Клайв Къслър
Възкръсналите (7)

5.

Вътрешността на „Емърълд долфин“ се разпадаше — напречни прегради се накланяха едни към други, палуби се срутваха върху палуби. За по-малко от два часа, откакто бе избухнала в пламъци, огромната вътрешност на кораба бе погълната от огъня. Цялата надстройка рухна в зейнала яма на ада. Богатата украса, елегантното търговско ларго със стилните си магазини, художествената колекция на стойност седемдесет и осем милиона долара, пищното казино, салоните за хранене и дневните барчета, луксозните каюти и разкошните зали за забавление и спорт се превърнаха в тлееща пепел.

Когато капитан Бърч насочи кораба си покрай кърмата на гигантския лайнер в посока към носовата му част, всеки на борда на „Дийп инкаунтър“ — бивши пътници и екипаж от бедстващия кораб, струпани на откритите палуби, мъжете и жените, които трескаво си вършеха работата — преустанови онова, с което се бе захванал и впери поглед в гледката на разруха, изпълнен със смесица от покруса и изумление.

Кълбото от бушуващи пламъци, в което се бе превърнал корабът, се смали до гаснещ огън в пещ. Яростният пожар, след като бе нападнал и погълнал всеки запалителен предмет или материя, вече нямаше какво повече да унищожава. Разтопените корпуси от стъклено влакно на спасителните лодки висяха в уродливо изкривени и неузнаваеми форми. Големите кръгли палуби бяха оклюмали периферии около корпуса като разлагащи се криле на мъртъв лешояд. Високата наблюдателна площадка и почти целият мостик се бяха срутили толкова дълбоко в корпуса, че не се виждаха — сякаш бяха пропаднали в бездънна пропаст. Повечето от разтопените стъкла се бяха вече охладили и втвърдили в неестествени конфигурации.

Погълната от разрухата, цялата кръгла надстройка се бе огънала навътре под огромно, бълващо на талази покривало от дим. Изведнъж нови пламъци изскочиха през отворите в корпуса — те бяха в резултат на взривове дълбоко в утробата на кораба. „Емърълд долфин“ потрепери като огромен смъртоносно ранен звяр. Но корабът отказваше да умре и да се плъзне под вълните. Той упорито дрейфуваше по водната повърхност, която с всяка изминала минута ставаше все по-сива и противна. Скоро от него нямаше да остане нищо, освен изкормен корпус. Никога повече нямаше да бъде огласяван от стъпките, разговорите и смеха на радостни и възбудени пътници. Никога повече нямаше да навлиза в екзотичните пристанища на света като горд кораб, преплавал не едно и две морета. Ако се задържеше на повърхността след угасването на пламъците и листовете на обшивката не се изкорубеха от силната горещина, той щеше да бъде закаран на буксир до крайното му пристанище, в чието корабно гробище щеше да бъде нарязан за вторични суровини.

Пит гледаше с дълбока тъга как славният кораб се превръща в руина. Чувстваше топлината от пламъците, вихрещи се над водата. Запита се защо трябва да умират такива красиви плавателни съдове, защо някои кръстосват океани в продължение на трийсет години без никакви произшествия, преди да бъдат бракувани, а други, още на първото си плаване, като „Титаник“ или „Емърълд долфин“, са сполетени от зла участ. Има кораби с късмет и кораби, които отплават в забвение.

Той стоеше надвесен над перилото, погълнат от мисли, когато Макферин се приближи и застана до него. Вторият помощник-капитан на туристическия кораб наблюдаваше със странно мълчание как „Дийп инкаунтър“ минава бавно покрай зловещата драма. А в килватера му го следваха претоварените спасителни лодки.

— Как са ръцете ти? — попита го със загриженост Пит.

Макферин ги вдигна и показа превръзките си, които приличаха на бели боксьорски ръкавици. Лицето му с обгорена и зачервена на места кожа, беше намазано с антисептичен лосион и имаше вид на противна карнавална маска.

— Там е работата, че трудно ползвам тоалетната.

— Представям си — усмихна се Пит.

Макферин, който беше на ръба да се разплаче от ярост, гледаше като в транс призрачната гробница.

— Това не биваше да се случва — каза той с треперещ от вълнение глас.

— Какво според теб го причини?

Макферин извърна лице от тлеещите, обезобразени корабни останки. Лицето му се втвърди от гняв.

— Не беше божа работа, уверявам те.

— Намекваш за терористичен акт ли? — попита изненадан Пит.

— Лично аз нямам никакво съмнение. Огънят се разпространи прекалено бързо, за да е случайност. Никоя от автоматичните противопожарни системи не се включи. А когато опитахме да ги включим ръчно, те не реагираха.

— Това, което ме озадачава, е защо капитанът ви не е успял да изпрати сигнал за бедствие. Ние потеглихме към вас едва когато видяхме сиянието от пламъците на хоризонта. Нашите радиозапитвания относно положението ви останаха без отговор.

— Старши помощник-капитана Шефийлд! — изплю ядно името Макферин. — Той не беше в състояние да дава команди. Когато разбрах, че не е изпратен никакъв сигнал, веднага опитах да се свържа с радиорубката, но беше станало много късно. Огънят вече беше допълзял до нея и радистът беше побягнал.

Пит посочи към издигащия се под висок ъгъл нос на туристическия кораб.

— Там виждам живот.

Голяма група от човешки фигури размахваха възбудено ръце от форпика на кораба. За разлика от онези, които се бяха втурнали към кърмата, петдесет или повече пътници и голям брой членове на екипажа се бяха придвижили към открития носов отсек. За техен късмет носът отстоеше на цели шейсет метра от предните отвесни прегради на надстройката и високо над огъня и лютия дим, който се виеше към кърмата.

Макферин се изправи, засенчи с ръка очите си от изгряващото слънце и се вгледа в малките фигури, които като бесни жестикулираха към тях.

— Предимно са мъже от екипажа и тук-там пътници. Струват ми се добре засега. Огънят върви в обратната посока.

Пит взе бинокъл и огледа водата около носа на кораба.

— Изглежда, че никой не е скочил зад борда. Не виждам никакви плаващи трупове или плувци.

— Докато огънят не ги е прогонил от безопасното им място — отбеляза Бърч, който се доближи до тях от лоцманската кабина, — не е зле да ги оставим да изчакат идването на друг кораб или отминаването на бурята.

— Очевидно не можем да се задържим на повърхността при бурно море с нови четиристотин души на борда — съгласи се Пит. — То и сега сме на косъм да се прекатурим и потънем.

Вятърът се усили от петнайсет до близо петдесет километра в час и започна да брули лицата им. Морето изхвърляше бяла пяна, а напредващите с неустоима сила вълни достигнаха височина три метра. Това беше само предупреждение за необуздана водна стихия.

Пит напусна тичешком мостика и извика на екипажа и научния екип да накарат възможно повече хора да слязат от работната палуба и да обезопасят онези, които останат, преди вълните да са започнали да заливат палубата и да ги повличат със себе си. Навалицата на долните палуби бързо се увеличи, но друга алтернатива нямаше. Да се оставят стотици хора, изложени на природните стихии по време на бурята, беше равносилно на подписване на смъртните им присъди.

Пит огледа екипажите на двете спасителни лодки, плаващи в килватера. Тяхното положение дълбоко го обезпокои. Морето беше вече прекалено бурно за тях и те едва ли щяха да успеят да се изравнят с кораба, за да разтоварят пътниците си.

— Предлагам, шкипер — обърна се той към Бърч, — да се върнем и застанем откъм подветрената страна на лайнера и да я използваме като защита срещу бурята. Ако не можем да качим на борда ни екипажите и пътниците в лодките, ще трябва до няколко минути да ги отведем до по-спокойни води, иначе ще стане прекалено късно за тях.

Бърч кимна.

— Разумно предложение. Това може би ще се окаже единственото спасение и за самите нас.

— Не можете ли да ги качите на борда? — попита Макферин.

— Качат ли се още стотина души, този плавателен съд ще се окаже сламката, която ще прекърши гърба на камилата — отвърна навъсен Бърч.

Макферин го изгледа.

— Не можем да влизаме в ролята на Бог.

Лицето на Бърч доби измъчен вид.

— Можем, ако това засяга живота на всички пътници, които са вече на борда.

— Така е — подкрепи го решително Пит. — Хората на борда на „Емърълд долфин“ са на по-сигурно място и при най-силната буря, отколкото ако се качат на „Дийп инкаунтър“.

Бърч се загледа в палубата, премисляйки наум всяка вероятност. Най-накрая кимна уморено.

— Ще задържим лодките, вързани близо до кърмата ни, в случай че положението им стане критично и се наложи да се качат на борда. — Той се обърна и погледна към стената от тъмни облаци, която препускаше по водата като гъст рояк скакалци. — Уповавам се на Бог да ни предостави възможност за избавление.

 

 

Щормът зафуча към малкия кораб и огромната му човешка маса на борда. Още няколко минути, и той щеше да ги обвие като с плащаница. Слънцето отдавна беше изчезнало, без да остави дори малка следа от синьо небе. Гребените на вълните наподобяваха буен дервишки танц и хвърляха талази от пяна и пръски. Гореща зелена вода заливаше работната палуба и мокреше до кости онези, които не си бяха намерили място на закрито. Пределен брой хора бяха избутвани през люковете и изпълваха трапове и коридори като претъпкани автобуси в пиков час.

Хората в спасителните лодки, плаващи близо до горящия кораб, страдаха повече от горещината, излъчвана от пламъците, отколкото от вятъра и вълните, които ги подхвърляха нагоре-надолу. И Пит, и Бърч следяха зорко за положението им и бяха готови да ги изтеглят на борда при първия признак на опасност.

Ако час по-скоро не дойдеше помощ и „Дийп инкаунтър“ потънеше заедно с ценния си товар, малко щяха да са оцелелите.

— Знаеш ли дали някой горе на лайнера има радио? — обърна се Пит към Макферин.

— Всички офицери носят портативни радиоприемници.

— На каква честота са?

— На двайсет и две.

Пит доближи своя радиоприемник до устата си и го покри с предната половина на якето си, за да намали засилващия се вой на вятъра.

— „Емърълд долфин“, тук „Дийп инкаунтър“. Има ли офицер на борда, който може да ме чуе? Край. — Той повтори съобщението три пъти през силни смущения, докато най-накрая в отговор се чу глас — женски глас.

— Чувам ви, „Дийп инкаунтър“, не добре, но достатъчно, за да ви разбирам.

— Жена се обади — каза Пит, поглеждайки Макферин.

— Прозвуча ми като гласа на Амелия Мей, нашата главна домакин-касиерка.

— Огънят причинява смущения. Едва я чувам.

— Попитай я колко хора са на форпика — каза му Бърч.

— С Амелия Мей ли разговарям? — попита Пит.

— Да. Откъде знаете името ми?

— Вашият втори помощник-капитан е до мене.

— Чарлс Макферин? — възкликна тя. — Слава богу. Помислих, че Чарли е загинал в пламъците.

— Може ли да кажете броя на пътниците и екипажа, останали на борда ви?

— Най-смелото ми предположение е четиристотин и петдесет души екипаж и около шейсет пътника.

Бърч вдигна поглед, изпълнен с ужас, към носа на лайнера.

— Няма начин да ги вземем на борда — повтори той, поклащайки тъжно глава.

— Както и да го погледнеш — каза Пит, — няма печеливша ситуация. Вятърът и морето се надигат със заплашителна скорост. Лодките ни не могат да ги вземат, а за тях пък ще е самоубийство да скочат във водата в опит да ни стигнат с плуване.

Бърч кимна в знак на съгласие.

— Единствената ни надежда е британският контейнеровоз да пристигне тук до половин час. След това оставаме в ръцете на Бога.

— Мадам Мей — заговори отново Пит, — моля, слушайте ме внимателно. Нашият кораб е натоварен далече над капацитета си. Поради това ние също сме застрашени от потъване. Трябва да останете там, докато бурята утихне или пристигне спасителен кораб. Разбрахте ли ме?

— Да, разбрах — отекна гласът. — Вятърът издухва огънят към нас и горещината е непоносима.

— Няма да е за дълго — предупреди я Пит. — „Долфин“ се завърта и ще започне да дрейфува напречно срещу вятъра и водното течение. Огънят и димът ще се приближат и ще забълват откъм десния ви борд.

Настъпи мълчание, после Амелия заяви категорично:

— Предполагам. Ще трябва да удържим положението.

Пит погледна нагоре и присви очи от водните пръски, които хвърляше вятърът.

— Вие сте много безстрашна жена. Надявам се да се запознаем, когато всичко това свърши. Вечерята е от мен.

— Може би… — Тя замълча за миг, преди да продължи: — Но първо трябва да ми кажете името си.

— Казвам се Дърк Пит.

— Лесно се запомня. Това ми харесва. Край на връзката.

Макферин се усмихна уморено.

— Тя е прелестно създание, Пит. И е много независима по отношение на мъжете.

Пит му се усмихна също.

— Едва ли бих искал да е обратното.

 

 

Дъждът заваля във вид на блестяща плътна стена — не постепенно, а като из ведро. Но „Емърълд долфин“ продължаваше да гори. Забивайки се в нажежените бордове, дъждовните капки хвърляха червени отблясъци и бързо обгърнаха горящия кораб в огромен облак пара.

— Приближи се бавно и предпазливо на шейсет метра от корпуса му — нареди Бърч на кърмчията. Безпокоеше го силното клатене на кораба му от разбиващите се в него все по-високи вълни. Още повече се разтревожи, когато главният механик Хаус му докладва:

— Старчето едва издържа на водните удари тук долу. Течовете се увеличават застрашително. Не мога да гарантирам още колко време помпите ще удържат положението, дори със спомагателните.

— Вече сме под корпуса на туристическия кораб — отвърна Бърч. — Надявам се огромната му маса да ни защити от щорма.

— И най-малката стъпка в тази насока ще ни е от помощ.

— Направи всичко по силите си.

— Не е толкова лесно — изръмжа Хаус. — Особено когато трябва да прекрачваш тела, натъпкани като сардели.

Бърч се обърна към Пит, който се вглеждаше през бинокъл в мокрия сумрак.

— Някаква следа от контейнеровоза или австралийската фрегата?

— Силният дъжд намалява видимостта почти до минимум, но радиолокаторът показва, че контейнеровозът се е приближил на около хиляда метра.

Бърч извади от джоба си стара носна кърпа и избърса влагата от челото и врата си.

— Надявам се капитанът да е добър мореплавател, защото ще трябва да вложи целия се опит, който е натрупал.

 

 

Капитан Малкълм Невинс, корабоводителят на контейнеровоза „Ърл ъв Уотълсфийлд“ на „Колинс и уест шипинг лайнс“, седеше на въртящ се стол, подпрял крака върху ръба на командния пулт и наблюдаваше екрана на радара. Само допреди десетина минути имаше визуален контакт с горящия кораб, но после щормът го заличи с феноменална бързина и придружаващият го потоп направи наблюдението невъзможно. С вид на заучено безразличие той извади от джоба на панталона си платинена табакера, издърпа цигара „Дънхил“ и я пъхна между устните си, после запали скъпата цигара със стара издраскана и вдлъбната на места запалка „Зипо“, която имаше още от службата си в Кралските военноморски сили по време на войната във Фолкландските острови.

Руменото лице на Невинс, обикновено весело и набръчкано, сега бе опънато от концентрация; бистрите му сиви очи бяха присвити и изпълнени с тревога. Той се запита на какъв ли ад щеше да се натъкне. Радиосъобщенията от американския научноизследователски кораб звучаха зловещо със сведенията си за над две хиляди души, опитващи да се спасят от обгърнатия в пламъци туристически кораб. За всичките си трийсет години по море той не можеше да си спомни за бедствие с такива размери.

— Ето ги! — извика той на първия си помощник Артър Торндайк, сочейки вдясно напред през ветроотбойника на мостика.

Завесата от дъжд се раздели за миг като дръпнато перде и разкри горящия кораб, обгърнат от дим и пара.

— Машини на малък ход! — изкомандва той.

— Слушам, сър.

— В готовност ли са екипажите на спасителните лодки? — попита Невинс.

— Екипажите на спасителните лодки са готови за спускане — докладва Торндайк. — Трябва да призная, че не им завиждам за плаването по море с близо четириметрови вълни.

— Ще спрем възможно най-близо, за да им спестим време и разстояние между корабите. — Той взе бинокъл и огледа водата около лайнера. — Не виждам нито някой да плува, нито спасителни лодки.

Торндайк кимна към овъглените останки на спасителните лодки на кораба.

— Никой не е могъл да напусне кораба с тях.

Невинс настръхна от картината, която нарисува съзнанието му — горящ негоден кораб, превозващ хиляди мъртъвци.

— Сигурно смъртта им е била мъчителна — отбеляза той мрачно.

— Не виждам американския изследователски съд.

Невинс веднага схвана положението.

— Заобиколи от другата страна. Той сигурно е откъм подветрения му борд.

„Ърл ъв Уотълсфийлд“ се движеше неотклонно през хаотичните води, сякаш не обръщаше внимание на злокобните заплахи на морето и на опитите на природните стихии да го сломят. С тегло 68 000 тона, той беше дълъг колкото цяла градска пресечка, а на палубите му на височина няколко етажа бяха натрупани едни върху други големи сандъци с товар. В продължение на десет години корабът беше преплавал всеки океан в света при всякакви атмосферни условия, без да изгуби нито един контейнер или човешки живот. Той се смяташе за кораб с късмет, особено от страна на собствениците му, които бяха извлекли милиони лири стерлинги от надеждната му служба.

След този ден и той щеше да се прослави като „Карпатия“, корабът, спасил оцелелите от „Титаник“.

Вятърът достигаше силата на буря, а вълните станаха по-стръмни, но те малко влияеха на огромния контейнеровоз. Невинс не хранеше големи надежди да спаси някои от пътниците или екипажа. Онези, които са избегнали смъртта си от пожара, разсъждаваше той наум, са скочили зад борда и положително вече са се удавили във вихрещите се води. Докато „Ърл ъв Уотълсфийлд“ бавно заобикаляше високия скосен нос, Невинс съгледа изпъкналите, боядисани в зелено букви на името „Емърълд долфин“. Отчаяние го обзе, като си спомни, че беше видял красивия туристически кораб да напуска пристанището на Сидни. После изведнъж се смая от неочаквания спектакъл, разиграващ се пред погледа му.

„Дийп инкаунтър“ се движеше тромаво по водата, отразяваща оранжеви пламъци, корпусът му беше затънал до планширите, палубите бяха претъпкани с човешки фигури. На не повече от двайсетина метра зад кърмата му се издигаха и спускаха по вълните две лодки, също препълнени с хора. Корабът сякаш всеки момент щеше да се гмурне под водата.

— Мили боже! — смънка Торндайк. — Той като че ли потъва!

Радистът надникна от радиорубката.

— Сър, имам обаждане от американския кораб.

— Пусни го през високоговорителя.

След секунди от усилвателите прогърмя глас.

— До капитана и екипажа на контейнеровоза. Радваме се да ви видим.

— Тук капитан Невинс. С капитана на кораба ли говоря?

— Не, капитан Бърч е в машинното отделение, проверява наводняването на кораба.

— Тогава кой сте вие?

— Дърк Пит, ръководител на специални проекти към Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Какво е състоянието ви? Корпусът ви като че ли потъва все по-дълбоко.

— Натам вървят нещата — отвърна прямо Пит. — Ударихме листовете на обшивката в кърмата на туристическия кораб, когато се вързахме за него, за да спасим екипажа и пътниците му. Поемаме вода по-бързо, отколкото помпите могат да смогнат.

— Колко спасени хора имате на борда? — попита Невинс, все още изумен от броя на хората, скупчили се плътно едни до други на работната палуба, за да не бъдат пометени от бурята зад борда.

— Някъде в порядъка на хиляда и деветстотин плюс други сто в лодките.

— Боже мой! — Гласът на Невинс прозвуча бавен, изумен и тих като шепот. — Искате да кажете, че сте спасили две хиляди души?

— Там някъде, плюс, минус петдесет.

— И къде сте ги поместили?

— Най-добре елате сам да видите — каза Пит.

— Нищо чудно, че корабът ви прилича на патица, погълнала мряна — измърмори смаяният Невинс.

— Още около петстотин пътници и екипаж на форпика на туристическия кораб чакат да бъдат спасени. Но ние просто няма как да ги вземем на борда, без да застрашим живота на всички тук.

— Има ли вероятност да изгорят?

— Поддържаме връзка с техните офицери. Те ни уверяват, че непосредствена такава опасност няма — поясни Пит. — С цялото си уважение, капитане, ви предлагам като първа стъпка да вземете колкото можете повече хора от нашия кораб, докато все още сме на повърхността. Ще ви бъдем благодарни, ако най-напред качите хората от спасителните лодки. Тяхното положение е най-тежко.

— Да, разбира се. Ще спусна нашите спасителни лодки и ще започнем да прекачваме хората от вашия кораб на моя. Имаме достатъчно място за тях. Щом бъдат разтоварени лодките ви, нека потеглят веднага към онези, които са все още на носа на лайнера. Те могат да се спуснат по въжета.

— Вече имаме опит в това отношение.

— В такъв случай да не губим време.

После Пит добави:

— Повярвайте ми, капитан Невинс, никога няма да проумеете каква благодат е вашето навременно пристигане.

— Добре че бяхме наблизо.

Невинс се обърна към Торндайк; обичайният весел израз на лицето му сега се бе сменил с израз на пълно недоумение.

— Цяло чудо е, че са успели да поберат толкова хора на такъв малък кораб.

— Наистина е чудо — измърмори Торндайк, не по-малко смаян. — Ако трябва да перифразирам Чърчил, „никога не са били спасени толкова много хора само от няколко души“.