Клайв Къслър
Възкръсналите (14)

12.

Пит и Джордино оставиха на заден план загадката за това кой може да е налял гориво в коженото куфарче на Еган и се заловиха да проверяват и изпитват уредите и електронните системи на „Сий слут“ — автономния подводен апарат (АПА) на научноизследователския кораб. По време на плаването към гроба на „Емърълд долфин“ двамата обсъдиха процедурата по изследването на корабните останки с капитан Бърч и морските инженери на борда. Всички бяха единодушни, че от съображения за сигурност първо трябва да бъде спуснат автономният апарат, а не обитаемият „Ъбис навигейтър“.

Във външния вид на „Сий слут“ нямаше гладки или аеродинамични форми. Утилитарен и практичен, пред него един космически кораб за Марс изглеждаше направо изящен. Висок два и десет, широк един и осемдесет и дълъг два и десет метра, той тежеше близо три хиляди килограма. Обшивката му представляваше дебел пласт титан и отдалече приличаше на огромно продълговато яйце, отворено отстрани и поставено върху плъзгачи на шейна. Кръгла издатина най-отгоре побираше двете баластни цистерни. Спомагателни тръби обточваха вътрешността му под баластните цистерни.

В него, сякаш изградени от дете с „Лего“, бяха монтирани видео с висока разделителна способност и неподвижна камера, компютър и датчици, записващи солеността, температурата и кислородното съдържание на водата. Движението му се осъществяваше чрез мотор с прав ток и се захранваше с мощна акумулаторна система. Високо усъвършенствани преобразуватели изпращаха сигнали и изображение през водните дълбини на кораба база, който пък на свой ред му изпращаше управляващи сигнали. Пътят му се осветяваше от редица от десет външни лампи.

Като на някакво механично чудовище от научнофантастичен филм от едната му страна стърчеше ръка робот или, както още се наричаше, манипулатор. Тя имаше силата да повдига сто и осемдесет килограмова котва и чувствителността да поема чаена чаша.

За разлика от по-ранните апарати роботи „Сий слут“ нямаше електрозахранващ кабел, свързан с лоцманската кабина, а беше напълно автономен; движението и видеокамерите му се управляваха от командния пункт на „Дийп инкаунтър“, намиращ се на хиляди метри над него.

Един моряк, който помагаше на Джордино да регулира ръката робот, се приближи до Пит.

— Капитан Бърч ми нареди да ви уведомя, че се намираме на три мили от целта.

— Благодаря. Моля те, предай на шкипера, че двамата с Ал скоро ще идем при него.

Джордино хвърли две отвертки в кутията за инструменти, изправи се и се протегна, за да разкърши гърба си.

— Готов е, както ще бъде и занапред.

— Тогава да вървим на мостика и да видим как изглежда „Долфин“ на хидроакустична станция със страничен обзор.

Бърч и още няколко инженера и учени от НЮМА бяха в командния център, разположен непосредствено зад лоцманската кабина. Горното осветление багреше лицата и ръцете на всички в странна пурпурночервена светлина. Последните опити потвърдиха, че показанията на уредите се виждат по-лесно и по-продължително време под вълнов обхват от синьо-червена светлина.

Те се бяха събрали около компютърно подсилен екран на записващото устройство „Клайн систем 5000“ и наблюдаваха как морското дъно на шест хиляди метра под тях се разгръща като руло хартия. Цветното изображение показваше доста гладко дъно, което се спускаше полегато към дълбока бездна. Бърч се обърна при влизането на Пит и Джордино и им посочи цифровото отчитане на системата за глобално позициониране, което показваше оставащото до целта разстояние.

— Значи след още една миля корабните останки ще трябва да се покажат — отбеляза той.

— Влекачът ли е дал координатите? — попита Джордино.

— Да — кимна Бърч, — на мястото, където лайнерът е потънал, когато влекалното въже се е скъсало.

Погледите на всички в командния център се съсредоточиха върху изображението на екрана. Морското дъно, дълбоко под вързания с въже за „Дийп инкаунтър“ датчик, беше изобразено като равна, наподобяваща пустиня повърхност, покрита с тъмна сиво-кафява утайка. Нямаше никакви назъбени скали или възвишения. Една пустош би изглеждала по-обитаема. И все пак изображението действаше хипнотизиращо, тъй като всеки очакваше някакъв обект да се материализира и изпълзи на екрана.

— Сто метра — съобщи Бърч.

Екипажът и мъжете и жените от научния екип се смълчаха. В командния център стана тихо като в крипта. За повечето хора този момент щеше да им се стори мъчителен, но не и за учените и лаборантите, които изследваха моретата. Те всички бяха търпеливи хора. Бяха прекарвали седмици наред, вторачени в уредите, в очакване появата на някой потънал кораб или необикновена геоложка формация, макар че в повечето случаи не се натъкваха на нищо, освен на привидно безкрайно и стерилно дъно.

— Нещо се задава — съобщи Бърч, който виждаше най-добре екрана от мястото си.

Записващото устройство бавно показа контрастно изображение на изработена от човешка ръка форма. Очертанието изглеждаше назъбено и неравно. Беше прекалено малко, за да бъде на огромния лайнер, който всички очакваха да видят.

— Това е той — заяви с твърд глас Пит.

Бърч се усмихна като щастлив младоженец.

— Открихме го от раз.

— Местоположението, дадено от влекача, се оказа съвършено точно.

— Размерите обаче не отговарят на размерите на „Емърълд долфин“ — вметна Джордино с равен глас.

Бърч посочи с пръст екрана.

— Ал е прав. Ние виждаме само част от останките. Ето, появява се и друга част.

Пит изучи замислен изображенията.

— Той се е разцепил или докато е падал към дъното, или когато се е ударил в дъното.

Огромна секция, която Бърч разпозна като кърма, изпълзя на екрана. Обширно поле от отломки между останките от кораба разкри стотици неопределими предмети, големи и малки, разхвърляни като след преминало торнадо.

Джордино скицира набързо изображенията в един бележник.

— Струва ми се, че се е разцепил на три парчета.

Пит погледна скиците на Джордино и ги сравни с изображенията на екрана на хидроакустичната станция.

— Те са на около осемстотин метра едно от друго.

— Тъй като вътрешната му конструкция е станала лесно трошлива вследствие на пожара, той вероятно се е разпаднал по пътя към дъното — каза Бърч.

— Възможно е — вметна някой от научния екип. — „Титаник“ например се е разцепил на две, докато е потъвал.

— Но той е падал към дъното под голям ъгъл — поясни Бърч. — А както ми каза капитанът на влекача, взел на буксир „Долфин“, лайнерът е потънал под съвсем малък ъгъл, не повече от петнайсет градуса. Докато „Титаник“ се е отправил към дъното под четирийсет и пет градусов ъгъл.

Джордино погледна през предния прозорец морската повърхност напред.

— Най-логичното предположение е, че е потънал цял и се е разпаднал при удара му с дъното. Скоростта му вероятно е била някъде между петдесет и шейсет километра в час.

Пит поклати глава.

— В такъв случай останките щяха да са съсредоточени на по-малка площ. А виждаме, че са разхвърляни по дъното на големи разстояния едни от други.

— Тогава какво може да е причинило разпадането по време на потъването му? — Въпросът на Бърч не бе отправен към никого определено.

— С малко късмет — отговори Пит бавно — ще намерим отговорите, когато и ако „Сий слут“ се покаже достоен за името си.

 

 

Ослепително оранжево слънце се подаваше над равния син хоризонт на изток, когато „Сий слут“ увисна под стрелата на новия кран, заместил предишния, изхвърлен зад борда по време на спасителната операция. Той беше монтиран в корабостроителницата, а корабният екипаж бе свързал рудана и въжетата само преди часове. Всички наблюдаваха със затаен дъх как стрелата на крана се извъртя с продълговатия АПА над кърмата. Морето беше сравнително спокойно, вълните се издигаха на височина не повече от метър.

Старши помощник-капитанът, който ръководеше спускането на автономния подводен апарат, даде знак на моряка, управляващ рудана, че подводният съд е извън пределите на кърмата и „Сий слут“ бе спуснат досами водната повърхност. След последна проверка на електронните системи апаратът бавно бе потопен в сините води на Тихи океан и подемното въже веднага бе откачено от него.

В командния център Джордино седеше пред табло с редици от превключватели и бутони. Той щеше да направлява „Сий слут“ по пътя му към водната бездна. Като един от екипа, написал компютърния софтуер на сондата, той също така беше и главният инженер, отговарящ за неговия продукт. Малцина бяха запознати повече от него с особеностите при управлението на АПА на голяма дълбочина. Когато погледна монитора и видя, че АПА е освободен от кораба и плува самостоятелно, той отвори клапаните на баластната цистерна и загледа как подводният апарат потъна под вълните и изчезна от поглед.

До него Пит седеше пред клавиатурата и въвеждаше команда след команда в компютъра на борда на автономния подводен апарат. Докато Джордино контролираше движението на апарата, Пит боравеше с камерите и осветителните му системи. Отстрани и зад тях Мисти Греъм седеше край една маса и изучаваше копие на плана на „Емърълд долфин“, изпратен по въздуха от архитектите. Погледите на всички останали бяха вперени в редицата от монитори, които щяха да покажат изображения на онова, което „Сий слут“ щеше да запише в дълбините.

Мисти беше дребна жена, изпълнена с огън и плам. Имаше светлокафяви очи, малко носле и пухкави устни. С черната си коса, подстригана късо за по-лесно поддържане, тя можеше да мине за момче, ако не бяха ясно изразените форми на тялото й. Мисти все още не беше омъжена. Отдадена на научната си работа и една от най-добрите морски биолози в НЮМА, тя прекарваше повече време по море, отколкото в жилището си във Вашингтон и рядко й се удаваше възможност да си урежда интимни срещи.

Сега тя вдигна поглед от чертежите и заговори на Бърч:

— Ако останките са се смачкали навътре, „Сий слут“ доста ще се затрудни да открие нещо, представляващо интерес.

— Ще разберем, когато апаратът стигне там — отвърна той бавно.

Както при изпълнението на другите проекти за подводни изследвания, така и този път разговори изпълваха отсека. Сега, когато проучването беше в ход, времето от три и половина часа, за което АПА щеше да стигне до дъното, беше време за скучни рутинни работи. Дотогава нямаше какво толкова да се наблюдава, освен някои редки видове риби, обитаващи дълбоките океански води, които щяха случайно да минат пред обективите на камерите.

Мнозина смятат, че подводните изследвания са вълнуващо преживяване. Истината е, че те са направо отегчителни. Часове се чака да се случи нещо или, както се казва в тези среди, „някакво събитие“. Въпреки това всеки е изпълнен с оптимистично предчувствие, че на екраните на хидролокатора или камерите ще се появи все пак някаква аномалия.

Често се случваше обаче изследователите да не открият нищо. Въпреки това изображението, идващо от дълбините, имаше хипнотизиращ ефект и научните работници и екипажът не можеха да откъснат очи от мониторите. За щастие в този случай местонахождението на корабните останки след повече от шесткилометровото им падане на дъното, както бе точно засечено от системата за глобално позициониране на влекача, се вместваше точно в границите на площ с размера на футболен стадион.

Движението на „Сий слут“ се изобразяваше на насочващия монитор с цифрови показания на посоката и височината в най-долната част на екрана. Веднъж стигнеше ли дъното подводният апарат, Джордино трябваше само да го насочи към корабните останки, без да го е грижа за времетраенето на операцията по търсенето.

Той съобщи цифровите обозначения, изпратени от високомера на сондата.

— Седемстотин шейсет и два метра.

Оттам нататък той съобщаваше показанията за дълбочината на всеки десет минути, докато „Слут“ се спускаше в черната бездна дълбоко под кила на научноизследователския кораб. Накрая, след два и половина часа, датчиците започнаха да предават бързо намаляващото разстояние до дъното.

— Разстояние до дъното сто петдесет и два метра и намалява.

— Включвам долните светлини — отвърна Пит.

Джордино намали скоростта на „Слут“ до шейсет сантиметра в секунда, в случай че подводният апарат се спуснеше точно над потъналия кораб. Най-малко имаха нужда от това той да се заклещи в усуканите останки и повече да не го видят. Скоро на мониторите се появи и сивкавата утайка на морското дъно. Джордино преустанови спускането на сондиращия апарат и го остави да виси във водата на трийсет метра от дъното.

— Каква е дълбочината? — поинтересува се Бърч.

— Шест хиляди двайсет и шест — отвърна Джордино. — Видимост съвършено добра, почти шейсет метра.

Сега вече Джордино пое действителното управление на „Сий слут“, като заработи с бутоните и лоста за управление, наблюдавайки мониторите, сякаш управляваше самолет в компютърна игра. Дъното минаваше под кораба мъчително бавно. Поради изключително високото водно налягане скоростта, с която подрулващите устройства на „Слут“ го придвижваха, едва надвишаваше един възел.

Докосвайки леко клавишите на компютърната клавиатура, Пит подаваше команди към компютъра на борда на „Сий слут“, за да настройва и фокусира камерите, монтирани на носа и кила, за наблюдение напред и надолу. Вляво от него Бърч седеше пред своя пулт, откъдето следеше движението на АПА и поддържаше „Дийп инкаунтър“ точно над корабните останки.

— Накъде да го насочвам? — попита го Джордино.

— Напред по курс осемнайсет градуса. След още сто и двайсет метра би трябвало да се натъкнеш на корпуса.

Джордино насочи „Слут“ по зададения му курс. След десет минути изникна една призрачна форма. Тъмната маса се простираше и издигаше извън обхвата на мониторите.

— Целта е право напред — извика той.

Постепенно подробностите на корабните останки станаха различими. Появи се десният борд на носовата част, близо до котвата. За разлика от другите пътнически кораби, котвите на модерния туристически лайнер се намираха доста назад от носа и не много високо над водолинията.

Пит включи мощните предни светлини, които прорязаха мрака и осветиха по-голямата част от носовата секция.

— Камерите задействани, лентата се върти.

Този път откриването на корабните останки не бе посрещнато с радостни викове и смях както обикновено. Всички останаха безмълвни, сякаш наблюдаваха ковчег в гроб. После като по даден знак те се приближиха до мониторите. Сега видяха, че „Емърълд долфин“ не стои напълно изправен в дънната утайка, а под двайсет и пет градусов ъгъл, което разкриваше долната част на корпуса почти до кила.

Джордино насочи „Сий слут“ покрай корпуса, като внимаваше апаратът да не се блъсне в някое препятствие, което можеше да го впримчи. Пресметливостта му бе възнаградена — той спря АПА на три метра от голям отвор в корпуса, образуван вследствие на изкорубени и огънати до неузнаваемост листи от обшивката.

— Фокусирай за по-близък план — каза той на Пит.

Командата бе въведена и обективите на камерите се насочиха в зеещата дупка от различен ъгъл. Междувременно Джордино маневрира подводната сонда така, че носът й да гледа право в нащърбения отвор.

— Задръж това положение — инструктира го Пит. — То представлява интерес.

— Не е причинено от пожара — обади се някой от корабния екипаж.

— Корабът е бил взривен отвътре навън — отбеляза Пит.

Бърч разтърка очи и се вгледа в мониторите.

— Да не би горивото да е избухнало?

Пит поклати глава.

— Магнитохидродинамичните двигатели не използват запалимо изкопаемо гориво. — Той се обърна към Джордино. — Ал, закарай ни покрай корпуса до мястото в средната част, където се е пречупил.

Джордино извърши зададената му маневра и постави „Сий слут“ успоредно на корпуса. След още шейсет метра те стигнаха до втора, още по-голяма дупка. Тя също говореше за вътрешен взрив, който е разкъсал листовете на обшивката навън.

— Секцията вътре в дупката е мястото, където се е помещавала климатичната инсталация — уведоми ги Мисти, която изучаваше внимателно плановете на палубите. — Не виждам тук нищо, което да причини такава щета.

— Нито пък аз — подкрепи я Пит.

Джордино измести „Сий слут“ леко нагоре, докато не се появи лодъчната палуба. Няколко от обгорелите спасителни лодки се бяха откъснали от висилките си по време на падането на кораба към дъното. Останалите на местата си бяха овъглени и стопени до неузнаваемост. Изглеждаше невъзможно спасителните лодки на кораб, спуснат на вода и оборудван с най-съвременна техника, да станат неизползваеми за толкова кратко време.

След това АПА мина покрай разрушената част от корпуса, която се бе откъснала от кораба. Тръби, изкривени бимси, откъртени дъски на палуби бяха пръснати в задната част като останки от изгоряла петролна рафинерия. Сякаш „Емърълд долфин“ бе разкъсан от гигантска сила.

Средната секция беше напълно неузнаваема като част от кораб. Тя представляваше огромна купчина от почернели изкривени отломъци. АПА подмина отвратителната гледка и излезе отново над пустеещото океанско дъно.

— На какъв курс е кърмовата секция? — обърна се Джордино към Бърч.

Капитанът погледна цифровите обозначения на дъното на насочващия монитор.

— Трябва да стигнеш до нея след деветдесет метра напред при курс деветдесет градуса на запад.

— Завъртам на деветдесет градуса на запад — потвърди Джордино.

Тук дъното беше осеяно с всякакъв вид отломки, предимно овъглени. Запазени изглеждаха само пръснатите купчини от керамика. Чинии, купи и чаши лежаха в дънната утайка като тесте карти, разхвърляно върху маса със сиво сукно. На наблюдателите в командния център им се стори свръхестествено, че толкова крехки предмети бяха издържали на буйния огън и падането в бездна, дълбока над шест хиляди метра, без да бъдат пръснати на хиляди парченца.

— Кърмата се появява — предупреди Джордино, когато полето с отломъците остана в дирята от подрулващите устройства и последната секция от потъналия кораб започна да се вижда на монитора в силната светлина на АПА. Сега мъжете и жените, които толкова самоотвержено бяха спасявали пътниците и екипажа от горящия кораб, отново преживяха ужасния кошмар. Те се изправиха лице в лице с кърмовите палуби, откъдето корабокрушенците напускаха кораба по въжета или скачаха направо в морето, преди да бъдат качени на борда на „Дийп инкаунтър“.

— Не вярвах, че някога ще видя отново тази гледка — измърмори една от жените.

— Това не е нещо, което лесно се забравя — отбеляза Пит и нареди на Джордино: — Заобиколи до предната секция, до мястото, където се е разцепила от средната част на кораба.

— Заобикалям.

— А сега се спусни до метър и половина над дънната утайка. Искам да огледам кила.

Следвайки командите на Джордино, „Сий слут“ запълзя покрай дъното на кърмата, която стоеше напълно изправена. Много предпазливо, минавайки сантиметър по сантиметър покрай останките, Джордино спря автономния апарат до дупката, оставена от откъсналата се кърмова секция. Масивният кил стърчеше над дънната утайка и ясно се виждаше, че е изкривен и извит надолу там, където е бил откъснат наполовина.

— Само взрив е могъл да причини това — отбеляза Пит.

— Започва да ми се струва, че корабното дъно е било взривено — каза Джордино. — Вътрешната структура, отслабена от пожара и взрива, се е разцепила от засилващото се водно налягане по пътя му към морското дъно.

— Това може да обясни внезапното му потъване — добави Бърч. — Според капитана на влекача лайнерът е потънал толкова бързо, че за малко не е повлякъл със себе си и техния плавателен съд.

— Което води до заключението, че някой е имал мотив да подпали кораба и после да го потопи в най-дълбоката част на океана, за да заличи всякакви следи.

— Разумна теория — намеси се Джим Джакубек, хидрографът от научния екип. — Но къде е неопровержимото доказателство? Как би могло да се докаже това в съда?

Пит сви рамене.

— Простият отговор е, че не може.

— Тогава докъде ни води това? — попита Мисти.

Пит се загледа замислен в мониторите.

— „Сий слут“ свърши работата си и ни показа, че „Емърълд долфин“ не се е разрушил от само себе си, нито от божията ръка. Ще трябва да копаем по-надълбоко и да излезем с достатъчно солидно за разследване доказателство. Доказателство, което да ни закара до прага на отвратителния убиец, виновен за унищожаването на красивия кораб и на над сто човешки жертви.

— Да копаем по-надълбоко ли каза? — попита Джордино усмихнат така, сякаш знаеше отговора. — И как?

Пит погледна приятеля си с макиавелски израз в очите.

— Ами като ние с теб слезем с „Ъбис навигейтър“ при останките и донесем каквото е нужно.