Клайв Къслър
Възкръсналите (12)

10.

На двеста мили от Уелингтън метеорологическите уреди предвиждаха за следващите четири дни спокойно море и ясно небе. Сега, когато „Дийп инкаунтър“ вече не беше под непосредствена заплаха от наводняване и потъване, капитан Невинс нареди контейнеровозът му да избърза напред и да стигне възможно най-бързо до пристанището. Колкото по-скоро „Ърл ъв Уотълсфийлд“ стигнеше до Уелингтън, толкова по-добре. С две хиляди непредвидени пътници на борда, провизиите бяха критично оскъдни.

Докато огромният кораб го подминаваше, екипажът и пътниците от „Емърълд долфин“ му помахаха за сбогом. Глас подхвана песен на Уди Гътри и скоро над хиляда гласове подеха мелодията и запяха серенада за мъжете и жените на борда на малкия научноизследователски кораб със „Сбогом, беше хубаво, че те срещнах“.

Беше трогателен момент, когато изпяха и последните думи: „И трябва да отплавам“. Преди да е изминал час, „Ърл ъв Уотълсфийлд“ вече беше изчезнал от хоризонта.

Капитан Невинс навлезе в пристанището на Уелингтън шест часа преди „Дийп инкаунтър“, където бе посрещнат със сдържана радост и тържествени приветствия. Хиляди хора се бяха струпали по крайбрежната алея и наблюдаваха, разговаряйки тихо, докато контейнеровозът бавно зае едно от корабните места. Сърцето на Нова Зеландия изпитваше дълбоко съчувствие към онези, които като по чудо бяха оцелели от най-големия пожар на кораб в морската история.

Спонтанен израз на съчувствие към живите и мъртвите заля цялата страна. Всеки дом отвори врати за корабокрушенците. Започнаха да се раздават огромни количества дрехи и храна. Митническите служители ги пропускаха, като им задаваха само по един-два въпроса, тъй като почти всички бяха загубили паспортите си в пожара. Авиокомпаниите отпуснаха извънредни самолети, които да ги закарат до градовете, в които живееха. Високопоставени лидери на новозеландското правителство и американският посланик сформираха комитет по посрещането. Тълпи от репортери от новинарските емисии обкръжиха оцелелите, които изгаряха от нетърпение да слязат на брега и да уведомят близки и приятели за благополучното си завръщане. Това беше най-голямото новинарско събитие в страната от най-новата й история и водещата новина беше героичната спасителна операция, извършена от екипажа и научните работници от „Дийп инкаунтър“.

Разследването беше вече започнало. Повечето от пътниците пожелаха доброволно да отговарят на въпроси и да дават изявления относно действията на екипажа по време на пожара. На оцелелите членове на екипажа бяха осигурени жилищни квартири за неопределено време. Адвокатите на морската туристическа фирма обаче поискаха от тях да не дават никакви показания, преди да бъдат официално разпитани в съда, където показанията им щяха да бъдат изслушани и записани.

Докато в настроението при посрещането на „Ърл ъв Уотълсфийлд“ преобладаваше меланхолията, то очакването на „Дийп инкаунтър“ достигна атмосферата на див и необуздан купон. Когато научноизследователският кораб навлезе в пролива Кук и се отправи към Уелингтън, той бе посрещнат от малка флотилия от частни яхти, която до врязването на носа му в пристанищните води набъбна до стотици най-различни плавателни съда. Пожарни кораби ескортираха кораба до пристана, като междувременно маркучите им пръскаха струи вода високо във въздуха във вид на завеса от разноцветни дъги, облени от яркото слънце.

Тълпите от хора видяха ясно излющената тюркоазна боя и разкъсаната на места обшивка на корпуса от блъскането му в туристическия лайнер по време на невероятната операция за спасението на близо две хиляди души. Наложи се капитан Бърч да използва рупор за командите си за процедурите по заставането на кораба до кея поради глъчта от викове и радостни възгласи, подсилена от тръбене на автомобилни клаксони, биене на камбани и вой на сирени, наред с дъжда от знаменца и конфети, който се сипеше върху палубите.

Екипажът и научният екип не съзнаваха, че тъй мигновено са станали национални знаменитости и са приветствани като герои. Бяха смаяни от шумното посрещане и не можеха да повярват, че то е за тях. Това ги накара да забравят за умората. Още като видяха армадата от посрещачи, всеки побърза да се измие и премени в най-хубавите си дрехи. Жените от научния екип се облякоха в рокли, мъжете — в памучни панталони и спортни сака, а екипажът — в униформите на НЮМА. Всички стояха на работната палуба, опразнена от всякакви океанографски съоръжения освен двата подводни апарата, и помахваха в отговор.

Кели стоеше до Пит на крилото на командния мостик, въодушевена от гледката, но и тъжна, че баща й го няма, за да я види и той. В един момент тя се обърна и поглеждайки Пит в очите, каза:

— Мисля, че е време да се сбогуваме.

— За Щатите ли отлиташ?

— Да, ще си направя резервация за първия полет за вкъщи, за който има места.

— Къде е това „вкъщи“?

— Ню Йорк — отвърна тя, улавяйки едно хвърлено от посрещачите книжно знаменце. — Имам къща в горната западна част на града.

— Сама ли живееш?

— Не — усмихна се Кели, — с една тигрова котка на име Зипи и един басет, който се обръща на името Шагнастри.

— Не ходя често там, но следващия път, когато съм в града, ще ти се обадя да идем на вечеря.

— С удоволствие. — Тя записа телефонния си номер на късче хартия и му го подаде.

— Ще ми липсваш, Кели Еган.

Тя се вгледа в невероятните му очи и забеляза, че той говори сериозно. Лицето й пламна, коленете й омекнаха. Тя стисна здраво перилото и се запита какво й става. После изумена, че губи контрол над себе си, се повдигна на пръсти, обгърна с длани главата на Пит и впи устни в неговите. Очите й бяха затворени, докато неговите щяха да изскочат от приятната изненада.

После Кели се отдръпна, възвърна женственото си поведение и рече:

— Благодаря ти, Дърк Пит, задето спаси живота ми, както и за нещо много, много повече. — Тя се отдалечи с две-три крачки и се обърна. — Колкото до куфарчето на баща ми…

— Да? — попита той, нямайки представа какво ще чуе.

— То е твое.

След тези думи Кели отново се обърна и заслиза по вертикалната стълба към работната палуба. Веднага щом бе спуснат задбордният трап, тя стъпи на кея и мигом бе погълната от рояк репортери.

Пит остави на Бърч и другите да обират лаврите. Докато всички те се веселяха в града на набързо устроените в тяхна чест банкети, той остана на борда на кораба и предаде по сателитния телефон „Глоубълстар“ пълен доклад на адмирал Сандекър в главното управление на НЮМА във Вашингтон.

— „Инкаунтър“ доста пострада — поясни той. — Уговорих да бъде приет на сух док още утре сутринта. Бригадирът на ремонтното звено прецени, че ремонтът ще продължи три дни.

— Вестниците и телевизията предават за спасителната операция всеки ден сутрин, обед и вечер — каза адмиралът. — Самолети са направили фантастични снимки на горящия туристически кораб и на „Инкаунтър“. Телефоните в НЮМА прегряха от обаждания за поздравления, а сградата гъмжи от репортери. Дължа на теб и на всички на борда на „Инкаунтър“ искрена, огромна благодарност от името на агенцията.

Пит можеше да си представи как адмиралът прелива от гордост в кабинета си и ликува, че е в центъра на вниманието. Видя ясно в съзнанието си рижата му коса със заличени от боя сиви нишки, заострената му брадичка в стил Вандайк, сините му очи, премигващи като неонови реклами от дълбоко задоволство и едва ли не надуши острия дим от една от специално изработваните за него пури.

— Това означава ли повишение на заплатата на всички нас? — подметна саркастично Пит.

— Не си го и помисляй — сопна му се Сандекър. — Слава не се купува с пари.

— Е, и премии ще е благороден жест от твоя страна.

— Не насилвай късмета си. Бъди благодарен, че няма да удържа от заплатата ти сметката за ремонта на кораба.

Пит нито за секунда не се хвана на грубия му тон — Сандекър беше прословут с щедростта си сред служителите на НЮМА. Затова беше повече от сигурен, че адмиралът вече е написал чекове за допълнителни възнаграждения и щеше да се окаже прав. Не че на Сандекър не му беше присъща користта, когато се касаеше до любимата му НЮМА. Пит знаеше много добре, че Сандекър вече замисля как да се възползва от спасителната операция и публичното й огласяване, за да получи одобрение от Конгреса за отпускане на допълнителна сума от петдесет милиона долара към бюджета на агенцията за следващата година.

— Сметката за ремонта не е всичко, което би могъл да поискаш да удържиш от заплатата ми — отвърна закачливо Пит. — За да не потънем, трябваше да изхвърлим в морето почти всички съоръжения на борда.

— И подводните апарати ли? — Тонът на Сандекър стана сериозен.

— Да, и тях ги спуснахме във водата, но после ги изтеглихме обратно на борда.

— Добре, защото ще ти потрябват.

— Не те разбирам, адмирале. След като половината от подводните ни научноизследователски съоръжения лежат на морското дъно, няма начин да изпълним първоначалната си мисия за нанасяне на картата падината Тонга.

— Не това имам предвид — отвърна бавно Сандекър. — Очаквам от теб да се гмурнеш до „Емърълд долфин“ със задачата да проучиш останките му за доказателства, отнасящи се до пожара, и причината за внезапното му и бързо потъване. — Той замълча за миг. — Ти знаеш, че той е потънал необяснимо как, докато е бил на буксир, нали?

— Да. Двамата с капитан Бърч следихме разговорите между влекача и пристанището му за домуване.

— „Дийп инкаунтър“ е единственият плавателен съд в радиус от хиляда мили, който може да свърши тази работа.

— Да се проучи гигантски туристически кораб от подводен апарат на дълбочина шест хиляди или повече метра не е същото като да се ровиш в пепелта на изгоряла къща. Освен това нямаме и кран, наложи се и него да изхвърлим в морето.

— Купи или вземи друг под наем. Направи всичко възможно и гледай да не се връщаш с празни ръце. Морската туристическа индустрия ще пострада независимо от онова, което ще откриеш, а застрахователните дружества искат нещо повече от това да компенсират НЮМА за усилията ни.

— Аз не съм инспектор по застраховки срещу пожар. Какво точно трябва да търся?

— Не се безпокой — отвърна Сандекър. — Пращам ти човек, който е специалист по морски бедствия. Освен това е специалист и по дълбоководни апарати.

— Познавам ли го?

— Би трябвало — отвърна загадъчно адмиралът. — Той е твоят помощник — ръководител на специални проекти.

— Ал Джордино?! — възкликна радостно Пит. — Мислех, че все още работи по проекта „Атлантида“ на Антарктида.

— Вече не. В момента е във въздуха и трябва да кацне в Уелингтън утре сутринта.

— По-добър от него не можеше да изпратиш.

Сандекър изпитваше удоволствие да си играе с Пит.

— Да — отвърна той лукаво, — помислих си, че точно така ще го приемеш.