Клайв Къслър
Възкръсналите (18)

16.

След като се примириха с изчезването на „Дийп инкаунтър“ в безбрежната морска пустош, Пит, Джордино и Мисти се настаниха в тясното пространство на подводния апарат и се съсредоточиха в изнамирането на начин да останат живи. Тъй като не видяха никакви следи от плавеи или разлив на гориво, оптимизмът им надделя над песимизма и те предположиха, че по някаква причина научноизследователският кораб е отплавал за някъде и скоро ще се върне.

Но нощта се изниза, слънцето изгря и залезе още два пъти, но от кораба база нямаше и следа. Тогава ги налегна тревога и те започнаха да подозират най-лошото, когато час след час погледите им обхождаха безграничния хоризонт и не виждаха нищо друго освен зелена вода и синьо небе. Не се появяваше и никакъв кораб или високо летящ реактивен самолет. Системата за глобално позициониране на борда им показваше, че течението ги е отнесло и продължаваше да ги отнася далече на юг от морските пътища. Надеждата им да бъдат спасени угасна напълно.

В същото време те и не си правеха никакви илюзии. Дори и да се зададеше отнякъде кораб, той трябваше да мине едва ли не върху тях, за да забележи малкия люк на „Ъбис навигейтър“. Насочващият им фар имаше обхват двайсет мили, но сигналът му беше програмиран да бъде получаван само от навигационния компютър на борда на „Дийп инкаунтър“. Едва ли минаващ кораб или самолет щеше да го засече. Оставаше им да се уповават единствено на случайността някой спасителен плавателен съд да се доближи в обхвата от две мили на малкия им радиоприемник.

Водата беше най-важният им въпрос. За щастие дъждовните бури бяха често явление. Пит покри люка с виниловата постелка за пода и й направи разрез, през който дъждовната вода се процеждаше в шишетата за вода, които тримата бяха използваха при потапянето им под повърхността. След като привършиха сандвичите, те съставиха план как да ловят риба. С наличните на борда инструменти в случай на авария Пит изобрети няколко кукички, а Мисти заложи на артистичния си талант и направи разноцветна стръв от всяка материя, която й попадна под ръка. Джордино пък приспособи от електронни кабели риболовни корди и закачи за тях кукичките и стръвта. За по-сигурно хвърлиха няколко въдици и бяха възнаградени с три малки риби, които бързо бяха нарязани на парченца и използвани също за стръв. В рамките на десет часа се сдобиха с малък запас от сурова риба, която Мисти сръчно изчисти. Изядоха я в суров вид, по японски, до последния залък. Не беше вкусна, но никой не се оплака — все пак задоволи глада им.

След безкрайни предположения за местонахождението на „Дийп инкаунтър“ и хората на борда му, най-накрая, силно обезпокоени, престанаха да мъдруват за това и започнаха да разговарят, спорят и философстват на различни теми — политика, храна, океанска технология и за всичко друго, което можеше да ги избави от скуката. От време на време един от тях се изправяше в люка, за да събере дъждовна вода или да огледа морската шир за някой плавателен съд, а другите нанасяха на карта посоката, в която ги отнасяше течението, или хвърляха въдиците.

Междувременно, разполагайки с време в излишък, те прекараха часове наред в разсъждения върху химическия състав на материята, която бяха взели от корабните останки и бяха поставили в найлонов плик малко след като се издигнаха на повърхността.

— Колко далече ни е отнесло течението? — попита Мисти за стотен път, засенчвайки очи от ярката дневна светлина, за да види стоящия в краката й Пит.

— Близо трийсет и две мили на югоизток, считано от вчера по това време — отвърна Пит.

— С тази скорост ще стигнем до Южна Америка след шест месеца — отбеляза тя мрачно.

— Или пък до Антарктика — смънка Джордино.

— Вече сме били там — каза Пит — и мястото така и не можа да ми стане любимо за отдих и почивка.

— Не може ли да приспособим от подовата постелка платно? — предложи Мисти.

— С потопена под водата деветдесет и пет процента от цялата им маса тези апарати не са в състояние да плават по посока на вятъра.

— Питам се дали адмирал Сандекър е разбрал за положението ни — каза тихо Мисти.

— Тъй като познаваме добре адмирала — отвърна убедително Пит, — сигурен съм, че е обърнал земя и небе, за да предприеме претърсвателно-спасителна операция.

Джордино, който се беше свил на мястото си и мечтаеше за една дебела средно опечена пържола, се обади:

— Готов съм да дам едногодишната си заплата, за да разбера къде е „Дийп инкаунтър“ в този момент.

— Няма смисъл да започваме отново да предъвкваме тази загадка — вметна Пит. — Не можем да имаме никаква следа, докато не бъдем извадени от морето.

Четвъртата зора се пукна под навъсено небе. В рутинните им занимания нищо не се промени. Да съберат вода, ако е възможно, да уловят риба, ако е възможно, и да оглеждат хоризонта. Условията им не се влошиха, но не се и подобриха. Тримата се редуваха да дежурят на смени от по два часа. Люкът на подводния апарат се подаваше едва на метър и двайсет над водата, затова дежурният обикновено ставаше вир-вода, когато някоя по-висока вълна залееше отвора. Джордино изхвърли всички баластни тежести, но тежката маса продължаваше да тегли плавателния съд под гребените на вълните. Малкият съд се клатеше силно, но за щастие екипажът му отдавна беше имунизиран срещу mal de mer^[1] — и тримата бяха прекарали почти половината от живота си по море.

От пластмасовата подложка на бележника със записките на Мисти Пит издяла с универсалното си швейцарско ножче глава на копие. Докато Джордино дежуреше, той улови с него една деветдесетсантиметрова акула с бяла муцуна. Скоро последва не особено вкусна гощавка с акулата и последния половин литър вода.

По време на дежурството на Мисти, на миля от носещия се по течението подводен апарат, прелетя самолет. Въпреки отчаяното й размахване на подовата постелка, самолетът продължи по пътя си.

— Прелетя точно над нас и не ни забеляза — проплака тя, едва сдържайки разочарованието си.

— Нас адски трудно могат да ни забележат — напомни й Пит.

Джордино кимна в знак на съгласие и добави:

— Никой не може да ни открие от височина над сто и петдесет метра. Люкът ни е толкова малък. От въздуха ние се виждаме като наплюто от муха върху оборска врата.

— Или като монета върху терен за голф — добави Пит.

— Тогава как изобщо ще ни открият? — попита Мисти с пропукана решимост в гласа.

Пит й се усмихна утешително и я прегърна.

— Винаги ще се намери разрешение. Няма начин да не ни открият.

— Освен това ние сме късметлии — вметна Джордино, — нали, друже?

— И още как!

Мисти избърса едното си навлажнено око, изпъна блузата и късите си панталони и прекара ръка през късо подстриганата си коса.

— Извинете ме, оказа се, че не съм толкова жилава, колкото си мислех.

През следващите два дни Пит и Джордино бяха принудени да поддържат донкихотовското си поведение. Още три самолета прелетяха над тях, но пак подминаха, без да ги забележат. Пит се опита да се свърже с тях по портативното радио, но и те летяха извън обсега му. Мисълта, че спасителите претърсваха моретата, за да ги намерят и стигаха толкова близо до тях, без да ги видят, беше обезсърчаваща. Единственото, което ги окуражаваше, беше вярата им, че адмирал Сандекър щеше да използва цялото си влияние, за да проведе широкомащабна спасителна операция.

Към залез-слънце сивото през целия ден небе се проясни. Оранжевият здрач на запад се сгъсти до кадифеносиньо на изток. Джордино, който беше дежурен, седеше облегнат на ръба на люка. Скоро го налегна дрямка и той се унесе, но след петнайсет минути, едва ли не на минутата, беше отново буден. Обходи с поглед за десети път хоризонта и като не видя никаква светлинка, отново се гмурна във временната си страна на сънищата.

Този път го събуди музика. Отначало си помисли, че халюцинира. Пресегна се, загреба шепа морска вода и наплиска лицето си.

Музиката продължаваше да звучи.

Той разпозна мелодията — беше валс от Щраус. Дори позна и името му — „Приказки за Виенската гора“. После видя и светлина. Тя приличаше на звезда, но се движеше напред-назад във вид на малка дъга на западния хоризонт. Трудно беше нощем да се преценяват разстоянията, но Джордино почти със сигурност прецени, че музиката и движещата се светлина са на не повече от четиристотин метра от него.

Той скочи обратно във вътрешността на подводния апарат, грабна едно фенерче и пак подаде глава през люка. Сега видя смътните очертания на малък плавателен съд и слабо светещите му квадратни илюминатори. Той започна бързо, доколкото можеше, да включва и изключва с палеца си фенерчето и изрева силно като ранен козел.

— Насам, насам!

— Какво има? — обади се отдолу Пит.

— Виждам някаква лодка! — отвърна му с пълен глас Джордино. — Мисля, че плава към нас!

— Изстреляйте сигнална ракета — предложи възбудено Мисти.

— На борда нямаме сигнални ракети, Мисти. Гмуркаме се само през деня и се издигаме на повърхността в близост до кораба база — поясни Пит със спокоен глас, после взе портативното радио и започна да пробва връзка на пет различни честоти.

Мисти до болка искаше да види какво става на повърхността, но в люка имаше място само за един човек. Така че не й оставаше друго, освен да седи и наблюдава с безпокойство как Пит се опитва да се свърже с плавателния съд и Джордино да им каже дали скоро ще бъдат спасени, или не.

— Не, не ни видяха — изстена Джордино между виковете си над водата и бясното си ръкомахане с фенерчето, чийто лъч беше слаб поради изтощените му батерии. — Подминаха ни.

— Ало, ало, моля, обадете се — пробва Пит.

В отговор получи единствено атмосферни смущения.

В подводния апарат настъпи разочарование, докато Джордино наблюдаваше как светлините се изгубваха в нощта. И този, като другите плавателни съдове, не ги забеляза и той със свито сърце остана загледан след него в посока север.

— Беше толкова близо, и в същото време толкова далече — измърмори той обезсърчен.

Изведнъж по високоговорителя в подводния апарат изпращя глас.

— С кого говоря?

— С корабокрушенци — бързо отговори Пит. — Вие току-що ни подминахте. Моля, върнете се по същия курс.

— Добре, чакайте, ще обърна.

— Той обръща! — изкрещя радостен Джордино. — Връща се!

— От коя страна на носа ми се намирате? — попита силно гласът.

— Ал! — извика Пит към люка. — Той иска координати.

— Кажи му да следва курс двайсет градуса на негово ляво.

— Следвайте курс двайсет градуса на ваше ляво и ще ни видите — предаде съобщението Пит.

След минута гласът се обади:

— Видях ви… слаба жълта светлина на стотина метра право напред.

Собственикът на приближаващата се лодка включи гирлянди от външни лампи. Една от тях беше голям прожектор, който обходи водната повърхност напред, преди да спре върху Джордино, който продължаваше да размахва като обезумял фенерчето си от люка.

— Не се плашете — заговори отново гласът. — Ще мина над вас и ще спра над малкия ви люк, когато той се изравни с кърмата ми. Спуснал съм ви стълба, за да се качите на борда ми.

Пит не схвана какво имаше предвид спасителят им.

— Ще минете над нас ли казахте? — попита той. — Не ви разбирам.

Отговор не последва, долетя само приглушеният глас на Джордино, който извика:

— Той сигурно иска да ни прегази!

Първата мисъл на Пит беше, че ги е открил някой, който иска да ги убие, дори може би беше същата група, зад която стоеше мъжът, опитал се да убие Кели Еган. Той обгърна с ръка раменете на Мисти и й каза:

— Дръж се за мен и веднага след сблъсъка бързо излез през люка, преди онзи да е минал над нас. Аз ще те изтикам нагоре.

Тя понечи да каже нещо, но се отказа и зарови лице в гърдите му, когато силните му ръце я притиснаха към него.

— Извикай ни миг преди сблъсъка — нареди той на Джордино. — После изскачай през люка!

Джордино се приготви да изпълни нареждането му и загледа втрещен как ярко осветеният плавателен съд се насочи право към него. За първи път виждаше такава презокеанска яхта. Тя имаше формата на зелено-бял скат — дяволска риба, чиито черепни перки обграждаха огромните й, трупащи планктон уста. Широка полегата палуба в носовата част се издигаше и минаваше покрай голям сводест панорамен прозорец и продължаваше около кръгла кормилна рубка.

Злокобното му предчувствие бързо се стопи и той бе обзет от огромно облекчение, когато двата съединени корпуса, с по метър и половина свободно разстояние между тях, се плъзнаха над подводния апарат. Той загледа смаян как корпусното дъно на надстройката бавно мина над главата му, докато кърмата между двата корпуса не застана точно над подводния апарат. Почти инстинктивно той сграбчи хромовата стълба, наподобяваща малка стълбищна клетка, която внезапно се появи на около половин метър от него.

Едва тогава Джордино се сети да се наведе и подвикне на Пит и Мисти:

— Не се безпокойте, това е катамаран. Ние сме точно под кърмата му — и веднага след това изчезна от поглед.

Мисти излетя от люка като тапа от шампанско, удивена от първото зърване на невероятния плавателен съд. Беше се озовала на луксозна задна палуба с маса и кресла, без да си спомня как се е изкачила по стълбата.

Пит регулира радиофара на подводния апарат, после затвори люка и се качи на катамарана. Няколко минути тримата стояха сами на борда. Никой не ги посрещна — нито екипаж, нито пътници. Плавателният съд продължи да се движи напред и когато се отдалечи на двеста метра от подводния апарат, намали ход и легна на дрейф. След малко от кормилната рубка излезе фигура на мъж.

Беше едър човек, висок колкото Пит, но поне с шест-седем килограма по-тежък от него. И с трийсет години по-възрастен. Със сивите си коса и брада приличаше на стар пристанищен плъх. Синьо-зелените му очи проблеснаха, когато той с благоразположение се усмихна и огледа „улова“ си.

— А, значи сте трима — почуди се той. — Аз пък мислех, че онзи малък спасителен сал побира само един човек.

— Това не е спасителен сал — възрази Пит, — а подводен апарат за дълбоководни изследвания.

Възрастният мъж понечи да попита нещо, но се въздържа и промърмори само:

— Щом тъй казвате…

— Разследваме останките на потънал туристически кораб — поясни Мисти.

— А, да, „Емърълд долфин“, научих за това. Ужасна трагедия. Цяло чудо е, че са се спасили толкова много хора.

Пит не счете за нужно да изтъкне ролята им в спасителната операция, само разказа накратко за това как са се озовали сами насред морската шир.

— И корабът ви не е бил там, когато сте се върнали на повърхността? — попита скептично възрастният човек.

— Беше изчезнал — увери го Джордино.

— Налага се да се обадим в нашето управление във Вашингтон и да уведомим директора на НЮМА, че са ни намерили и взели на борда.

Мъжът кимна.

— Разбира се. Елате в кормилната рубка. Оттам можете да се обадите по радиостанцията кораб-суша или по сателитния телефон. А можете да изпратите дори имейл, ако искате. „Периуинкъл“ е снабдена с най-добрите комуникационни системи от всички яхти, спуснати на вода.

Пит огледа мъжа.

— Май сме се срещали някъде.

— Да, и аз тъй мисля.

— Името ми е Дърк Пит — той се обърна и представи другите двама, — а това са спътниците ми Мисти Греъм и Ал Джордино.

Възрастният човек се ръкува сърдечно с всички. После се усмихна на Пит и рече:

— Аз съм Клайв Къслър.