Клайв Къслър
Възкръсналите (20)

18.

Малахитовозеленото море се сливаше с оливиновозелената вода, която течеше през пролива на широката лагуна между вулканичните скали на остров Раул. След като навлезеше в тесния воден канал, лагуната се разширяваше в малко, но достатъчно за закотвяне място. Отвъд него се намираше устието на приток, който се спускаше по нащърбените склонове на планината Мумукай и се вливаше във водите на лагуната. Пясъчният подковообразен бряг беше обсипан със загладени от морето черни вулканични скали и ограден от настъпателна армия от кокосови палми.

Откъм морето през пролуката между скалите, издигащи се от двете страни на канала, можеше да се види само част от лагуната. Беше все едно да гледаш през телескоп в далечен тесен процеп. В западната част на входа, на стотина метра над прибоя, разбиващ се в брега, малка колиба от палмови листа стърчеше опасно близо до ръба на скалата. Но туземският й външен вид беше само за прикритие. Под палмовите листа се издигаха стени от бетонни блокове. Вътре тя беше оборудвана с климатична инсталация, а стъклата на прозорците й бяха тъмни. Един охранител седеше в малката караулка и оглеждаше океанската шир за поява на кораб през бинокъл, поставен върху статив. Беше се настанил в удобен тапициран стол пред компютър, радиостанция и видеокасетофон с монитор. Закоравял пушач, палещ цигара от цигара, той беше препълнил пепелника си с угарки. Срещу него, прилежно подредени върху полица на стената, лежаха четири гранатохвъргачки и две автоматични пушки. С такъв арсенал той спокойно можеше да отблъсне малък военноморски отряд, опитващ се да навлезе в лагуната.

Трийсетгодишен, жилав и в добра физическа форма, мъжът рееше поглед към блестящото море и току потъркваше с ръка наболата си брада. Имаше руса коса и сини очи. Ветеран от специалните сили, той бе нает от вътрешната охранителна служба на корпоративна империя, за която малко знаеше и от която още по-малко се интересуваше. За него всичко се свеждаше до задълженията му, включващи понякога и убийство, за което му се плащаше, и то добре. А само това беше от значение.

Той се прозя и смени компактдиска в уредбата. Вкусът му беше разнороден — от класическа музика до рокендрола. Тъкмо натисна бутона за включване и погледът му улови движение край оголената скала отвъд караулката му. Той вдигна бинокъла и го насочи към яркия синьо-бял обект, който се приближаваше бързо по водата.

Беше яхта, най-странната на вид яхта, която беше виждал — не ветроходна, а двукорпусна като катамаран. Тя пореше водата, по която танцуваха слънчеви отблясъци, със скорост близо четирийсет възела, както предположи той. Разтърка очи и отново погледна през големия си мощен бинокъл.

Според него плавателният съд беше дълъг поне двайсет метра, но той не можеше да каже дали конструкцията му харесва, или не. Колкото повече изучаваше линиите му, толкова по-елегантен и екзотичен му изглеждаше. Оприличи го на чифт срязани кънки и съединени с кормилна рубка. На горната открита палуба двама души — мъж и жена — се плацикаха в джакузи, отпиваха от високи стъклени чаши и се смееха. Всичките стъкла на прозорците бяха тъмни и той не можеше да види нищо вътре, само предположи за наличието на екипаж или още пътници.

Обърна се към радиостанцията, включи предавателя и заговори:

— Тук Пиратът. Виждам частна яхта да се приближава насам от североизток.

— От североизток казваш — отвърна стържещ като гласпапир глас.

— Вероятно плава от Таити за Нова Зеландия.

— Някакви оръжия или въоръжен персонал?

— Не.

— Изглежда ли опасна? — попита грубият глас.

— Не, освен ако сметнеш голите мъж и жена в джакузито за опасни.

— Към пролива ли плава?

Охранителят огледа посоката на двойната носова част на бързо приближаващата се яхта.

— Май ще го подмине.

— Остани в ефира и докладвай за всяко подозрително движение. Ако завие към пролива, знаеш какво да правиш.

Пазачът погледна към едната гранатохвъргачка.

— Ще бъде жалко да се разруши такъв красив плавателен съд. — Той изви седалката на стола и отново се вгледа в яхтата през бинокъла си. С известно удовлетворение я видя да подминава водния канал и отмести поглед едва когато тя се превърна в малка точка в далечината. После заговори отново по радиото. — Тук Пиратът. Яхтата подмина. Може би е пуснала котва в откритата лагуна в южния край на остров Макаулай.

— Е, значи е безобидна — заключи грубият глас.

— Така изглежда.

— Като се мръкне, наблюдавай светлините й и дали стои на място.

— Предполагам, че ще пренощува там. Вероятно пътниците и екипажът й ще си направят барбекю на плажа. Сигурно са тръгнали на разходка по Южния Тихи океан.

— Ще предприема разузнавателна обиколка с хеликоптера и ще разбера дали си прав.

 

 

Мисти и Джордино не бяха голи в широката топла вана. Къслър им бе дал бански костюми. Колкото до питието, те наистина си сръбваха студен ром със сода и лимон, докато яхтата плаваше под стръмните скали на остров Раул. Къслър и Пит нямаха това щастие. Възрастният мъж седеше в щурманската рубка с разтворена върху скута си морска карта и наблюдаваше както ехолота, така и дънните коралови рифове, които можеха да срежат двата корпуса на „Периуинкъл“ също както бръснач картон. Пит вършеше най-тежката работа. Той лежеше и се потеше под куп възглавници и хавлиени кърпи върху долната палуба и записваше на видеото караулката на върха на скалата, надвиснала над входа на пролива.

Щом спуснаха котвата, всички се събраха в главния салон и седнаха пред монитора, за да видят заснетия от Пит материал по видеокасетофона. През прозорците на караулката охранителят се виждаше, макар и като през лека мъгла, как ги наблюдава с голям бинокъл. Звукозаписното устройство към видеото предаваше разговора между охранителя и грапавия глас на колегата му, провеждан някъде в лагуната край остров Раул.

— Заблудихме ги — заяви непоколебимо Мисти.

— Добре че не се подлъгахме да навлезем в пролива с развети знамена — вметна Джордино и потърка в челото си изпотена кутия бира.

— Да, тъй като не създадоха впечатление, че са благоразположени към непознати — съгласи се Пит.

Сякаш в потвърждение на думите му в кабината проехтя тупкане на ротори и рев на мотори на доближаващ се над яхтата хеликоптер.

— Човекът каза, че тръгва на разузнаване и ето го — отбеляза Пит. — Как мислите, дали да не излезем да му помахаме?

Боядисаният в червено и жълто хеликоптер, с лепилна лента, скриваща регистрационния номер и името на собственика му върху фюзелажа, увисна на трийсетина метра малко встрани от кърмата на „Периуинкъл“. От него двама мъже с ризи на едри цветя гледаха надолу към яхтата.

Пит се беше проснал върху канапе на откритата палуба, а Джордино, на горната палуба, снимаше хеликоптера с видеокамерата, скрита под широкия къс ръкав на ризата му. Мисти и Къслър стояха до джакузито и помахваха на мъжете в летателния апарат. Пит вдигна чаша и направи знак на пилотите да се присъединят към тях. Като видяха жена и възрастен мъж с прошарена коса и брада, подозренията на двамата мъже като че ли се разсеяха. Пилотът им помаха в отговор, направи един кръг над яхтата и се насочи обратно към остров Раул удовлетворен, че туристите не представляват заплаха.

Щом летателният апарат се превърна в точка върху синьото небе, всички на яхтата влязоха обратно в главната кабина. Джордино извади видеолентата от камерата и я пъхна във видеокасетофона. На екрана ясно се видяха двама мъже — единият, с коса с пясъчен цвят и прошарена брада, пред командното табло, а другият, чернокож, на седалката на втория пилот.

— Е, вече имаме лица, съпътстващи интригата — отбеляза Джордино.

Къслър изключи дистанционното управление.

— Какво следва сега?

— Щом се стъмни, измайсторяваме малък сал и му закрепяме светлини, за да прилича на плавателен съд в далечината. После потегляме с яхтата под прикритието на скалите в близост до водния канал, за да сме извън полезрението на охранителя горе. Яхтата няма да бъде засечена, тъй като видеото не показа наличие на радиолокационна станция. Затова двамата с Ал ще скочим във водата и ще доплуваме до лагуната по пролива, нещо като малка проучвателна риболовна експедиция. Ако се окажем прави и „Дийп инкаунтър“ наистина е скрит под камуфлажна мрежа, тогава се промъкваме на борда, сразяваме похитителите, освобождаваме нашите приятели и отплаваме в синевата.

— Такъв ли е планът? — попита Джордино, присвил очи, сякаш гледаше в мираж сред пустинята.

— Да, такъв — отвърна Пит.

Мисти опули очи.

— Не говориш сериозно, нали? Вие двамата тръгвате срещу петдесет или повече въоръжени похитители? Това е най-безумният план, за който съм чувала.

Пит сви рамене.

— Признавам, че може и да омаловажавам положението, но наистина не виждам друг начин на действие.

— Защо да не се обадим на австралийците да изпратят специални части — предложи Къслър. — Те ще пристигнат след двайсет и четири часа.

— Може и да не разполагаме с толкова време — каза Пит.

— Ако похитителите все още не са потопили „Дийп инкаунтър“ и всички на борда му, вероятността да го сторят довечера е голяма. След двайсет и четири часа, броени отсега, може да се окаже твърде късно.

— Лудост е да жертвате живота си — настоя на своето Мисти.

— Нямаме избор — заяви твърдо Пит. — Времето не е на наша страна.

— Ами оръжия? — подметна Джордино толкова нехайно, сякаш се интересуваше за цената на фунийка сладолед.

— Имам две автоматични пушки на борда, за самозащита — предложи Къслър. — Само че не знам как ще действат те и амунициите след влаченето им цяла миля под водата.

Пит поклати глава.

— Благодаря ви, но ще е по-добре да плуваме необременени. Колкото до огневи средства, ще му мислим по-нататък.

— А водолазна екипировка? Тук имам четири пълни бутилки със сгъстен въздух и два регулатора.

— Колкото по-малко сме натоварени, толкова по-добре. Водолазната екипировка само ще ни пречи, като излезем на брега. В лагуната можем да използваме шнорхели. Никой няма да ни забележи в тъмното от пет-шест метра разстояние.

— Предстои ви дълго плуване — каза Къслър. — Разстоянието от мястото, където съм закотвил яхтата, до вътрешността на лагуната, е близо два километра.

— Ще извадим късмет, ако стигнем там до полунощ — измънка Джордино.

— Мога да намаля времето ви с два часа.

Пит се вгледа в Къслър.

— Как?

— Имам подводен скутер, който ще ви превози през водата. Можете да го използвате, хванати в тандем.

— Това ще ни е от огромна полза, благодаря ви.

— Нищо ли не мога да сторя, за да ви разубедя да осъществите този неразумен план? — примоли се Мисти.

— Нищо — отвърна Пит и разтегна устни в утешителна усмивка. — Тази работа трябва да бъде свършена. На входа на пролива нямаше да има охранително съоръжение, ако някой не крие нещо там. Трябва да разберем дали това не е „Дийп инкаунтър“.

— Ами ако грешите?

Усмивката на Пит изчезна моментално и лицето му доби напрегнат вид.

— Ако грешим, нашите приятели на борда на кораба ще загинат, защото не сме успели да ги спасим.

 

 

Започвайки веднага след залез-слънце, за три часа тримата мъже завързаха един за друг няколко палмови трупи във вид на сал, а след това направиха рамка от плавеи, имитираща грубо очертанието на „Периуинкъл“. Най-накрая свързаха малка батерия към шнур с няколко лампи, който окачиха на рамковата конструкция. После салът беше закотвен до яхтата на борда й откъм брега.

— Стана доста сполучливо копие — изрази одобрението си Къслър.

— Не е красиво — каза Джордино, — но поне ще заблуди охранителя в караулката.

Пит наплиска лицето си с морска вода, за да измие потта от силната влага.

— Ще включим светлините на сала в същия момент, в който ще изключим светлините на яхтата.

В порядъка на минути Къслър включи двигателите, натисна бутона за вдигане на котвата и потегли с яхтата. После включи светлините на сала и едновременно с това хвърли яхтата в пълен мрак. След това продължи покрай скалите, като следеше зорко показанията на ехолота за дълбочината на кораловия риф, който се спотайваше под повърхността като злобни зъби на убиец и чакаше да разпори и потопи яхтата на дъното.

Той се насочи към остров Раул, ръководен от радара, като внимателно следеше дали яхтата не оставя някаква фосфоресцираща следа в килватера си. Поддържаше скорост десет възела и благодареше, че на обсипаното със звезди небе няма луна. Пит отиде до него в щурвалската кабина заедно с Мисти, която се беше примирила с операцията и беше приготвила сандвичи в камбуза. Тя седна до Ал, който, с наушни слушалки на главата, се опитваше да имитира дрезгавия глас, записан по време на разговора с охранителя.

Къслър разтвори морска карта с нанесени на нея водни дълбочини около острова и насочи сдвоения нос към малката светлинка, идваща от караулката на охранителя на върха на скалата.

— Ще вляза между стърчащите от водата скали пред входа на водния канал — поясни той. — Оттам нататък вие ще разчитате на скутера. Гледайте да се движите далече от прибоя, докато стигнете спокойните води.

За първи път Къслър показа признаци на обземащо го безпокойство. Той рядко поглеждаше през прозореца към черната като в рог нощ. По-често хвърляше погледи към компаса. Управляваше яхтата предимно по ехолота и радара. По едно време отвори прозореца и чу непогрешимия звук на прибоя, разбиващ се в твърдите скали.

Пит също го чу. Те се намираха зад оголената скала и извън полезрението на охранителя. Водата отвъд прибоя беше необичайно спокойна. Къслър натисна бутон на лоста за управление, който беше за ръчната газ, и намали скоростта до пълзене. Най-накрая доволен, че е превел яхтата възможно най-близо до скалите, той превключи двигателите на неутрално положение и се обърна към Пит с поглед, който казваше: „Идеята не е добра“, без обаче да пророни дума.

Изучавайки по ехолота назъбеното дъно, намиращо се само на четири-пет метра под двойния корпус на „Периуинкъл“, и гледайки замислен показанията за дрейфа й, той пусна котвата. Щом яхтата беше закотвена благополучно с носовата част, потопена в започващия прилив, той каза:

— Дотолкова навътре мога да вляза.

— Колко време можете да останете? — попита го Пит.

— Ще ми се да е до завръщането ви, но следващият прилив ще започне след три часа и двайсет минути. Тогава ще трябва да се отдалеча от брега или да рискувам да се върна и заобиколя острова, за да остана извън полезрението на охранителя.

— Как ще ви намерим в тъмнината?

— Имам подводен радиопредавател, който използвам за изучаване реакциите на рибите към различните звуци. След два часа ще пусна запис на Мийт Лоф.

Мисти го погледна изненадана.

— Нима слушате Мийт Лоф?

Къслър се засмя.

— Защо, не може ли дърт фукльо като мен да слуша рок?

— А той привлича ли акулите? — попита предпазливо Джордино.

Къслър поклати глава.

— Не, те предпочитат Тони Бенет.

Пит и Джордино си сложиха плавниците и маските за лице. Къслър спусна кърмовата стълба и отстъпи назад. После, потупвайки двамата по раменете, каза:

— Повтарям ви: стойте далече от скалите при входа на пролива и изчакайте вълните да ви отнесат навътре. Няма смисъл да изтощавате напразно батериите на скутера. — Той замълча за миг и добави със сериозно лице: — Успех! Ще ви чакам доколкото ми е възможно по-дълго.

Пит и Джордино скочиха в топлата мастиленочерна вода, без да издадат почти никакъв плисък, и се отдалечиха на известно разстояние от яхтата. Джордино плуваше зад Пит. Предположиха, че температурата на водата е около осем градуса. Откъм морето духаше слаб бриз, приливът прииждаше с леко вълнение. След неколкоминутно плуване двамата се спряха и погледнаха назад. От трийсетте метра разстояние очертанието на „Периуинкъл“ вече не се виждаше. Пит вдигна китката си и погледна луминесцентната стрелка и деленията на компаса, който му бе дал Къслър. Той потупа Джордино по главата и посочи в далечината. После включи подводния скутер и Джордино обви ръце около краката на приятеля си. Моторът зажужа и корпусът започна да ги придвижва през водата със скорост около три възела.

Пит можеше да се ориентира единствено по малкия компас и по шума на прибоя, който се разбиваше в скалите с нисък, яростен грохот. Опасните скали можеха да се намират или на сто, или на двеста метра — в тъмнината беше трудно да се определи с точност.

После слухът му различи два отделни грохота, предполагащи, че вълните атакуват двете срещуположни страни на пролива. Той изви скутера в посока към острова и след малко чу, че шумът от прибоя идва отляво и отдясно, а не отпред. Тогава, както го беше инструктирал Къслър, изключи скутера и се остави на вълните да преведат двамата с Джордино през входа на водния канал. Съветът на Къслър се оказа разумен.

Между стръмните стени на канала наистина нямаше огромни разбиващи се вълни. Поради по-дълбоката вода в средата на пролива и липсата на препятствия, прибоят тук кротко обливаше скалите и ги преведе през тях като коркови тапи.

Както плуваше с лице надолу и с изпънати крака, Пит приличаше на костенурка, дремеща върху пясъка. Дишаше бавно и равномерно през шнорхела си. Благодарение на скутера двамата не чувстваха никакво изтощение. Джордино се пусна от Пит и доплува до него.

Нито един от двамата не подаде глава, за да види дали са ги забелязали. Нямаше защо да се безпокоят. Щом те не виждаха охранител, застанал на ръба на скалата, значи и никой охранител не можеше да ги види в тъмните води ниско долу. Със закъснение Пит се запита дали похитителите са разположили охранители около лагуната, въпреки че не му се вярваше да са взели чак такива мерки. По-скоро беше сигурен, че единственият чифт очи, които наблюдаваха за неканени гости, беше този на охранителя над входа на пролива.

От беглото зърване на лагуната часове по-рано, когато с „Периуинкъл“ минаха оттук, той изчисли, че водният канал се простира в права линия приблизително на една трета миля от морето. Като почувства, че силата на вълните отслабва и височината им спадна до не повече от половин метър, той даде знак на Джордино да се хване за него, тъй като възнамеряваше да включи отново скутера.

След по-малко от петнайсет минути те минаха под високите стръмни скали и навлязоха в откритата лагуна, над която се виждаше небе, обсипано със звезди. Пит насочи скутера под ъгъл към брега, докато не усети пясък под краката си. Едва тогава изключи мотора.

На брега не се виждаха обитавани постройки, но лагуната съвсем не беше пуста. В средата й стояха на котва един до друг два плавателни съда. Формите и очертанията им не се виждаха ясно в тъмното. Но както предположи Пит, те изглеждаха още по-безформени поради камуфлажните мрежи, които ги покриваха. Няколко от илюминаторите им светеха. От разстояние не можеше да се види дали единият от плавателните съдове е „Дийп инкаунтър“.

— Свали си маската — прошепна Пит на Джордино, — защото светлините могат да се отразят в стъклата ни.

След като оставиха скутера на брега, двамата заплуваха към по-големия от двата плавателни съда. Носът му, обърнат към пролива, имаше същата изящна форма като на научноизследователския кораб, но все пак те трябваше да се уверят. Без много да му мисли, Пит свали плавниците си, подаде ги на Джордино и започна да се катери по котвената верига. Тя беше мокра, но по нея нямаше ръжда и дънна утайка. Когато се изкачи до клюза, се задържа там цяла минута.

От светлината, идваща от един отворен илюминатор, успя с мъка да различи заварените букви на името.

То се четеше „Дийп инкаунтър“.