Клайв Къслър
Възкръсналите (29)

27.

Кели шофираше по магистрала 9 край левия бряг на река Хъдсън. Денят беше дъждовен и ветровит. Завеси от дъжд падаха върху колата. Въпреки това тя умело владееше управлението на спортния ягуар XK-R по мократа настилка. С работещия със свръхпълнене двигател с мощност 370 конски сили под капака и с компютърно управляемите окачване и тяга тя не се колебаеше да кара със скорост, много по-висока от разрешената.

Пит се бе отпуснал до нея на меката кожена пътническа седалка и се наслаждаваше на шофирането й, като от време на време хвърляше поглед към стрелката на скоростомера. Щеше му се да има доверие в шофьорските способности на Кели, но не я познаваше от достатъчно дълго време, за да е сигурен какви са те при дъжд. За облекчение на Пит движението в ранното неделно утро не беше натоварено. И той отново върна вниманието си към прелитащата край тях местност. Каменистата почва над стръмните скали беше зелена и покрита с гора от високи дървета, толкова гъста, че през нея не се виждаше нищо, освен през просеките към фермерските ниви.

Той преброи може би над двайсет магазина за антики, преди Кели да завие надясно по тесен асфалтов път, минаващ малко над Стоуни Пойнт, щата Ню Йорк. Подминаха няколко живописни къщи с цветни градинки и старателно окосени ливади. Пътят се виеше като змия и накрая свърши в порта. Не беше онова, което човек очакваше да види в такава селска атмосфера. Високите каменни стени, започващи от портата, изглеждаха селски въпреки триметровата им височина. Портата обаче беше обкована с метални греди, които биха спрели препускащо с висока скорост полуремарке, натоварено с олово. На върховете на два стълба срещу пътя, на двайсетина метра зад портата, бяха монтирани телевизионни камери. Единственият начин да бъдат извадени от строя беше чрез добре премерени изстрели от оръжие.

Кели се наведе през прозореца си и набра код с бутони в кутия, вградена в каменен стълб до пътя. После извади дистанционно управление от жабката на колата и набра друг код. Едва тогава портата започна бавно да се отваря. Щом колата мина през нея, крилата й бързо се затвориха, за да не дадат възможност на друга кола да влезе след ягуара.

— Баща ти добре се е погрижил за сигурността на мястото. Системата му е много по-усъвършенствана от моята.

— Още не сме минали през другата му охрана. Не можеш да ги видиш, но четирима охранители стоят на пост.

Пътят се виеше през ниви, засети с царевица, люцерна и жито.

Те минаваха между гъсто засадено лозе, когато изведнъж пред колата изникна голяма барикада. Кели явно очакваше препятствие, защото започна да намалява скоростта. В мига, в който тя спря, един мъж с автомат в ръка излезе иззад дебел ствол на едно дърво, наведе се и надникна в колата.

— Винаги е удоволствие за мен да ви видя, госпожице Еган.

— Здравей, Гюс. Как е малкото момиченце?

— Изхвърлихме го заедно с водата от ваната.

— Много умно от твоя страна. — Тя посочи напред към къща, която едва се виждаше между дърветата. — Джош тук ли е?

— Да, мадам — отвърна охранителят. — Господин Томас не е напускал това място от смъртта на баща ви. Много съжалявам за него, той беше чудесен човек.

— Благодаря, Гюс.

— Приятен ден — и с тези думи пазачът се скри отново между дърветата.

Пит се огледа с любопитство.

— Какво беше това с изхвърленото с водата бебе?

— Нещо като парола — поясни с усмивка Кели. — Ако го бях попитала за момченце, вместо момиченце, той щеше да разбере, че са ме взели за заложница и щеше да те убие, преди да предупреди другите трима охранители.

— В това ли обкръжение си израснала?

Кели се разсмя.

— О, не, слава богу. Докато бях малка, нямаше нужда от охрана. Майка ми почина, когато бях на десет години и тъй като татко се бе посветил изцяло на работата си, той реши, че ще е най-добре да се преместя да живея при леля в града. Така че израснах по тротоарите на Ню Йорк.

Кели спря ягуара на кръгла алея за коли пред голяма двуетажна къща в колониален стил, с високи колони покрай предната веранда. Пит я последва по стълбите до широка двукрила врата с резбовани изображения на викинги.

— Какво означават тези изображения?

— Нищо загадъчно. Просто татко обичаше да изучава историята на викингите. Една от многото му страсти извън работата му. — Макар да беше извадила ключ, тя натисна звънеца. — Бих могла и сама да вляза, но предпочитам да предупредя Джош.

След половин минута вратата отвори плешив мъж, прехвърлил шейсетте години. Беше облечен с риза на райета, жилетка и папийонка. Малкото му останала коса беше сива, прозрачните му сини очи издаваха човек, вечно вглъбен в мислите си. Носът над грижливо поддържаните сиви мустачки беше заоблен и червен от непрекъсната употреба на алкохол.

Като видя Кели, той се усмихна до уши, пристъпи крачка напред и я прегърна.

— Кели! Така се радвам да те видя! — после я отдръпна от себе си и лицето му доби скръбен вид. — Много съжалявам за Елмор. Сигурно си се почувствала ужасно, като си го видяла как умира.

— Благодаря ти, Джош — рече тихо Кели. — Знам какъв удар е било това и за тебе.

— Най-малко така съм очаквал да свърши. Най-много се опасявах те да не го наранят смъртоносно.

Пит си отбеляза наум да попита Томас кои са тия „те“. Той се ръкува с него, докато Кели го представяше. Ръкостискането му не оправда очакванията на Пит. Но иначе Томас изглеждаше приветлив човек.

— Радвам се да се запознаем. Кели ми разказа много неща за вас по телефона. Благодаря ви, че сте й спасили живота, и то два пъти.

— Съжалявам само, че не можах да помогна и на доктор Еган.

По лицето на Томас отново се изписа тъга и той обгърна с ръка раменете на Кели.

— А и Мери. Такава чудесна жена беше. Защо ще е искал някой да я убие?

— Тя е голяма загуба за нас двамата — отбеляза Кели със скръбно изражение.

— Кели ми каза, че вие сте бил много близък с баща й — реши да смени темата за смъртта Пит.

Томас ги покани с ръка да влязат.

— Да, да, Елмор и аз работихме заедно, с известни прекъсвания, повече от четирийсет години. Той беше най-умният човек, когото съм познавал. Като нищо би накарал Айнщайн и Тесла доста да се озорят. Мери, от своя страна, също беше блестяща. Ако не я привличаха толкова много полетите със самолети, щеше да стане първостепенен учен.

Томас ги въведе в уютна всекидневна, обзаведена с викториански мебели, и им предложи по чаша вино. След малко се върна с поднос, на който имаше бутилка шардоне и три чаши.

— Чувствам се някак странно да посрещам Кели в собствения й дом.

— Това ще трае, докато се уреди имотният въпрос — каза Кели. — Дотогава се чувствай като у дома си — каза тя и вдигна чашата си. — Наздраве!

Пит гледаше в чашата си, когато заговори:

— Кажете ми, господин Томас, върху какво работеше доктор Еган, допреди да умре?

Томас погледна Кели и след като тя му кимна, отговори:

— Големият му проект беше конструирането и разработката на надежден магнитохидродинамичен двигател. — Той се вгледа в очите на Пит и додаде: — Кели ми каза, че вие сте морски инженер в НЮМА.

— Да, точно така — потвърди Пит и изпита смътното чувство, че Томас крие нещо.

— Значи тя ви е казала, че доктор Еган беше тръгнал на първото плаване на „Емърълд долфин“, тъй като искаше да наблюдава работата на създадените от него и монтирани на туристическия кораб двигатели.

— Да, Кели ме уведоми за това. Но мен ме интересува какъв е приносът на доктор Еган в случая. Защото магнитохидродинамичните двигатели се експериментират от двайсет години насам. Японците построиха кораб, който използва двигатели на същия принцип.

— Да, но техният не се оказа ефикасен. Корабът беше бавен и не задоволи търговските нужди. Докато Елмор създаде успешен източник на мощност, който ще направи коренни промени в областта на морската движеща сила. Той конструира двигатели с едно драсване на молива, тъй да се каже, за по-малко от две години. Забележително постижение, като се има предвид, че работеше съвсем сам. Само проучванията и разработките щяха да отнемат над едно десетилетие, а той построи работещ модел за по-малко от пет месеца. Експерименталните устройства на Елмор далеч надхвърляха границите на магнитохидродинамичната технология. Те бяха независими едни от други.

— Аз обясних на Дърк как двигателите на татко бяха в състояние да използват морската вода като източник на гориво, което създава енергиен източник за подаване на водата през подрулните устройства — вметна Кели.

— Колкото и революционна да беше тази идея — продължи Томас, — първите двигатели не функционираха както трябва и прегаряха от изключително високата степен на триене. Започнах да работя с Елмор, за да разрешим този проблем. Двамата създадохме нова формула за масло, което не се влияе от силното загряване и триене. Това ни отвори път за двигатели, които могат да работят безкрайно без аварии.

— Значи вие двамата сте разработили супермасло — каза Пит.

— Да, може и така да се каже.

— Какво ще е неговото предимство, ако се използва за двигатели с вътрешно горене?

— На теория с един автомобилен двигател може да се изминат три милиона и двеста километра, преди да се наложи ремонт на някоя от вътрешните му части — отговори прозаично Томас. — Свръхмощните дизелови двигатели са в състояние да работят ефективно шестнайсет милиона километра. Самолетните реактивни двигатели имат още по-дълъг живот и по-малко поддържане. Същото се отнася и за всяко промишлено превозно средство — от подемните до земекопните машини.

— Да не говорим за корабните двигатели — добави Пит.

— Докато новата технология за енергия се усъвършенства дотам, че да не зависи от сглобяемите детайли — каза Томас, — нашата формула, която ние с Елмор на шега нарекохме „Слик шейсет и шест“, ще има огромно значение за всеки механичен източник на мощност, който зависи от смазочно масло.

— Колко скъпо е то за пречистване и производство?

— Ще повярвате ли, че е с три цента за галон повече от обикновеното смазочно масло?

— Не мога да си представя, че петролните компании ще се зарадват особено на вашето откритие. Те също ще загубят милиарди долари, ако не и много повече, за двайсет години. Освен, разбира се, ако не купят формулата ви и сами не я изтъргуват.

Томас бавно поклати глава.

— Това никога няма да се случи — заяви той решително. — Елмор изобщо не възнамеряваше да спечели дори един дайм. Той щеше да даде формулата на света безплатно и най-безкористно.

— От това, което ми казахте, си вадя заключението, че формулата е наполовина ваша. Вие също ли сте съгласен да я предадете за общото благо?

Томас се изсмя тихичко.

— Аз съм на шейсет и пет години, господин Пит. Имам диабет, остър артрит, наличие на прекомерно желязо в организма, болест, наречена хемохроматозис, и рак на панкреаса и черния дроб. Ще бъда късметлия, ако продължа да ходя по тази земя още пет години. Какво да правя с един милиард долара при това положение?

— О, Джош — възкликна отчаяно Кели, — никога не си споменавал за…

Той се пресегна и я потупа по ръката.

— Дори баща ти нямаше никаква представа. Никой не знаеше, сега го признавам за първи път, защото вече няма значение. — Томас замълча и вдигна бутилката с вино. — Още една чаша, господин Пит?

— Засега не, благодаря ви.

— А ти, Кели?

— Да, ако обичаш. След това, което каза, ми е нужен кураж.

— Виждам, че имате силна охрана — отбеляза Пит.

— Да — потвърди Томас, — животът ни с Елмор много пъти беше застрашаван. Веднъж бях ранен в крака, когато един крадец се опита да се промъкне в лабораторията.

— Някой се е опитал да открадне формулата ви?

— Не само един, а цял промишлен конгломерат.

— Знаете ли кой точно?

— Същата корпорация, която изхвърли Елмор и мен след двайсет и пет години всеотдайна работа.

— И двамата сте били уволнени?

— Тогава татко и Джош все още работеха върху усъвършенстване на формулата за масло — поясни Кели. — Директорите на компанията преждевременно започнаха да кроят бъдещи планове за производство на супермасло и да го продават с цел да получат огромни облаги.

— Елмор и аз не бяхме чули за това — каза Томас. — И двамата бяхме на мнение, че то е изключително жизненоважно за доброто на хората, за да бъде продавано само на онези, които могат да си го позволят. Директорите постъпиха глупаво, като си помислиха, че другите им химици и инженери разполагат с достатъчно данни, за да го произвеждат сами и ни връчиха заповеди за уволнение, като ни заплашиха, че ще ни гонят до дупка, ако се опитаме сами да завършим експеримента. Освен това ни заплашиха с физическо насилие и смърт. Ние обаче продължихме въпреки всичко.

— Вярвате ли, че бившата ви компания се е опитала да ви убие и открадне формулата? — попита Пит.

— Та кой друг е знаел за нашата работа? — отвърна с въпрос Томас, сякаш Пит знаеше отговора. — Кой друг може да има мотив и да извлече полза? Когато те не успяха да открият ключа на формулата ни, програмата им рухна. И тогава ни погнаха.

— Кои са тези „те“?

— Корпорацията „Цербер“.

Пит изпита чувството, че някой стовари чук върху главата му.

— Корпорацията „Цербер“ — повтори той като ехо.

— Чували ли сте за нея? — попита Томас.

— Има улики, които я свързват с пожара на „Емърълд долфин“.

За изненада на Пит, Томас не се показа шокиран и отвърна равнодушно:

— Това не ме учудва. Мъжът, който притежава и контролира компанията, няма да се спре пред нищо, за да пази интересите си, дори ако това означава да опожари туристически кораб заедно с всички мъже, жени и деца на борда.

— Явно, че той не е човек, когото някой би искал да има за враг. Ами акционерите? Те не подозират ли какво става под масата?

— Защо да ги е грижа, след като печалбите от инвестициите им набъбват неимоверно много? Освен това те малко могат да кажат за каквото и да е. Къртис Мърлин Зейл, мъжът на върха на империята, притежава осемдесет процента от акциите.

— Ужасно нещо е това за гигантска американска корпорация да убива за облагите на компанията.

— Стават много по-ужасни неща, отколкото можете да си представите, господин Пит. Мога да ви дам имената на хора, които са свързани с корпорацията „Цербер“ и които, по някакви причини, изчезват или биват намирани мъртви при така наречените злополуки. А за някои се предполага, че са се самоубили.

— Странно, че правителството не е разследвало криминалните им операции.

— „Цербер“ е впил нокти във всяка агенция в щата и федералното правителство. За корпорацията е нищо да платят милион долара на някой по-маловажен служител, за да работи под прикритие за тях, като им предоставя важна информация. Всеки политик, който спазва строго линията в полза на „Цербер“, ще се окаже много богат, с цяло състояние в някоя офшорна банка, когато се оттегли от политиката. — Томас напълни отново чашата си с вино. — И не се заблуждавайте, че някой ще се превърне в информатор, ако в даден момент си помисли, че е пренебрегнат или изведнъж се изпълни с желанието да стане честен. „Цербер“ има програма да опазва кирливите си ризи да не излязат наяве. Семейството на информатора може да бъде заплашвано с физическо насилие и това ще бъде подкрепено със счупен крак на нечия дъщеря или син, което ще изглежда като невинен нещастен случай. Или пък някой ще бъде застигнат от фатален край, след като му бъде инжектирана смъртоносна болест на някое оживено място, без той да разбере. Ще се изненадате колко много журналистически разследвания са били прекратени от главните редактори на вестниците или телевизионните мрежи след срещи с директорите на „Цербер“. Един, който ги изхвърли от своя кабинет, се огъна, когато една от дъщерите му беше намерена тежко пребита при предполагаемо нападение с цел кражба. Повярвайте ми, господин Пит, тези хора не са от добрите.

— Кого наемат те за мръсната си работа?

— Тайна организация, наречена „Пепелянките“. Тя получава заповеди само и лично от самия Зейл. Знам това, защото на Елмор поверително му бе казал негов стар приятел от „Пепелянките“, който го предупредил също, че той и аз сме в списъка на онези, определени да бъдат убити.

— Какво е станало с този приятел?

— Той изчезна — отвърна Томас безцеремонно, сякаш това беше предрешен въпрос.

Нещо бодна задната част на съзнанието на Пит.

— Опашката на Цербер, пазачът на Хадес.

Томас го погледна с любопитство.

— Нима знаете за триглавото куче?

— Такова е логото на корпорацията. Краят на опашката на кучето е главата на змия.

— Това стана иконата на корпорацията — поясни Томас.

— Какъв дух цари сред служителите й? — попита Пит.

— От деня, в който постъпят на работа, на тях им се втълпява, че ги вербуват като в култ. Компанията прави всичко възможно да се придържа към четиридневна работна седмица, да раздава тлъсти премии в края на годината и допълнителни доходи, които са много по-големи от онези, давани в други компании. Става така, че те сякаш биват заробвани, без да го съзнават.

— „Цербер“ няма ли проблеми със синдикатите?

— Синдикатите дори не можаха да припарят до „Цербер“. Направеше ли някой от синдикалните служители призив за членство, веднага се оповестяваше, че ако някой иска да членува в синдикат, той няма да бъде уволнен, но ще загуби всичките си привилегии и облаги, които, както казах, бяха значителни. Когато някой възрастен служител почине или се пенсионира, мястото му обикновено се заема от децата му — толкова трудно е да се пробие инфраструктурата на компанията. Връзките от най-главния до портиера са като енориашите в църквата. Обожанието на компанията е станало като религия. В очите на служителите „Цербер“ не прави нищо нередно.

— Как сте оцелели вие и доктор Еган толкова дълго, след като сте напуснали компанията?

— Защото мъжът, който ръководи операциите на компанията, ни остави сами, планирайки да открадне формулата за маслото и проектите на магнитохидродинамичния двигател на Елмор при първия удобен за него случай.

— А защо е чакал двигателите на доктор Елмор да бъдат усъвършенствани и монтирани на „Емърълд долфин“?

— За да разрушат кораба и да стоварят вината върху двигателите — поясни Томас. — Като опетнят репутацията за надеждност на двигателите, те ще обезсърчат купувачите и така ще могат да откраднат патента на безценица.

— Но пожарът не е започнал от машинното отделение.

— Така ли? Не знаех — почуди се Томас. — Ако сте прав, тогава единственото ми предположение е, че операцията да се опожари кораба по някакъв начин се е объркала, не е вървяла по план. Но това е само предположение.

— И то може би вярно — съгласи се Пит. — Ние открихме запалителни средства в параклиса на кораба, където според екипажа е възникнал пожарът. Те може би са били определени да се запалят последователно, като се започне от машинното и се стигне до горните палуби, докато последните бъдат възпламенени в параклиса. Но, както вие предположихте, нещо се е объркало.

Пит не го изрече, но разбра, че неуспелият опит да бъде хвърлена вината за бедствието върху двигателите, е друга причина корабът да бъде потопен преди официалното разследване.

Томас сниши глас, когато пак заговори и Пит едва го чуваше.

— Надявам се и се моля само те да не се опитат да извършат същото престъпно деяние като с „Голдън марлин“.

— Имате предвид новата луксозна подводница, конструирана като подводен туристически кораб ли?

— Да. Тя ще предприеме първото си плаване след два дни.

— Защо си толкова загрижен за това? — поинтересува се Кели.

Томас я погледна.

— Нима не знаеш?

— Какво да знае? — попита Пит.

— „Голдън марлин“ е собственост на морските туристически линии „Блу сийз“. Двигателите, които двамата с Елмор конструирахме, са монтирани и на нея.