Клайв Къслър
Възкръсналите (55)

53.

12 август 2003 г.

Амиен, Франция

Сребристозеленият ролс-ройс се движеше безшумно и величествено из френския град Амиен. Разположено в долината на Сома, на север от Париж, първоначално селището съществувало дълго преди римляните да се установят в района. Векове наред между келти и римски легиони се водили битки в града и около него по време на Наполеоновите войни, както и през двете световни войни, когато градът бил окупиран от германците.

Ролс-ройсът мина покрай великолепната катедрала, чийто строеж започнал през 1220 и завършил през 1270 година. Стените в римски и келтски стилове включваха остъклена в розово фасада, опасваща богато украсени галерии с три портални врати и две кули. Колата продължи покрай воден път, където фермери продаваха плодове и зеленчуци, собствено производство, от малки лодки по река Сома.

Сейнт Джулиан Пърлмутър не пътуваше със „смрадливата сбирщина“, както наричаше той обикновените хора. Мразеше самолетите и летищата и предпочиташе да пътува с кораб, за да може да вземе със себе си и красивия си ролс-ройс Силвър Дон, 1955 година, и шофьора си Хюго Мълхоланд.

Като излезе от старата част на Амиен, Мълхоланд отби колата по малък тесен път и след около километър и половина спря пред желязна врата между високи, обрасли с пълзящо растение стени. Натисна бутон на домофона и каза нещо. Не се чу глас в отговор, но вратата започна бавно да се отваря. Хюго подкара по чакълестата пътека, виеща се около голяма френска извънградска къща.

Той слезе от колата и задържа отворена задната врата за Пърлмутър, който измъкна огромното си туловище от задната седалка и се заизкачва, подпирайки се на бастун, по стъпалата към предния вход. Малко след като дръпна веригата на звънеца, вратата със стъклени прозорци, гравирани с ветроходни кораби, отвори висок, слаб мъж с тясно, хубаво лице под гъста, сресана назад грива от бяла коса. Той погледна Пърлмутър с меките си сини очи и се поклони изискано, докато протягаше ръка.

— Мосю Пърлмутър, аз съм Пол Ереу.

— Доктор Ереу — Пърлмутър стисна в огромната си лапа крехката ръка на Ереу, — за мен е чест да се запозная с вас, уважаемия президент на „Общество на Жул Верн“.

— За мен пък е чест да посрещна такъв забележителен историк в дома на мосю Верн.

— И то какъв красив дом.

Ереу поведе Пърлмутър по дълъг коридор към просторна библиотека, съдържаща над десет хиляди тома.

— Тук е всичко, което е писал Жул Верн, и всичко, което е писано за него до смъртта му. А онова, което е писано за него след това, се намира в друга стая.

Пърлмутър се направи, че е много впечатлен. Но въпреки че библиотеката беше изключително голяма, тя все пак се равняваше на по-малко от една трета от размерите на личната библиотека на Пърлмутър, съдържаща колекцията му от книги за морската история. Той се приближи до една секция, където бяха подредени подвързани ръкописи, но не се протегна и не докосна нито един от тях.

— Това непубликувани материали ли са?

— Познахте. Да, това са ръкописи, част от които са недовършени, а останалите не е смятал, че си заслужава да бъдат издадени — и Ереу посочи голям, мек диван пред широк панорамен прозорец с изглед към пищна градина. — Моля, седнете. Да ви предложа кафе или чай?

— Кафе ще ми дойде добре.

Ереу поръча по интеркома, после седна срещу Пърлмутър.

— Е, Сейнт Джулиан… Може ли да ви наричам с малкото ви име?

— Разбира се. Макар да се видяхме очи в очи само преди няколко минути, ние всъщност се познаваме отдавна.

— Кажи ми, с какво мога да помогна за изследванията ти?

Пърлмутър завъртя бастуна си пред разкрачените си колене.

— Ще ми се да се поровя в проучванията на Верн върху капитан Немо и „Наутилус“.

— Имаш предвид, разбира се, „Двайсет хиляди левги под водата“.

— Не, само капитан Немо и подводницата му.

— Немо и подводницата му са най-великите творения на въображението на Верн.

— Ами ако не са само творения на въображението?

Ереу го погледна учуден.

— Опасявам се, че не те разбирам.

— Имаме един приятел, който смята, че Верн не е сътворил Немо от фантазията си. Използвал е жив прототип.

Изражението на Ереу остана същото, но Пърлмутър забеляза леко потрепване в сините му очи.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна в подобна теория.

— Не можеш или не искаш? — попита го Пърлмутър с тон, граничещ с грубостта, но едновременно с това се усмихна покровителствено.

Сянка на неудоволствие премина по лицето на Ереу.

— Ти не си единственият, който идва тук с подобно странно предположение.

— Нелепо ли ти звучи? Да, но в същото време е и любопитно.

— Как да ти помогна, стари приятелю?

— Като ми разрешиш да се поровя из тези архиви.

Ереу се отпусна, сякаш бе спечелил изгодна сделка.

— Моля, считай библиотеката за своя.

— Още един въпрос: може ли шофьорът ми да остане да ми помага? Не съм в състояние да се катеря по стълби, за да стигам до книгите на най-горните лавици.

— Разбира се. Сигурен съм, че може да му се има доверие. Но ти ще си отговорен, ако стане нещо нередно.

Елегантен начин за намекване за повреда или кражба на книга или ръкопис, помисли си Пърлмутър.

— То се знае, Пол. Обещавам, че ще бъда много внимателен.

— В такъв случай те оставям. Ако имаш въпроси, аз съм горе в кабинета си.

— Имам още един.

— Да?

— Кой е класифицирал книгите по лавиците?

Ереу се усмихна.

— Как кой, мосю Верн! Всяка книга, ръкопис и папка си стои там, където я е поставил той, преди да почине. Естествено, мнозина идват тук да проучват като теб и аз на всекиго казвам, че всеки материал трябва да бъде връщан на мястото, откъдето е бил взет.

— Много интересно — каза Пърлмутър. — Това, че всичко е останало на мястото си в продължение на деветдесет и осем години, е нещо, за което си струва да се размисли човек.

Щом Ереу затвори вратата, Мълхоланд погледна Пърлмутър с предпазлив поглед.

— Обърна ли внимание на реакцията му, когато ти подчерта, че Немо и „Наутилус“ всъщност са съществували?

— Да, това като че извади от равновесие доктор Ереу. Мога само да се питам какво, ако има такова, крие той.

 

 

Шофьорът на Пърлмутър, Хюго Мълхоланд, беше сериозен на вид човек с тъжни очи и плешива глава.

— Реши ли вече откъде ще започнеш? — попита той. — Вече цял час седиш и гледаш книгите, без да си извадил нито една.

— Търпение, Хюго — отвърна меко Пърлмутър. — Онова, което търсим, не се намира на явно място, иначе другите изследователи щяха да са го открили отдавна.

— От всичко, което съм чел за него се разбира, че Верн е бил сложен човек.

— Чак сложен или непременно брилянтен, не, но е имал силно развито въображение. Знаеш, той е бащата на научната фантастика. Той е поставил началото й.

— Ами Х. Дж. Уелс?

— Той написва „Машината на времето“ чак трийсет години след написаната от Верн „Пет седмици в балон“. — Пърлмутър се измести на дивана и продължи да оглежда лавиците с книги. За човек на неговата възраст той имаше удивително силно зрение. Оптиците винаги му се удивляваха. От средата на стаята той можеше да прочете почти всяко заглавие на гръбчетата на книгите, стига да не бяха изтрити или с много дребен шрифт. Погледът му престана да се задържа върху книгите или неиздадените ръкописи. Интересът му беше насочен повече към доста голямото количество бележници.

— Значи смяташ, че Верн е имал идея, върху която е построил „Двайсет хиляди левги под водата“ — каза Мълхоланд, като отпи глътка кафе, което Ереу лично им бе поднесъл в библиотеката по-рано.

— Верн е обичал морето. Отраснал край пристанището на Нант, веднъж избягал да работи на малък ветроходен кораб, но баща му го открил и го върнал вкъщи. Брат му Пол служил във френските военноморски сили, а Верн не можел да се насити на морето. След като се замогнал, той купил няколко яхти и преплавал всички морета в Европа. Като младеж той описал едно пътешествие, което извършил на най-големия презокеански лайнер за времето си „Грейт ийстърн“. Имам чувството, че именно на това плаване се е случило нещо, което е въодушевило Верн да напише „Двайсет хиляди левги…“.

— Ако Немо наистина е съществувал през шейсетте години на деветнайсети век, откъде е натрупал научни знания, за да построи подводница сто години напред във времето си?

— Тъкмо това искам да открия. По някакъв начин доктор Елмор Еган е знаел тази история. Откъде обаче, това остава загадка.

— Знае ли се какво се е случило с капитан Немо? — попита Мълхоланд.

— Верн е написал книгата „Тайнственият остров“ шест години след издаването на „Двайсет хиляди левги под водата“. В „Тайнственият остров“ група корабокрушенци се настаняват на безлюден остров, където пирати не им дават мира. Загадъчно невидим покровител доставял храна и припаси за заселниците. Той също така убил пиратите, които нападнали селището. В края на книгата заселниците биват поведени към тунел, водещ към наводнена пещера в сърцето на вулкана на острова. Те намират „Наутилус“ и капитан Немо, който е на смъртно легло. Той ги предупреждава, че вулканът е на път да изригне. Те избягали навреме, тъй като островът се саморазрушил, като затрупал капитан Немо и прословутото му творение завинаги.

— Странно е, че на Верн му е било нужно толкова дълго време, за да напише края на историята.

Пърлмутър сви рамене.

— Кой може да каже какво му се е въртяло в ума, освен ако едва след години не е получил вест за смъртта на истинския Немо.

Хюго се обърна на триста и шейсет градуса, оглеждайки лавиците с книги.

— И така, коя игла в купата сено държи ключа?

— Можем да елиминираме книгите. Всичко публикувано е достъпно за всеки да го гледа и чете. Можем да подминем и ръкописите. Те без съмнение вече са били преглеждани от всеки, който събира сведения за Верн. Остават ни бележниците. Но и те до един са изследвани и внимателно изчетени от изследователите на Верн.

— Тогава какво друго ни остава? — попита Мълхоланд.

— Там, където никой друг не е проучвал — отвърна замислен Пърлмутър.

— А то е…?

— Жул Верн не е бил от хората, които ще крият тайни на очебийни места. Като повечето добри писатели на фантастика, той е имал изкривен и дяволски ум. Къде би скрил нещо в библиотека, което не искаш хората да го намерят поне сто години, стари ми приятелю?

— Струва ми се, че искаш да елиминираш всеки лист хартия, печатан или изписан на ръка.

— Точно така! — прогърмя гласът на Пърлмутър. — Тайното място не е част от книгите или лавиците.

— А по-скоро тайно отделение в камината — предположи Мълхоланд, оглеждайки камъните около полицата над камината. — То би останало най-постоянно.

— Подценяваш Верн. Той е имал невероятно силно въображение. Тайните ниши в камините са описани в много загадъчни истории.

— Тогава в някоя мебел или на гърба на картина на стената?

— Мебелите и картините не са трайно място. Те могат да бъдат премествани или заменяни с нови. Помисли за нещо, което остава завинаги.

Мълхоланд се замисли. После суровото му лице леко просветна и той погледна надолу.

— Подът!

— Махни килимите и ги метни върху дивана — каза му Пърлмутър. — Изучи внимателно процепите между дъските. Вглеждай се за малки вдлъбнатини в краищата на дъските, където са били откъртвани по-рано.

Мълхоланд остана на четири крака близо половин час, като внимателно оглеждаше всяка дъска на пода. После изведнъж вдигна глава, захили се и измъкна малка монета от джоба си. Пъхна я между краищата на две дъски и повдигна с нея едната от тях.

— Еврика! — възкликна той възбуден.

Въодушевен достатъчно, за да сгъне огромното си тяло до пода, Пърлмутър легна странично и се вгледа в процепа под дъската. Вътре имаше кожена кесийка. Той внимателно я хвана с палеца и показалеца си и лекичко я издърпа навън. После, с немалката помощ на Мълхоланд, се изправи на крака и се стовари тежко на дивана.

Едва ли не с чувство на преклонение, той отвърза тънкото копринено шнурче на кесийката и я отвори. Извади отвътре бележник с размерите на пощенска картичка, но дебел около седем-осем сантиметра. Издуха праха от корицата и зачете на глас, превеждайки френския текст, гравиран в кожената подвързия.

— „Разследване на изобретателния капитан Амхърст.“

Много бавно Пърлмутър започна да чете думите, написани с четлив ситен почерк. Владеещ шест езика, той нямаше проблеми с разбирането на разказа на Верн за приключенията на един английски учен, познат като капитан Камерон Амхърст.

Въпреки че очите му четяха думите, умът му си представяше образа на изключителния мъж, когото Верн е познавал, и на чийто живот е водил хроника. След два часа той затвори бележника и се облегна назад с изражението на човек, който току-що е предложил брак на любимата си жена и е получил съгласието й.

— Нещо интересно ли намери? — попита го Мълхоланд, изпълнен с любопитство. — Нещо, което никой досега не е откривал?

— Обърна ли внимание на шнурчето на кесийката?

Мълхоланд кимна.

— Едва ли е на повече от десет-дванайсет години, нали? Ако Верн последен е пипал кесийката, шнурчето е щяло да се разпадне от старост.

— Което води до заключението, че доктор Ереу е научил тайната на Верн много отдавна.

— Що за тайна е тя?

Пърлмутър се загледа за малко в пространството. Когато заговори, гласът му беше мек и тих, сякаш думите идваха от разстояние.

— Пит се оказа прав.

После затвори очи, въздъхна дълбоко и бързо се унесе в дрямка.