Клайв Къслър
Възкръсналите (32)

30.

Това беше препускане срещу смъртта. Че взривните вещества бяха поставени по външната страна на корпуса, в това Пит не се съмняваше. Мартинови ги бяха открили, но са били убити, преди да успеят да предупредят капитан Болдуин. Пит се обади на Джордино по преносимата радиостанция.

— Прекрати търсенето и повикай инспекторите. Експлозивите не са вътре в кораба.

Джордино само потвърди и забърза към мостика.

— Какво знаеш, което аз не знам? — попита Джордино, нахълтвайки през вратата, следван от Ранд О’Мали.

— Току-що ни съобщиха, че водолазите са били убити — отговори му Пит.

— Започва се — смънка гневно Джордино.

— Имаш предвид водолазите, които проверяваха дъното на подводницата ли? — попита О’Мали.

Пит кимна.

— Започва да ми се струва, че експлозивите са били нагласени да детонират, докато сме в дълбоки води.

— Където се намираме в момента — отбеляза тихо Джордино, гледайки притеснен дълбокомера.

Пит се обърна към Болдуин, който стоеше до кърмчията.

— След колко време ще стигнем в плитки води?

— До двайсет минути ще бъдем над ръба на котловината и над склона на континенталния шелф — отговори Болдуин, чието лице беше започнало да показва признаци на стрес, след като най-накрая бе повярвал, че лодката му е наистина в опасност. — След още десет минути ще сме се издигнали на повърхността, което ще ни позволи да увеличим скоростта си и да стигнем до плитки води.

Изведнъж матросът, който стоеше до главния пулт за управление, извика:

— Капитане, нещо става с евакуационните отсеци.

Болдуин и О’Мали пристъпиха до него и загледаха смаяни пулта. Всичките шестнайсет лампички, отговарящи на евакуационните отсеци, светеха червено, с изключение на една, която продължаваше да свети зелено.

— Те са задействани — възкликна изумен Болдуин.

— И то преди някой да е влязъл в тях — добави с мрачно лице О’Мали. — Вече няма да можем да свалим екипажа и пътниците от подводницата.

Взрив в корпуса, нахлуваща вътре вода и безпрепятственото потъване на подводницата заедно със 700 пътника и екипаж, беше картина, прекалено ужасна за възприемане, но и прекалено действителна, за да бъде подмината.

Пит знаеше, че който и да е задействал евакуационните отсеци, вероятно е напуснал лодката в един от тях, което означаваше, че взривните вещества ще избухнат всеки момент. Той отиде до радиолокационния екран, поставен до хидроакустичната станция със страничен обзор. Континенталният шелф се отдалечаваше, но съвсем бавно. Под тях все още имаше вода, дълбока близо триста метра. Корпусът на „Голдън марлин“ беше построен да издържа на водното налягане на тази дълбочина, но всяка надежда за спасение щеше да е почти невъзможна. Всеки поглед беше вторачен в дълбокомера, всяко съзнание отброяваше секундите.

Морското дъно се отдалечаваше мъчително бавно. До повърхността оставаха още само трийсет метра. Обща въздишка се чу в командното помещение, когато „Голдън марлин“ мина над ръба на континенталния склон и дъното остана на 183 метра под корпуса. Водата оттатък илюминаторите започна да става по-светла и можеше да се види как блести неспокойната повърхност от слънчевата светлина.

— Дълбочина под корпуса — сто шейсет и седем метра и намалява — провикна се Конрад.

Думите още не бяха излезли от устата му, когато лодката се разтресе с огромна сила. Едва имаше време да се реагира, да се възприеме неизбежното бедствие. Подводната лодка се изви и стана напълно неуправляема. Огромните двигатели, последна дума на техниката, спряха, когато гладното море нахлу през двете рани, причинени от подводните взривни вещества.

„Голдън марлин“ легна неподвижна и се понесе свободно по течението, потъвайки неумолимо сантиметър по сантиметър към морското дъно. Тонове вода започнаха да нахлуват във вътрешността й от места, които все още бяха неизвестни за хората на мостика. Повърхността изглеждаше толкова мъчително близо, че сякаш можеха да я достигнат с пръчка.

Болдуин вече не си правеше никакви илюзии. Лодката му потъваше.

— Обади се в машинното и кажи на чийфа да установи къде са пробойните — заповяда той на втория си помощник.

Отговорът дойде почти веднага.

— Машинният инженер докладва, че машинното отделение се пълни с вода. Багажният отсек също е наводнен, но там корпусът е все още непокътнат. Той е задействал помпите на максимален капацитет. Освен това съобщава, че помпите на баластните цистерни са повредени от нахлуващата отпред вода, която пълни цистерните през изпускателните тръби. Моряците се опитват да спрат потока, но водата се покачва прекалено бързо и вероятно ще им се наложи да евакуират машинното. Съжалявам, сър, но чийфа каза, че не може повече да поддържа неутрална плавателност на лодката.

— О, боже — промълви един млад офицер, който стоеше до командния пулт, — ще потънем…

Болдуин бързо се съвзе.

— Кажете на чийфа да затвори всички херметически врати долу и да поддържа генераторите в действие колкото може по-дълго — после се обърна към Пит, който стоеше смълчан с безизразно лице. — Е, господин Пит, предполагам, че дойде моментът да ми кажете: „Аз ви предупредих“.

Лицето на Пит остана каменно и замислено, лице на човек, който обмисля всяка вероятност, всяка потенциална възможност да спаси хората и подводната лодка. Джордино беше виждал това негово изражение стотици пъти. Пит поклати бавно глава.

— Не ми доставя удоволствие фактът, че съм бил прав.

— Дъното се приближава. — Очите на старши помощник-капитан Конрад не се отместваха от екраните на радиолокатора и хидроакустичната станция. Едва изрекъл думите и „Голдън марлин“ заора в дънната утайка с шумно стържене, вдигайки огромен кафяв облак, който закри видимостта през илюминаторите.

На пътниците не им трябваше някой да им каже, че става нещо много трагично. Но тъй като пътническите палуби още не бяха залети от вода, а и никой от екипажа не показваше страх — тъй като те бяха на първо плаване с подводница и никой не можеше още да проумее истинската опасност — засега паника сред тях нямаше. Капитан Болдуин заговори по вътрешната говорна уредба и увери всички, че макар „Голдън марлин“ да е загубила мощност, нещата скоро ще се нормализират. Никой от пътниците и екипажа обаче не повярва на думите му, защото видяха, че повечето евакуационни отсеци са празни. Неколцина започнаха да се щурат насам-натам объркани. Други останаха до илюминаторите, зазяпани в рибите, които се появиха, след като разбърканата дънна утайка се слегна. Трети се настаниха в общия салон и си поръчаха питиета.

Капитан Болдуин и офицерите му започнаха да изучават аварийните процедури от общи наръчници, написани от хора, които не са имали представа какво да се прави, когато един туристически подводен лайнер лежи безпомощен на дъното със 700 души на борда. Докато корпусът беше все още здрав и с малки изключения водонепроницаем, а вратите бяха херметически затворени, инженерният екип задейства помпите, за да насмогне да изхвърля водата, нахлуваща в машинното и багажното отделения. За щастие всички системи, с изключение на двигателните, изглеждаха непокътнати от взривовете.

Болдуин седеше в свързочния пункт като замаян. С голямо усилие той се свърза последователно с Лаш в главното управление на компанията, с бреговата охрана и с всеки кораб, намиращ се в радиус от осемстотин километра. Изпрати сигнал за бедствие „мейдей“ и съобщи координатите на „Голдън марлин“. След като свърши тази работа, той обгърна с длани главата си. Отначало се обезпокои, че това е краят на дългата му морска кариера. После си помисли колко маловажна е кариерата му при стеклите се обстоятелства. Дългът му преди всичко беше към пътниците и екипажа.

— Да върви по дяволите кариерата ми! — измърмори той под носа си, после стана и излезе от командния мостик, като първо отиде в машинното, за да изслуша пълен доклад, а след това тръгна из подводницата, за да успокоява пътниците, които не бяха в непосредствена опасност. Уверяваше ги, че няма проблем с баластните цистерни и че повредите се възстановяват.

Пит, Джордино и О’Мали слязоха заедно до палубата на евакуационните отсеци. О’Мали започна да отваря контролните табла и да проверява системата. Имаше нещо странно в увереността на едрия ирландец. Той познаваше работата си, и то много добре. Не правеше никакви излишни движения. За по-малко от пет минути той приключи с проверката си, отдръпна се от отворените табла и седна с въздишка на един стол.

— Който и да е задействал евакуационните отсеци, си е знаел работата. Претоварил е електрическите вериги, водещи към мостика, и е задвижил отсеците, като е използвал ръчното управление. За щастие един от отсеците не е успял да се освободи.

— Слаба утеха — подметна Джордино.

Пит бавно поклати глава в знак на поражение.

— Те са били две крачки пред нас още от самото начало. Давам им оценка „отличен“ за плана им.

— Кои „те“? — попита О’Мали.

— Мъжете, които ще убият дете с леснината, с която ти и аз ще убием муха.

— Нищо не разбирам.

— Ами то не е за нормални хора.

— Поне разполагаме с един отсек, в който да натоварим децата — отбеляза Джордино.

— Капитанът трябва да даде заповед — каза Пит, загледан в единствения останал отсек. — Въпросът е колко деца можем да вкараме в него.

 

 

Час по-късно катер на бреговата охрана пристигна на мястото, изтегли на борда оранжевия буй, освободен от „Голдън марлин“, и влезе във връзка с подводната лодка. Едва тогава Болдуин даде команда пътниците да се съберат в театралната зала и отиде да им обясни положението. Той се съсредоточи в омаловажаването на опасността и заяви, че в съответствие с разпоредбите на компанията, в случай на авария първо трябва да бъдат извадени на повърхността най-младите. Нищо от думите му не се възприе спокойно. Заваляха въпроси. Разпалиха се страсти и на капитана не му остана нищо друго, освен да ги гаси.

Преди отсекът да бъде натоварен, Пит и О’Мали седнаха пред компютъра в канцеларията на корабния домакин и започнаха да изчисляват допустимия брой на хората според производителя, които може да побере отсекът и да се издигне спокойно към повърхността.

Джордино ги остави вглъбени в работата им и тръгна да търси Кели.

— Колко деца имаме на борда? — попита О’Мали.

Пит взе списъка на пътниците и ги преброи.

— Петдесет и четири са под осемнайсет години.

— Отсеците са построени да превозват петдесет души със средно тегло от седемдесет и два килограма или общо максимално тегло три хиляди шестстотин и двайсет килограма. С килограм повече отсекът няма да се издигне.

— Можем да намалим тази цифра наполовина. Едно дете едва ли тежи повече от трийсет и шест килограма.

— При това положение, като сведохме теглото до хиляда осемстотин и десет килограма, ще остане място за майките — каза О’Мали, изпълвайки се със странното чувство, че му се налага да обмисля чий живот да бъде спасен.

— Ако вземем средно тегло шейсет и три килограма, ще имаме място за близо двайсет и девет майки.

О’Мали преброи семействата и броя на децата.

— На борда има двайсет и седем майки — каза той с известна доза оптимизъм. — Слава богу, че поне ще можем да евакуираме всички майки и децата им.

— Ще трябва да не се съобразим с новата традиция да запазваме семействата цели — каза Пит. — Мъжете ще натежат прекалено много.

— Съгласен съм — въздъхна О’Мали.

— И пак остава място за още един-двама.

— Но ние не можем да искаме от останалите шестстотин и седемнайсет пътника и екипаж да се хващат за сламки.

— Не — отвърна Пит. — Трябва да изпратим някого, един от нас двамата, който да им разясни подробно положението лично, а не по вътрешната уредба.

— Аз съм по-необходим тук — заяви твърдо О’Мали.

В този момент се върна Джордино. Лицето му съвсем не изглеждаше ведро.

— Кели е изчезнала — съобщи той кратко. — Събрах група, но никъде не я открихме.

— По дяволите! — изруга Пит. Той не разпита Джордино — нито за момент не се усъмни, че Кели наистина е изчезнала. Вътрешното му предчувствие го потвърди. Изведнъж снимката на един от пътниците се яви пред очите му. Програмира списъка на пътниците в компютъра и изписа името „Джонатан Форд“.

Снимката на Форд, прекрачвайки от трапа на палубата, изпълни монитора. Тогава Пит натисна клавиша за принтиране и зачака от принтера да се появи цветна снимка. Докато О’Мали и Джордино стояха безмълвно до него, той изучи лицето, сравнявайки го мислено с лицето на пилота на червения фокер, с когото разговаря на въздушното шоу, преди двамата да влязат в битка. После остави снимката на писалището, взе молив и започна да потъмнява лицето на мъжа. Когато привърши, изпита чувството, че някой заби юмрук в корема му.

— Той е бил на борда и аз съм го пропуснал!

В пълно неведение О’Мали попита:

— За кого говориш?

— За онзи мъж, който едва не уби мен и куп деца в Ню Йорк, и който е виновен за това, че сега лежим безпомощни на дъното на океана. Именно той е освободил евакуационните отсеци и е избягал с един от тях, взимайки и Кели със себе си.

Джордино постави ръка върху рамото на Пит. Много добре знаеше как се чувства приятелят му. Съзнаваше също, че и той самият се бе провалил и това не му даваше мира.

Пит запомни номера на каютата на Форд и бързо излезе от канцеларията, последван от Джордино и О’Мали. Пит нямаше никакво намерение да губи време да търси стюардесата, за да й иска ключ. Като стигна до каютата, се засили и я отвори с един ритник. Стюардесата я беше оправила, но нямаше и следа от багаж. Пит започна да отваря едно по едно чекмеджетата. Те бяха празни. Джордино отвори гардероба и зърна бял предмет на най-горната полица. Пресегна се и свали дебело руло хартия. Разгърна го върху леглото.

— Хелиографно копие на подводната лодка — смънка О’Мали. — Откъде ли го е взел?

Ледени тръпки побиха Пит, като осъзна, че отвличането на Кели е било една от поръчките, възложени на Форд.

— Зад него стои блестяща разузнавателна операция. Той е бил в състояние да се запознае с всяка система и апаратура, с всяка палуба, напречна преграда и конструкция до най-малката подробност.

— Което обяснява как е знаел къде точно да постави експлозивите и да задейства ръчно евакуационните отсеци — отбеляза О’Мали.

— Нищо повече не можем да направим тук — каза Джордино, — освен да уведомим бреговата охрана да следи за всяко летателно средство, което кръжи над района, за да вземе този тип и Кели от евакуационния отсек.

Принуден да приеме бягството на Форд и отвличането на Кели като ужасна действителност, Пит се изпълни с чувство на противна неадекватност и безполезност. Беше напълно неспособен да й помогне или спаси. Той се стовари тежко на един стол. Още по-ледени тръпки го побиха, но това вече нямаше нищо общо със съдбата на Кели. Евакуационните отсеци ги нямаше и нямаше начин да бъдат върнати обратно и натоварени с пътници. Виждаше незначителна надежда да спаси хората на борда на потъналия туристически лайнер. Той поседя неподвижно няколко секунди, после вдигна глава и погледна към смълчаното и очакващо лице на О’Мали.

— Ти познаваш всяко кътче от лодката — каза той тихо.

О’Мали не разбра веднага намеренията на Пит и се поколеба, преди да отговори:

— Да, познавам я добре, както всеки друг.

— Има ли друга евакуационна система освен отсеците?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Дали корабостроителят е предвидил за спасение резервна система със затворен въздух?

— Говориш за специално проектиран люк в горната част на корпуса ли?

— Точно така.

— Да, има такъв, но няма начин всички ние да бъдем спасени, преди да ни е свършил въздухът.

— Защо? — попита Джордино. — Докато ние тук си говорим, спасителната операция е в ход.

— Нима не знаете?

— Не, ако не ни кажеш. — Гласът на Пит прозвуча дрезгаво.

— „Голдън марлин“ изобщо не е конструирана да остане под вода повече от четири дни, преди да се издигне на повърхността. След това въздухът бързо става негоден за дишане.

— Мислех, че регенераторите на въздух го пречистват до безкрайност — изненада се Джордино.

О’Мали поклати глава.

— Те наистина са много ефикасни, пречистват напълно въздуха, но след известно време количеството въглерод, натрупан от седемстотин души в тясно пространство, става прекомерно голямо за обезпрашителите и филтрите и те започват да се повреждат. — Той сви пораженчески рамене. — Целият този замисъл отива на вятъра, ако наводнението засегне генератора и ние загубим мощност. Тогава съоръжението за регенериране на въздуха изключва.

— Четири дни, ако извадим късмет — каза бавно Пит. — Всъщност са три и половина, тъй като вече изминаха близо дванайсет часа, откакто сме под вода.

— Военноморските ни сили разполагат с дълбоководен спасителен апарат, който може да свърши работа — предложи Джордино.

— Да, но мобилизацията, транспортирането му заедно с екипа дотук и подготовката за започването на спасителната работа ще отнеме най-малко четири дни. — О’Мали говореше бавно, наблягайки на всяка дума. — Дотогава ще е много късно и едва ли ще бъдат спасени повече от една шепа хора.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, ти ще излезеш на повърхността заедно с майките и децата.

Може би в продължение на пет секунди Джордино го гледа тъпо. После, когато схвана думите му, заяви с възмущение:

— Момчето на госпожа Джордино не е страхливец. Няма да скачам от кораба, криейки се зад женски поли.

— Повярвай ми, стари приятелю — настоя с умолителен глас Пит, — можеш да бъдеш много по-полезен за спасението на всички, като работиш с мене от повърхността.

Джордино понечи да го попита: „Защо ти не излезеш?“, но размисли и приемайки разсъждението на Пит за правилно, рече:

— Добре, но какво да правя, като изляза на повърхността?

— От съществено значение е да се сдобием с външен въздухопровод за пречистване на въздуха.

— И къде точно се очаква от мен да намеря маркуч, дълъг сто и петдесет метра, въздушна помпа, която да подава достатъчно въздух, за да поддържа шестстотин и седемнайсет души живи, докато бъдат спасени, и метод за скачването й за потъналата лодка?

Пит погледна приятеля си от близо четирийсет години и се усмихна.

— Ако те познавам добре, все ще измислиш нещо.