварва опасно с останалите хиляда пътници, които предстоеше да бъдат спасени.

Той изтича до лоцманската кабина, за да разбере от Делгадо какво е разпределението на товара.

— Доколко е заплашително положението?

Делгадо отмести поглед от компютъра и поклати тъжно глава.

— Доста. Като се добавят още около метър към газенето ни и ще се превърнем в подводница.

— Остават за спасяване поне още хиляда души.

— Достатъчно е да натоварим само още петстотин души и вълните ще започнат да заливат планширите. Кажи на хората от научния екип да разпределят по-голямата част от спасените към носовата част. Кърмата вече доста натежа.

Преглъщайки лошата вест, Пит отправи поглед към множеството от хора, които се спускаха сами или с нечия помощ по въжетата. После погледна надолу към работната палуба, където една спасителна лодка разтоварваше нови шейсет души. Как можеше да обрече стотици хора на смърт, като откаже да ги качи на борда на малкия научноизследователски кораб. Разрешението, макар и частично, се оформи в съзнанието му. Той забърза към работната палуба и събра неколцина от корабния екипаж.

— Трябва да олекотим кораба — каза им той. — Срежете котвените въжета и освободете кораба от котвите. Хвърлете подводните технически средства зад борда и ги оставете да се носят свободно във водата. По-късно ще ги изтеглим обратно. Изхвърлете всяко съоръжение с тегло над четири килограма.

След като подводните съоръжения бяха пуснати във водата, беше демонтирана и спусната зад борда и огромната А-образна рама, монтирана на кърмата, която се използваше за спускане във водата и възстановяване на океанографски съоръжения. Само че тя не остана на повърхността, а потъна и отиде направо на дъното заедно с няколко лебедки и километричните им тежки стоманени въжета. Пит се ободри, като видя, че корпусът се повдигна с близо петнайсет сантиметра над водата.

После, като предпазна мярка срещу претоварване, той нареди на приближилите се до кораба матроси в лодките:

— Проблемът с товара стана критичен. След като натоварите и последните оцелели, останете да дрейфувате край кораба, без обаче да изпращате никого на борда!

Нареждането бе потвърдено от кърмчиите с помахване на ръце, докато насочваха лодките обратно към мъчещите се да се задържат на повърхността хора.

Пит вдигна поглед, когато забеляза, че Макферин му помахва отгоре. От удобното си за наблюдение място вторият помощник-капитан виждаше, че изследователският кораб, въпреки изхвърления товар, продължаваше да затъва опасно във водата.

— Колко души още можем да качим на борда ви?

— Колко са останалите на лайнера?

— Четиристотин, плюс-минус. Те вече са предимно от екипажа.

— Предайте им да слязат — нареди му Пит. — Това ли е цялата група?

— Не — отвърна Макферин. — Половината от екипажа побягнаха към носа.

— Можете ли да ми кажете някакъв брой?

— Още четиристотин и петдесет. — Макферин погледна към високия мъж на борда на „Дийп инкаунтър“, който извършваше евакуирането с невероятна ефикасност.

— Бихте ли се представили, сър?

— Дърк Пит, ръководител на специални проекти към НЮМА. А вие, сър?

— Втори помощник-капитан Чарлс Макферин.

— Къде е капитанът ви?

— Капитан Уейткъс изчезна и вероятно е мъртъв.

Пит видя обгорения на места Макферин.

— Побързай да напуснеш кораба, Чарли. Чакам те тук с бутилка текила.

— Предпочитам скоч.

— Ще дестилирам една бутилка специално за тебе.

Пит се обърна и вдигна ръце, за да свали едно малко момиченце от въжето и го подаде в протегнатите ръце на Мисти Греъм, една от трите морски биоложки на борда на „Дийп инкаунтър“. След детето се качиха и родителите му и бързо бяха заведени на долната палуба. Минути по-късно Пит започна да изтегля на работната палуба плувци, които бяха твърде изтощени, за да се качат сами от спасителните лодки.

— Направете една обиколка покрай левия борд на пътническия лайнер — нареди на кърмчията Пит — и качете хората, отнесени от течението и вълните.

Кърмчията вдигна изпитото си от преумора лице към Пит и се усмихна леко.

— Все още не съм си получил бакшиша.

— Ще се погрижа да го включа в сметката — усмихна му се също Пит.

— А сега тръгвай, преди да…

Пронизителен детски вик се разнесе като че изпод краката на Пит. Той се втурна към леерното ограждане и погледна надолу. Момиченце на не повече от осем години висеше на едно въже, което се полюшваше зад борда. Незнайно как детето беше паднало обратно зад борда и никой не беше обърнал внимание в суматохата. Пит се просна по корем, пресегна се и хвана за китките детето, което се издигаше и спускаше върху гребена на една вълна. После го издърпа на палубата.

— Добре ли си поплува? — опита се той да намали шока му.

— Морето е много бурно — отвърна момиченцето, като бършеше очите си, подути от дима.

— Майка ти и баща ти с теб ли скочиха?

Детето кимна.

— Да. Те се качиха с двамата ми братя и сестра ми в една лодка, но аз паднах във водата и никой не ме видя.

— Не ги обвинявай — каза Пит, докато я водеше към Мисти Греъм. — Сигурен съм, че сега те много се безпокоят за тебе.

Мисти се усмихна и хвана детето за ръка.

— Хайде, ела да потърсим мама и татко.

В този момент проблясък на светлокафява коса, разпиляна върху синьо-зелената повърхност като дантелени нишки от сатен, привлече погледа на Пит. Лицето не се виждаше, но едната ръка правеше слаби движения, сякаш се опитваше да гребе, или пък дали движението не се дължеше на вълните? Пит изтича десетина метра по палубата, за да се вгледа по-добре, надявайки се, че жената — защото по вида на косата се предполагаше да е на жена — не се е удавила. Главата леко се надигна от водата дотолкова, че Пит успя да види две красиви сини очи, които изглеждаха безжизнени и замъглени.

— Извадете я — извика Пит на кърмчията на спасителната лодка, ръкомахайки към жената. Лодката обаче беше вече завила покрай кърмата на „Емърълд долфин“ и кърмчията не го чу.

— Плувайте към мен! — извика Пит на жената и тогава забеляза, че тя гледа в неговата посока, но не го вижда.

Без повече да се колебае, Пит се качи на перилото, запази за миг равновесие и се хвърли зад борда. Не се издигна веднага на повърхността, а заплува с всички сили под водата като олимпийски плувец, скочил от трамплин. Когато ръцете и главата му се подадоха над водата, той зърна за миг главата на жената, после я загуби от поглед. Загреба бързо и след пет-шест метра се озова до жената, сграбчи я за косата и изтегли главата й над водата. Забеляза, че макар да имаше вид на мокра кокошка, жената беше млада и много привлекателна. Едва тогава обърна внимание, че тя стиска в ръката си малко куфарче, което се беше напълнило с вода и я теглеше надолу.

— Глупачка такава! — кресна й той. — Пусни това нещо.

— Не мога — ненадейно процеди тя през зъби с такава решителност, че го изненада. — А и няма да го пусна!

Облекчен, че жената не е пред прага на смъртта, той не й възрази, а я хвана за презрамката на блузата и започна да я тегли към „Дийп инкаунтър“. Когато стигна до корпуса, няколко чифта ръце се протегнаха, хванаха жената за китките и я издърпаха на борда. Освободен от товара си, Пит се покатери по една въжена стълба. Една от лаборантките загърна жената с одеяло и тъкмо понечи да я поведе по близкия коридор, Пит я спря и се вгледа в сините очи на спасената жена.

— Какво толкова важно има в това куфарче, та едва не умряхте, за да го запазите?

Тя го погледна с премрежен от изтощение поглед и отвърна:

— Трудът на баща ми, погълнал целия му живот.

Пит погледна куфарчето с нов израз на уважение.

— Знаете ли дали баща ви се е спасил?

Тя бавно поклати глава и се загледа с тъжно лице в покритата с пепел и десетки плаващи трупове вода и прошепна:

— Той е вече на дъното — отвърна тя, после рязко се обърна и се загуби от поглед надолу по стълбището.

 

 

В крайна сметка лодките спасиха всички онези живи пътници, които успяха да открият. След като предадоха тежко пострадалите на грижите на оказващите медицинска помощ на борда на изследователския кораб, кърмчиите им ги отдалечиха на известно разстояние, за да натоварят, доколкото беше възможно, без да застрашават живота им, още оцелели и им помогнаха да се качат на претъпкания вече кораб.

Пит съобщи на екипажите на лодките по портативната си радиоуредба:

— Насочваме се към носа, за да проверим за други оцелели. Следвайте ни в килватера.

Едва ли и мравуняк би бил по-гъст от „Дийп инкаунтър“, когато и последният оцелял беше качен на борда. Машинното отделение, складовете на научния екип, лабораториите и жилищните помещения на екипажа бяха задръстени от хора. Те седяха или лежаха в общия салон, в камбуза, каютите и офицерския стол. Пет семейства бяха вместени в каютата на капитан Бърч. Лоцманската кабина, помещението за морски карти и радиорубката също бяха препълнени с хора. Работната палуба с площ от 300 квадратни метра наподобяваше улица, чието платно не се виждаше от човешко стълпотворение.

„Дийп инкаунтър“ се беше потопил толкова дълбоко, че водата заливаше планширите на работната палуба всеки път, когато вълни, по-високи от метър и двайсет, се разбиеха в корпуса. Между другото членовете на екипажа на „Емърълд долфин“ се показаха достойни за уважение. Едва след като кърмата на плавателния им съд се опразни и от последния пътник, те започнаха да се спускат по въжетата и да се качват на претъпкания научноизследователски кораб. Много от тях имаха изгаряния, тъй като бяха изчакали до последния момент, преди да се отдалечат от пълзящите пламъци и да напуснат кораба.

Веднага щом стъпиха на палубата, онези от тях, които бяха в състояние, се заловиха да помагат на претоварените от работа учени и лаборанти за по-удобното настаняване на натъпканите пътници. Смъртта дойде и на борда на „Дийп инкаунтър“. Неколцина от силно обгорените и лошо наранилите се при падането във водата починаха насред тихия шепот на молещите се и на ридаещите, които изнасяха навън скъпите си мъртъвци и ги хвърляха зад борда. Пространството за живите беше особено ценно.

Пит изпрати корабните офицери в лоцманската кабина, за да докладват на капитан Бърч. Те до един предложиха услугите си, които бяха приети с благодарност.

Макферин се качи последен на борда.

Пит го чакаше и го хвана под мишница, за да помогне на обгорелия и изтощен мъж да върви по-лесно. Като видя изгорялата плът на пръстите му, каза:

— Съжалявам, че не мога да стисна ръката на един толкова смел човек.

Макферин огледа обгорените си ръце, сякаш те принадлежаха на другиго.

— Да, мисля, че така ще бъде още известно време — после лицето му помръкна и добави: — Нямам представа колко, ако изобщо има такива от горките хора, които се втурнаха към носа, са все още живи.

— Скоро ще разберем — отвърна Пит.

Макферин обходи с поглед наоколо и видя, че вълните заливат работната палуба.

— Май ще се окаже, че сте изпаднали в изключително опасно положение — отбеляза той спокойно.

— Правим, каквото можем — пошегува се усмихнат Пит.

Той изпрати Макферин до лазарета, после се обърна и извика на Бърч, който стоеше на крилото на мостика.

— Шкипер, това беше последният от хората на кърмата. Останалите са на носа.

Бърч само кимна и изключи пулта за управление на подрулващото устройство, после влезе в лоцманската кабина.

— Щурвалът е твой — каза той на кърмчията. — Закарай ни плавно и внимателно до носа на лайнера.

— Ще се отнасям с него като с пеперуда — увери го младият мъж, поемайки щурвала.

Бърч почувства огромно облекчение, че ще отдалечи кораба си от туристическия лайнер. Той изпрати Лио Делгадо да провери техния корпус за огънати листове от обшивката и за евентуални течове. Докато го чакаше да му докладва, се свърза с главния механик Марвин Хаус.

— Марвин, какво е положението при теб?

В машинното отделение Хаус стоеше на пътеката между машините и наблюдаваше тънката струя вода, която се събираше край тях.

— Моето предположение е, че имаме голяма пробойна някъде в носовата част, вероятно в някое от складовите отсеци. Включих главните помпи на пълен капацитет.

— Ще можеш ли да овладееш теча?

— Наредих на моите момчета да включат и спомагателните помпи и маркучи, за да го задържат. — Хаус замълча и хвърли поглед към пътниците от лайнера, които бяха запълнили всеки сантиметър празно пространство от скъпото му машинно отделение, после попита: — Каква е гледката горе?

— Претъпкано е като на „Таймс скуеър“ в новогодишна нощ — отговори Бърч.

Делгадо се върна в лоцманската кабина и по мрачния израз на лицето му Бърч разбра, че рапортът на офицера никак няма да е приятен.

— Няколко от листовете са смачкани и изкорубени — съобщи задъхан от тичане Делградо. — Водата нахлува със заплашителна бързина. Помпите запазват преднина пред теча, но няма да е за дълго, ако положението се влоши. Достигнат ли вълните височина над два метра, всички надежди ще рухнат.

— Чийф Хаус съобщи, че са включени и спомагателните помпи за задържане на положението.

— Дано това да е достатъчно — отбеляза Делградо.

— Събери аварийната група и идете да оправите корпуса. Подменете и подсилете листовете, доколкото е възможно. Веднага ме уведоми за всяка промяна в теча, било тя добра или лоша.

— Да, сър.

Бърч се беше загледал със свито сърце в бавните сиви облаци, които се струпваха на югозапад, когато Пит влезе отново в лоцманската кабина и проследи погледа му.

— Какви са последните прогнози за времето? — попита той капитана.

Бърч се усмихна и посочи през светлинния люк към купола, под който се намираше Доплеровата радиолокационна система.

— Не ми е нужен компютър, последно ниво на техниката, даващ метеорологически прогнози за щормовата динамика с точност до минутата, който да ми покаже, че до два часа ще ни застигне буря.

Пит се вгледа в струпващите се на петнайсетина километра облаци. Беше се съмнало напълно, но ранното слънце се криеше зад заплашителните облаци.

— Може и да ни подмине.

Бърч наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха. После поклати глава.

— Не и според този компютър — размърда той пръста си и добави злокобно: — Едва ли ще успеем да се задържим на повърхността.

Пит уморено избърса чело с голата си ръка.

— Като се пресметне средно тегло на мъжете, жените и децата — петдесет и пет килограма, „Дийп инкаунтър“ превозва сто и двайсет тона свръхтовар, без да броим екипажа и научния екип. Единственото разрешение е да се задържим възможно най-дълго на повърхността, докато прехвърлим повечето хора на друг плавателен съд.

— Няма начин да стигнем до пристанище — каза Бърч. — Ще потънем, преди да сме изминали и една миля.

Пит влезе в радиорубката.

— Някаква вест от австралийците или французите?

— Според радара „Ърл ъв Уотълсфийлд“ е само на десет мили от нас. Австралийската фрегата идва с пълна пара насам, но все още й остават трийсет мили.

— Предай им да натиснат педала докрай — каза със сериозно лице Пит. — Ако бурята се разрази преди пристигането им, те може и да не намерят кого да спасяват.