Клайв Къслър
Възкръсналите (27)

25.

След като получиха медицинска помощ за натъртванията и подутините от ударите по време на битката с червения фокер и незнайния му пилот, децата се върнаха при родителите си. Пит стоеше до покрусената от скръб Кели, докато тялото на приятелката й Мери Конроу беше пренесено от самолета в линейката. Полицията огради с лента самолета, а Пит и Кели бяха закарани до най-близкото полицейско управление, за да бъдат разпитани.

Преди това Пит направи обиколка на стария тримоторен форд и се изпълни едновременно с възхищение и тъга от степента на щетите, които му бяха нанесени. Въпреки това машината като по чудо бе увиснала във въздуха, миг преди да кацне благополучно на Овчарската поляна. Той огледа разкъсаната от куршуми опашна секция, равномерно разположените като бодове от шевна машина дупки в горните криле, разбитите цилиндрични глави на двата мотора „Прат и Уитни“, които, все още горещи, пукаха и изпускаха тънки струйки дим.

Той постави ръка върху единия колесник и прошепна:

— Благодаря ти.

После попита полицая дали е възможно да се отбият до останките на фокера, преди да тръгнат за полицейското управление. Полицаят кимна и посочи най-близката полицейска кола.

Както лежеше заклещен в огромния бряст на пет метра от земята, червеният фокер приличаше на разкъсано хвърчило. От стълбите на пожарната кола под останките пожарникари оглеждаха обезобразения самолет. Пит слезе от колата и отиде под самолета. Спря се до мотора, който бе изхвръкнал и забил в тревата. С изненада установи, че той не е съвременен, а оригинален „Оберурсел“, 9-цилиндров, с мощност 110 конски сили. После вдигна глава към откритата пилотска кабина.

Тя беше празна.

Пит затърси с поглед клоните на дървото, после тревата под самолета. Кожено авиаторско яке заедно с бонето и очилата, изцапани с кръв, бяха единствените следи от пилота.

Като по чудо той беше изчезнал.

 

 

Докато разпитваха Кели, Пит получи разрешение да се обади в местната фирма по поддръжка на самолети и уговори тримоторният форд да бъде демонтиран и изпратен във Вашингтон, където щеше да го даде, за да бъде ремонтиран и възстановен до предишното му състояние. После се обади и на Сандекър и му докладва какво се беше случило.

След това Пит седна зад едно празно бюро и спокойно започна да решава кръстословица от „Ню Йорк таймс“, чакайки да го повикат. Двамата с Кели се прегърнаха, когато тя излезе от стаята, където четирима детективи чакаха зад едно издраскано дъбово бюро, чиято възраст си личеше по броя на стари белези от изгаряния от цигари по плота му.

— Господин Пит? — попита един дребен мъж с тънки мустаци. Детективът беше без сако и носеше тесни тиранти.

— Да, аз съм.

— Инспектор Марк Хакен. Колегите ми и аз бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Имате ли нещо против, ако записваме разговора?

— Съвсем не.

Хакен не представи другите трима в стаята. Никой не приличаше на полицаите от телевизионния екран. Всички изглеждаха като най-обикновени съседи, които косят тревата си всяка събота.

Като начало Хакен поиска от Пит да разкаже накратко за себе си, за работата си в НЮМА и как се е озовал със стария си самолет на организираното за деца с физически недъзи авиошоу. От време на време и някой от другите детективи му задаваше въпроси, но иначе те предимно си водеха записки, докато Пит описваше случилото се от момента на излитането му с децата на борда от аеродрума „Джийн Тейлър“ до приземяването му на Овчарската поляна в Сентръл Парк.

Един от мъжете вметна:

— Аз също съм пилот и се надявам да съзнавате, че можете да идете в затвора заради вашите антики, да не говорим, че ще загубите и правото за управление на самолет.

Пит погледна детектива с едва доловима уверена усмивка.

— Щом спасяването на петнайсет деца с физически недъзи ме прави престъпник, така да е.

— Все пак можехте да направите същото, без да се отдалечавате от реката и да навлизате в градската част.

— Ако не бях завил към Уолстрийт, със сигурност щяхме да бъдем свалени във въздуха и да паднем в реката. Повярвайте ми, тогава нямаше да има нито един оцелял.

— Но трябва да признаете, че сте предприели огромен риск.

Пит сви равнодушно рамене.

— Очевидно сега нямаше да съм тук, ако не бях рискувал.

— Имате ли представа защо другият пилот е рискувал самолет за милион долара, натоварен със стари годни оръжия, за да напада самолет, пълен с деца с увредено здраве? — попита Хакен.

— Де да знаех — отвърна уклончиво Пит.

— Аз също — подметна саркастично Хакен.

— А разбрахте ли кой е пилотът? — попита на свой ред Пит.

— Не. Той се смеси с тълпата и избяга. Самолетът трябва да има регистрационен номер, от който може да се установи кой е собственикът му.

— Нашите експерти още не са го огледали.

— Положително организаторите на авиошоуто имат документите му за участие — каза Пит. — Всички ние трябваше да попълним формуляри със застрахователна цел. Все ще научите нещо от тях.

— Работим съвместно с полицията в Ню Джърси. Те са малко по-напред в разследването и единственото, което научихме от тях, е, че някакъв авиодиспечер им се обадил да съобщи, че подобен самолет домувал в хангар на малък аеродрум близо до Питсбърг. Името на собственика било Раул Сейнт Джъстин.

— Звучи фалшиво име.

— Съгласни сме — рече Хакен. — Познавате ли въпросния Сейнт Джъстин или както там му е истинското име?

— Не. — Пит гледаше Хакен право в очите. — Разменихме само няколко думи, преди да отлетя.

— За какво разговаряхте?

— За неговия триплан. Винаги ме привличат старите самолети. Нищо повече.

— Значи никога не сте го виждали преди?

— Никога.

— Можете ли да го опишете как изглежда и да помогнете на полицейския художник да му направи портрет.

— С удоволствие ще съдействам.

— Съжалявам, че вие и госпожица Еган трябваше да минете през тази процедура, но след смъртта на Мери Конроу ние вече предприемаме разследване за убийство, както и обвинения за застрашаване живота на хора. Цяло чудо беше, че никой не загина, когато червеният аероплан стреля във вас над градските улици и когато хеликоптерът ни беше свален в близост до кръстовище.

— Всички трябва да сме благодарни за това — каза искрено Пит.

— Мисля, че това е всичко засега — приключи разпита Хакен. — Но, разбира се, вие и госпожица Еган не трябва да напускате града, докато трае разследването.

— Опасявам се, че това ще е невъзможно, инспекторе.

Хакен повдигна вежди. Той не беше свикнал свидетел на важен случай да му заявява, че ще напусне града.

— Мога ли да знам защо?

— Защото аз съм част от текущо правителствено разследване на пожар на борда на туристическия кораб „Емърълд долфин“ и на отвличането на изследователски кораб на НЮМА. Присъствието ми във Вашингтон е наложително. — Пит замълча, за да произведе ефект. — Естествено, ако желаете, можете да изясните това с моя началник, адмирал Сандекър. — Той извади от портфейла си визитна картичка с телефоните на НЮМА и я подаде на Хакен. — Ето това е неговият телефон.

Хакен мълчаливо подаде картичката на един от колегите си, който я взе и излезе от стаята.

— Приключихте ли с мен? Искам да закарам госпожица Еган у тях.

Хакен кимна и му посочи вратата.

— Моля ви да изчакате навън, докато потвърдим връзката ви с правителството и разследването.

Пит завари Кели да седи свита на дървената пейка. Тя приличаше на тъжно малко момиченце на стълбите на дом за сираци.

— Как си?

— Не мога да прежаля Мери — отвърна натъжена Кели. — Тя беше близка приятелка на баща ми от дълги години.

Погледът на Пит пробяга из помещението, за да види дали някой не подслушва разговора им. Удовлетворен, че наблизо нямаше никой, той попита:

— Доколко близка е била Мери с баща ти?

Тя му хвърли гневен поглед и отвърна:

— Те бяха любовници от много години, ако това искаш да чуеш.

— Не, не това искам да чуя — възрази тихо Пит, — а доколко е била запозната с проектите на баща ти.

— Доста добре. Тъй като аз си гонех своята работа и често отсъствах, тя му беше едновременно довереница, секретарка, домашна помощничка и икономка, когато не беше на полет.

— Той говорил ли ти е за работата си?

Тя поклати глава.

— Татко беше много потаен човек. Смяташе, че да разказва на някого, който не е учен или инженер, над какво работи, беше напълно безсмислено. Единствения път, когато ме посвети в работата си, беше на борда на „Емърълд долфин“. Много се гордееше с инженерните си разработки за корабни двигатели и веднъж по време на вечеря ми обясни техния магнитохидродинамичен принцип.

— Това ли беше всичко, което ти каза?

— След няколко чаши мартини в общия салон той сподели, че бил направил откритието на вековете. — Кели сви с тъга рамене. — Реших, че това са приказки, дължащи се на алкохола.

— Значи Мери е била единственият човек, запознат с дейностите му.

— Не. — Тя вдигна поглед, сякаш видя някого. — Джош Томас също.

— Кой?

— Доктор Джош Томас беше приятел на татко, а понякога и негов асистент. Двамата завършили заедно Масачузетския технологически институт и получили докторати — татко в инженерната област, а Джош в химическата.

— Имаш ли връзка с него?

— Да.

— А къде е лабораторията на баща ти?

— В дома му, недалече от летището „Джийн Тейлър“.

— Може ли да се обадиш на доктор Томас? Искам да се срещна с него.

— Имаш ли някаква определена причина?

— Да речем, че примирам да узная какво е това откритие на вековете.