Клайв Къслър
Възкръсналите (13)

11.

Албърт Джордино прекоси с тежки стъпки трапа, спускащ се от сухия док до палубата на „Дийп инкаунтър“. Беше нарамил на яките си плещи голям старомоден корабен пътнически сандък, чиито стени бяха облепени с разноцветни етикети, рекламиращи хотели и държави от цял свят. Едната му ръка стискаше ремъка на металния сандък с лъскав дървен обков по горната и долната му части, а другата — кожена чанта, също стара. Като стигна до края на задбордната стълба, той се спря, остави товара си на палубата и видя, че е безлюдна. На крилото на командния мостик също нямаше никой, освен работниците от ремонтната бригада, които поправяха външната страна на корпуса. Корабът изглеждаше пуст.

Раменете на Джордино бяха широки колкото височината на тялото му. На ръст малко над метър и шейсет и с тегло осемдесет килограма, тялото му като че ли беше само мускули. Мургавата кожа, черната къдрава коса и очите му с цвят на лешник издаваха италианското му потекло. Общителен, саркастичен и весел, той имаше остър хумор, който караше хората около него или да се заливат от смях, или да подвиват опашка.

Приятели от училищните години, Пит и Джордино бяха играли в един и същ футболен отбор в гимназията, а после и в Академията на Военновъздушните сили. Закъдето и да тръгнеше единият, другият го последваше. Джордино не се замисли за секунда дали да отиде да работи с Пит в Националната агенция по подводни и морски изследвания. Техните съвместни авантюри над и под морската повърхност се превърнаха в легенди. За разлика от Пит и жилището му в самолетен хангар, пълен със стари автомобили, Джордино живееше в апартамент, чиято подредба би довела всеки архитект по вътрешно обзавеждане до самоубийство. Караше стар автомобил „Корвет“. Освен работата, жените бяха другата страст на Ал. Той не виждаше нищо лошо в това да играе ролята на жиголо.

— Ахой, кораб! — извика той, после изчака малко и пак извика, когато видя една фигура да излиза на мостика от пилотската кабина и едно познато лице се обърна към него.

— Не можеш ли да се държиш по-прилично? — подметна Пит с престорена сериозност. — Ние тук не се отнасяме любезно с варвари, качващи се на борда на елегантния ни плавателен съд.

— В такъв случай сте извадили късмет — ухили се до уши Джордино. — Можете да използвате един вулгарен грубиян да ви развеселява.

— Стой там, аз ще сляза — каза Пит.

След минута двамата се прегърнаха сърдечно като стари приятели, каквито всъщност бяха. Макар Джордино да беше три пъти по-як, Пит винаги повдигаше ниския мъж от земята.

— Защо закъсня? Сандекър ми каза да те очаквам вчера сутринта.

— Нали го знаеш адмирала. Досвидя му се да ми позволи да наема реактивен самолет на НЮМА, та трябваше да пътувам с редовен. Както се очакваше, всички полети бяха късни и аз изпуснах връзката в Сан Франциско.

Пит потупа приятеля си по гърба.

— Радвам се да те видя, друже. Мислех, че си на Южния полюс за проекта „Атлантида“. — После отстъпи крачка назад и изгледа питащо Джордино. — Последното, което чух за тебе, е, че си щял да се жениш.

Джордино разпери ръце в знак на съжаление.

— Сандекър ми възложи да замина за проекта, а любимата ми пък замина без мене.

— Защо, какво стана?

— Никой от нас двамата не беше навит да изостави работата си и да се премести да живее в предградията. На нея й предложиха да дешифрира древни надписи в Китай, което ще й отнеме две години. Тя не пожела да изпусне тази възможност и се метна на първия самолет за Китай.

— Радвам се да видя, че си понесъл стоически отказа й.

— Е, беше по-поносимо, отколкото да ти ударят сто камшика, да ти заковат езика за някое дърво и да те хвърлят в багажника на някой „Наш рамблър“ от петдесет и първа година.

Пит взе от ръката му кожената чанта, но колкото до корабния куфар, дори не си направи устата да му помогне и за него.

— Хайде, ела да те заведа до апартамента ти.

— Апартамент ли? Последния път, когато бях на борда на „Инкаунтър“, каютите бяха с размера на килер за метли.

— Само чаршафите са сменени.

— Корабът прилича на гробница — каза Джордино и обхвана с ръка безлюдния плавателен съд. — Къде са хората?

— На борда сме само главният механик Хаус и аз. Останалите са в най-хубавия хотел на града, където ги глезят и омайват, взимат им интервюта и им връчват награди.

— Но аз чух, ти си бил мъжът на деня.

Пит сви скромно рамене.

— Знаеш, че тия неща не са в стила ми.

Джордино му хвърли поглед, изпълнен с уважение и възхищение.

— Не ме изненадва, ти винаги си скромничил. И тъкмо тази твоя черта ми харесва. Ти си единственият от познатите ми, който не само че не колекционира свои снимки със знаменитости, ами държи всичките си трофеи и награди в банята.

— За кого да ги колекционирам? Знаеш, че рядко каня гости. Освен това, кой го е грижа за тия неща?

Джордино поклати леко глава. Пит си е все същият, помисли си той. Ако президентът на Съединените щати поискаше да го удостои с най-високата държавна награда, Пит щеше да изкаже съжаленията си и да откаже под предлог, че е пипнал коремен тиф.

 

 

След като Джордино разопакова багажа си и се настани, влезе в каютата на Пит, където завари приятеля си да седи зад малко писалище и да изучава плана на палубите на „Емърълд долфин“. Джордино постави дървена кутия върху плановете.

— Заповядай, донесох ти подарък.

— Нима е вече Коледа? — засмя се Пит и след като отвори кутията, въздъхна: — Бутилка текила „Дон Хулио“. Добър човек си ти, Албърт.

Джордино сложи две чаши от чисто сребро.

— Дали да не го опитаме, за да проверим отговаря ли на вкуса ни?

— Какво ще каже адмиралът? Не пренебрегваш ли неговата заповед за забрана на алкохол на борда на плавателните съдове на НЮМА?

— Ако не влея час по-скоро медицински спирт в организма си, може и да издъхна.

Пит извади корковата тапа и наля от светлокафявата течност в сребърните чаши. Когато ги вдигнаха и чукнаха металните ръбове един в друг, Пит изрече наздравица:

— За успешното ни гмуркане до останките от „Емърълд долфин“.

— И за успешното ни издигане обратно на повърхността. — Джордино отпи глътка и попита: — Къде точно потъна той?

— Върху западния склон на падината Тонга.

Джордино повдигна вежди.

— Там е доста дълбочко.

— Най-добрите ми предположения са, че той лежи на дълбочина пет хиляди и осемстотин метра.

— И какъв подводен апарат смяташ да използваме?

— „Ъбис навигейтър“, той е построен за такава работа.

Джордино смръщи вежди.

— Много добре знаеш, че е конструиран да се спуска на дълбочина до пет и деветстотин и тепърва му предстои да бъде изпитан на тази дълбочина.

— Каква по-добра възможност в случая да проверим нивото на конструкторите му — заяви безцеремонно Пит.

Джордино му подаде празната си чаша.

— Не е лошо да ми налееш още едно. Като се замисля, май ще ми е нужно да гаврътна поне десет-дванайсет чашки, иначе няма да спя добре отсега нататък до Тонга и ще сънувам кошмари за спукани подводни апарати.

Те останаха в каютата на Пит до полунощ, като отпиваха от текилата, разказваха си стари военни случки и си напомняха за съвместните си приключения през годините. Пит разказа за откриването на горящия „Емърълд долфин“, за спасителната операция, за навременното пристигане на „Ърл ъв Уотълсфийлд“, за рапорта на капитана на „Одейшъс“ за потъването му, за това как спасил Кели и убил нападателя й.

Най-сетне Джордино се накани да се връща в кабината си.

— Явно си бил много зает.

— Не ми се иска да изпитам всичко това отново.

— Кога се очаква да завърши ремонтът на корпуса? — попита той.

— Двамата с капитан Бърч се надяваме да отплаваме вдругиден и след четири дни да сме на мястото.

— Тъкмо ще имам достатъчно време да възстановя тена си, който загубих на Южния полюс. — Джордино забеляза коженото куфарче в единия ъгъл на каютата и попита: — Това ли е куфарчето на доктор Еган?

— Да.

— И казваш, че се оказало празно?

— Като трезор на банка след офейкването на Бъч Касиди от града.

Джордино го вдигна и прекара пръсти по кожата.

— Фина изработка. Доста старо е. Немско производство. Еган е имал добър вкус.

— Искаш ли го? Можеш да го вземеш.

Джордино седна отново и постави куфарчето в скута си.

— Падам си по стари куфари и чанти за багаж.

— Забелязах.

Джордино откопча куфарчето и с отварянето на капака му близо два литра гориво потече по краката му и по пода. За миг той онемя от изненада, виждайки как течността попива в панталоните и килима. След като шокът му премина, той хвърли на Пит убийствен поглед с думите:

— Не знаех, че си падаш по такива груби шеги.

На свой ред по лицето на Пит се появи смаян израз.

— Изобщо не си падам по такива шеги. — Той скочи на крака, отиде до приятеля си и надникна в куфарчето. — Повярвай ми, нямам нищо общо с това. Куфарчето беше празно, когато го отворих вчера. Никой освен главния механик и мен не е бил на борда през последните двайсет и четири часа. Не разбирам защо някой ще си прави труда да се промъква крадешком тук и да го пълни с гориво. Какъв е смисълът?

— Тогава откъде се е взело? Явно е, че не се е появило от въздуха.

— Нямам никаква представа — отвърна Пит със странен израз в погледа. — Но се обзалагам, че ще открием, преди да е свършило пътуването.