Клайв Къслър
Възкръсналите (34)

32.

Настроението в „Голдън марлин“ беше потискащо. Пътниците влизаха в залата за хранене в определените часове и се хранеха, залагаха на късмета си в казиното, пиеха коктейли в общия салон, четяха в библиотеката и отиваха да си легнат, сякаш пътуването продължаваше. Те нямаше какво друго да правят. Ако някой чувстваше бавното намаляване на кислорода си, то никой не го показваше. Всички разговаряха помежду си за положението, сякаш говореха за времето. Като че ли всеки отказваше да приеме действителността такава, каквато е.

Освен няколкото млади, но бездетни двойки, пътниците, останали на борда, бяха предимно възрастни, сред които освен двайсетината самотни мъже и жени бяха и бащите, чиито съпруги и деца бяха изведени на повърхността с единствения годен евакуационен отсек. Обслужващият персонал продължаваше да върши всекидневната си работа, като сервираше на хранещите се, готвеше в камбуза, почистваше каютите и изнасяше представления в театъра. Единствено машинната команда работеше безспирно, поддържайки помпите и генераторите, които все още произвеждаха мощност. За щастие последните се намираха в отделен от машинното отделение отсек, който беше херметизиран веднага след експлозиите.

Най-големите страхове на Пит се сбъднаха, когато видя как спасителният подводен апарат пое към повърхността и Джордино предаде по телефона лошата вест. Часове по-късно Пит седеше в командния мостик зад масата за морски карти и изучаваше ли, изучаваше плана на подводницата, търсейки да открие макар и съвсем мъничък ключ за спасение. До него се приближи Болдуин и седна на високо столче от другата страна на масата. Беше успял да възвърне хладнокръвието си, но мрачните изгледи натежаваха в главата му. Дишането му беше станало значително по-трудно.

— Не сте затварял очи от три дни — каза той на Пит. — Защо не идете да поспите малко?

— Заспя ли, изобщо заспи ли някой от нас, никога няма да се събудим.

— Поддържах лъжата, че помощта е зад ъгъла — призна Болдуин с видима тревога, — но истината настъпва насам с пълна сила. Единственото, което ни предпазва от противната среща с действителността е, че хората са прекалено отмалели, за да имат кой знае какво да правят.

Пит разтърка зачервените си очи, отпи глътка кафе и изучи може би за стотен път чертежите.

— Трябва да има някакво разрешение — каза той с нисък глас. — Трябва да има начин да се закрепи маркуч и помпа за пречистване въздуха в подводната лодка.

Болдуин извади от джоба си носна кърпа и попи потта от челото си.

— Няма, при положение че люкът и фланцовият съединител са разбити. А и всеки опит да се пробие дупка в корпуса ще завърши с наводняване на останалите отсеци на лодката. Трябва да приемем тъжния, но основен факт. Докато военноморските сили оправят люка, херметизират помещенията и пробият корпуса, за да ни извадят, въздухът ни ще е свършил.

— Можем да спрем генераторите. Така ще спечелим още няколко часа.

Болдуин уморено поклати глава.

— По-добре да поддържаме мощността и да предоставим на хората тук възможно най-нормален живот до края им. Освен това помпите трябва да продължат да отстраняват водата от залетите отсеци.

В командния мостик влезе доктор Джон Рингър. Корабният лекар беше затънал в работа. Пътници влизаха в лазарета с оплаквания от главоболие, замайване и повдигане. Той правеше всичко по силите си, за да им даде лекарска помощ, без да се впуска в подробности за крайния резултат на състоянието им.

Пит извърна глава към доктора, който имаше изтощен вид и изглеждаше на ръба да рухне психически.

— И аз ли изглеждам толкова зле, колкото ти, докторе?

Рингър се насили да се усмихне.

— По-зле, ако можете да ми повярвате.

— Мога.

Рингър се отпусна тежко върху един стол.

— Това, което ни чака, е асфиксия. Или с други думи, спиране на дишането поради недостатъчно поемане на кислород и недостатъчно издишване на въглероден двуокис.

— Какви са приемливите нива? — попита Пит.

— Двайсет процента кислород, три десети от един процент въглероден двуокис.

— А в какво положение сме сега?

— Осемнайсет процента кислород и малко над четири процента въглероден двуокис.

— А какви са опасните граници? — Въпросът зададе Болдуин.

— Съответно шестнайсет и пет процента. След това концентрациите стават изключително опасни.

— Смъртно опасни — вметна Пит.

Този път Болдуин зададе на Рингър въпрос, който никой от присъстващите не искаше да зададе.

— Колко време ни остава?

— И вие като мен изпитвате недостиг на кислород — заговори спокойно Рингър. — При това положение, два, два и половина часа, но в никакъв случай повече.

— Благодаря ти за откровения отговор, докторе — каза Болдуин искрено. — Възможно ли е да удължиш малко това време с помощта на дихателните апарати на пожарната команда?

— Има десетина млади хора под двайсетгодишна възраст, на които ще трябва да осигуря кислород до привършването му — и Рингър стана от стола. — Време е да се връщам в лазарета. Сигурно вече се е събрала опашка от пациенти.

След като лекарят си тръгна, Пит продължи да изучава плана на подводната лодка.

— За всеки сложен проблем има просто разрешение — отбеляза той философски.

— Уведомете ме, като го намерите — пошегува се Болдуин, после стана и се запъти към вратата. — Време ми е да се появя в залата за хранене. Късмет!

Пит само кимна безмълвно.

Много бавно той започна да чувства, че страх сковава съзнанието му, страх не за собствения си живот, а затова че няма да успее да спаси толкова много хора, чийто живот зависеше от неговото намиране на решение. В същото време обаче страхът изостри сетивата му и проясни ума му. И веднага след това го озари мисъл, и то с такава сила, че за миг той се вцепени. Решението наистина са оказа просто. То дойде внезапно и с потресаваща лекота. Подобно на много от хората, получили ненадейно вдъхновение, и той се зачуди как е могъл да не се сети по-рано.

Скочи на крака, прекатурвайки стола си от бързина да грабне телефона, свързан с кабела на буя, и извика в слушалката.

— Ал? Там ли си?

— Тук съм — потвърди със сериозен глас Джордино.

— Мисля, че намерих отговора! Не, не мисля, а съм сигурен.

Джордино се изуми от нетърпеливостта на Пит.

— Един момент, ще прехвърля разговора ни по високоговорителя на мостика, за да може и капитан Търнър и останалите от екипажа му да слушат. — След моментна пауза Джордино додаде: — Готово, говори.

— Колко време ще ви трябва да приготвите маркуча за сгъстен въздух и да го спуснете дотук?

— Знаете, естествено, господин Пит, че не можем да извършим свързването — обади се Търнър с навъсено като дъждовен облак лице.

— Да, да, знам това — отговори нетърпеливо Пит. — Колко време ви трябва, за да почнете да подавате въздух?

Търнър погледна към Маккърди. Офицерът беше забил поглед в пода, сякаш се питаше какво ли има под него.

— Можем да сме готови след три часа.

— Ако не намалите времето до два часа, откажете се.

— С какво ще помогне това? Така или иначе, не можем да направим свързването.

— Дали вашата помпа ще преодолее налягането на водата на дълбочината, на която се намираме?

— Тя подава трийсет и пет килограма на квадратен сантиметър — отговори Маккърди. — Това е два пъти налягането на водата на вашата дълбочина.

— Дотук добре — изстърга гласът на Пит; започваше да му олеква. — Спуснете бързо маркуча дотук. Хората вече изнемогват. Пригответе се да използвате манипулаторите на подводния ви апарат.

— Ще бъдете ли така любезен да ни кажете какво сте си наумил? — попита Търнър.

— Ще ви обясня подробно, когато се спуснете дотук. Обадете ми се, като пристигнете, за по-нататъшни инструкции.

О’Мали влезе залитайки в ходовата рубка в момента, когато Пит провеждаше разговор с „Алфред Олтман“.

— Какво ти се върти в главата?

— Велика идея — отвърна Пит с нарастващ оптимизъм.

— Как смяташ да получиш въздух дотук?

— Не смятам.

О’Мали го изгледа така, сякаш го виждаше как издъхва.

— Тогава какво й е толкова великото на идеята ти?

— Много просто — подхвърли Пит нехайно. — Нали знаеш, щом Мохамед не идва при планината…

— Говориш толкова несвързано.

— Почакай и ще видиш — каза Пит загадъчно. — Това е най-елементарният опит от учебника по физика за гимназиален клас.

 

 

„Голдън марлин“ беше на ръба да се превърне в подводна крипта. Въздухът се бе влошил до застрашителна степен и само минути деляха екипажа и пътниците от загубване на съзнание — първата стъпка преди изпадането им в кома, след което щеше да дойде и смъртта. Нивото на въглеродния двуокис бързо се качваше до границите, които повече не можеха да поддържат живота. Пит и О’Мали, единствените останали на мостика, едва-едва дишаха.

Тъй като мозъците им се бяха вцепенили от недостиг на кислород, пътниците се бяха превърнали в зомбита и бяха загубили способността си да мислят рационално. Никой не бе обхванат от паника, защото никой не съзнаваше напълно, че краят му наближава. Болдуин отиде да говори на останалите в залата за хранене, като ги окуражи с думи, за които знаеше, че са безсмислени. По обратния път към мостика краката му се подкосиха и той се строполи на килима в коридора. Една възрастна двойка го подмина с празни погледи и продължи към каютата си.

В командния отсек О’Мали все още говореше свързано, но беше на ръба да изпадне в безсъзнание. Пит вдишваше дълбоко въздух, за да поеме малкото останал кислород в помещението.

— Къде сте? — попита той задъхан по телефона. — С нас вече е почти свършено.

— Идваме — прозвуча отчаяният глас на Джордино. — Погледни през илюминатора, наближаваме купола на мостика.

Пит с мъка се дотътри до големия илюминатор над приборното табло и видя „Меркюри“ да се спуска отгоре.

— Имаш ли маркуч?

— Готов съм да подам въздух, когато и където кажете — отговори уорънт-офицера Маккърди. — Капитан Търнър остана на борда на „Олтман“, за да ръководи операцията от повърхността.

— Спускайте се, докато опрете в дъното и се придвижете към дупката в корпуса от другата страна на машинното.

— Тръгваме — потвърди Джордино, без да пита Пит за намеренията му.

Пет минути по-късно Търнър докладва:

— Изравнихме се с пробойната от взрива.

Пит установи, че да се бори за въздух си е чиста ирония, след като всичкият въздух, който му бе нужен за цял живот, се намираше само на няколко десетки сантиметра от него. Той едва изрече думите:

— Използвай манипулаторите и вкарай края на маркуча колкото можеш по-навътре в машинното.

Вътре в подводния спасителен съд Маккърди размени поглед с Джордино и сви рамене. После Джордино се залови да вкарва с манипулаторите маркуча в пробойната, като внимаваше да не го среже в назъбените ръбове на разкъсания корпус. Действайки доколкото можеше бързо, след близо десет минути той почувства как маркучът стигна до най-далечната напречна преграда и се заби между рамите на машините.

— Маркучът е вътре — съобщи Джордино.

Пит, вдишвайки една дума и издишвайки друга, отговори:

— Добре… започни… да пускаш… въздух.

И този път двамата мъже в спасителния съд се подчиниха, без да оспорват нареждането му. Маккърди препредаде нареждането на намиращия се на повърхността Търнър и след две минути в машинното отделение започна да нахлува въздух от маркуча.

— Какво всъщност правим? — попита озадаченият и потънал в скръб Джордино, докато слушаше, както си помисли, последните думи на приятеля си.

Пит заговори с глас, малко по-висок от шепот.

— Един кораб… потъва, когато водата под налягане… нахлуе във въздушното пространство на корпуса му. Но на тази дълбочина… въздухът от твоя маркуч струи навън… с налягане, два пъти по-силно от водното, като изтиква водата… обратно в морето.

Обяснението източи и малкото му останала сила на духа и той се свлече на пода до О’Мали, който вече беше загубил съзнание.

Надеждите на Джордино отново се съживиха, когато видя как от машинното отделение започна да излиза силна струя вода и да се влива в морето благодарение на прекомерното налягане от въздушната помпа, намираща се горе на повърхността, на 160 метра над подводницата.

— Получи се! — извика той. — Въздухът образува вътре мехур.

— Да, но от другите части на лодката не излиза никакъв въздух — отбеляза Маккърди.

Джордино обаче причисли този метод към лудостта на Пит.

— Той не се опитва да пречисти въздуха вътре. Намерението му е да издигне лодката на повърхността.

Маккърди погледна надолу и видя, че корпусът е затънал в дънната утайка. Обзеха го съмнения, че той ще може да се освободи от силата на всмукването и да се издигне.

След малко Маккърди каза тихо:

— Приятелят ти не отговаря.

— Дърк! — изкрещя Джордино в телефонната слушалка. — Обади се!

Но отговор не последва.

 

 

На борда на военноморския кораб за поддръжка „Алфред Олтман“ капитан Търнър сновеше напред-назад в мостика, докато слушаше за драмата, разиграваща се дълбоко под водата. Той също така прозря брилянтната идея зад хитростта на Пит. Според него тя беше невероятно проста, за да проработи. На мостика на „Алфред Олтман“ имаше осем мъже. Страх и чувство за поражение тегнеше над тях като мокро одеяло. Всички мислеха, че краят е дошъл и „Голдън марлин“ е на път да се превърне в титаново гробище. Беше им трудно да повярват, че на дълбочина по-малко от двеста метра под краката им 617 души поемат последните си глътки въздух. Те се събраха около високоговорителя, разговаряйки тихо, сякаш се намираха в църква, в очакване на вест от „Меркюри“.

— Дали ще извадят телата? — изрази гласно размишленията си един от офицерите на Търнър.

Търнър сви скръбно рамене.

— Подобна операция на такава дълбочина ще струва милиони. Вероятно ще ги оставят там, където са.

Млад мичман II ранг изведнъж удари юмрук в ръба на една от дървените плоскости.

— Защо не докладват? Защо Маккърди не ни казва какво става там долу?

— Спокойно, синко. Те си имат достатъчно притеснения, за да ги притискаме и ние.

— Но тя се издига, издига се! — Шестте думи бяха изречени от оператора на хидроакустичната станция със страничен обзор, който не откъсваше дори за миг поглед от записващото устройство.

Търнър се наведе над рамото на оператора и загледа с отворена уста уреда за наблюдение и измерване. Изображението на „Голдън марлин“ се бе изместило.

— Да, тя се издига! — потвърди той.

Силен стон се разнесе по високоговорителя — сигурна индикация, че метал е подложен на напрежение и разтягане, което потвърждаваше, че подводната лодка се отделя от дъното. После прогърмя гласът на Маккърди:

— Тя се освободи, божичко! На път е за повърхността. Номерът с впомпване на въздух в машинното стана. Тя получи достатъчно плавателност, за да преодолее всмукването и да се отлепи от дънната утайка…

— Опитваме да се движим заедно с нея — намеси се Джордино, — за да продължаваме да подаваме въздух във вътрешността й, иначе тя отново ще потъне.

— Ние ще сме готови! — извика в отговор Търнър.

Той започна да издава команди на всички от инженерния състав да се качат на борда на подводната лодка веднага щом тя стигне до повърхността и да срежат дупка в горната й част, за да влезе въздух за пътниците и екипажа. После изпрати съобщение до всички плавателни съдове в радиус от трийсет и пет километра да се притекат на помощ с всички спасителни съоръжения и кислородни апарати, които имат на борда си. Освен това изиска корабните им лекари да са в готовност да се прехвърлят на борда на „Голдън марлин“ още щом моряците му направят достъпно влизането в нея. Времето беше безценно. Те трябваше да проникнат вътре много бързо, ако искаха да свестят изпадналите в безсъзнание поради липса на кислород пътници и членове на екипажа.

Минути след като съобщението, че „Голдън марлин“ се издига от дъното бе предадено, атмосферата сред флотилията от кораби в близост до подводната лодка от унила се превърна в диво ликуване. Хиляди очи се втренчиха в откритата вода, заобиколена от кораби и моторници, когато въздушни мехурчета закипяха и се подадоха над повърхността, където се спукваха с цветовете на дъгата под утринното слънце. След тях се появи и „Голдън марлин“. Тя изскочи от водата в хоризонтално положение като огромна коркова тапа, след което цопна обратно, изхвърляйки фонтани от пръски и изпращайки високи вълни в плавателните съдове около нея. По-малките яхти се разклатиха като есенни листа, брулени от силен вятър.

— Тя излезе! — извика възбуден Търнър, изпълнен донякъде с опасението, че вижда мираж. — Спасителни лодки! — подаде команда той през рупора на вече спуснатите във водата моторници. — Бързо към нея!

Радостни викове разкъсаха почти безветрения въздух. Хора крещяха възбудени, други свиреха с уста, прозвучаха клаксони и сирени. И те като Търнър не вярваха на очите си. Възкресяването дойде толкова внезапно, толкова ненадейно, че почти никой не беше подготвен, фоторепортерите в плавателните съдове, в самолетите и хеликоптерите бързо пренебрегнаха заплахите и заповедите на Търнър и на капитана на катера на бреговата охрана да стоят далече от района и започнаха да се тълпят, като някои дори бяха решени да се качат на борда на туристическата подводница.

Едва „Голдън марлин“ се настани върху водата като квачка върху полог, и цяла армада от спасителни съдове се впуснаха към нея. Лодките от „Алфред Олтман“ пристигнаха първи и се привързаха до нея. Търнър нареди да се прекратят работите с резачките, а на мъжете от екипажа си — просто да проникнат вътре през люковете за качване и товарене, които вече можеха да бъдат пробити отвън без опасност от нахлуване на вода.

„Меркюри“ също излезе на повърхността до голямата подводна лодка. Маккърди маневрираше подводния апарат така, че маркучът да остане в машинното отделение и да продължи да подава въздух, който да изхвърля водата отвътре. Джордино отвори люка и преди Маккърди да го спре, скочи от подводния апарат във водата и заплува към една лодка с военноморски спасителен екип, който отваряше десния люк за качване в подводницата. За щастие един от екипа разпозна Джордино, защото в противен случай нямаше да го допуснат да се доближи до тях. Те издърпаха Джордино в лодката и той също напрегна мускули, за да помогне в отварянето на люка, който беше покрит и почти споен с дънна утайка.

С общи усилия капакът помръдна нагоре с пет сантиметра. Напънаха се отново. Този път капакът се отвори и те го извиха назад на пантите му. За миг всички останаха смълчани и надникнаха вътре. Противна миризма блъсна ноздрите им. Разбраха, че идва от негодния за дишане въздух. Макар генераторите да продължаваха да работят, стори им се странно, че вътрешността на лодката е ярко осветена.

В същия момент моряците от другата страна на корпуса отвориха левия люк и така направиха течение с чист въздух, който смени издишания и застоял вътре. Влизайки в подводницата, спасителите се натъкнаха на тела, лежащи на пода и веднага се заловиха да ги свестяват. Джордино разпозна сред тях капитан Болдуин.

С мисълта обаче, че има друга първостепенна задача, Джордино не се поколеба и се завтече към общия салон, прекоси тичешком коридора и се качи по стълбите в командната рубка. Тичаше със свито сърце, вдишвайки разваления въздух, който бавно започваше да се насища отново с кислород. Нахлу в командната рубка с нарастващ ужас, ужас от мисълта, че може би е вече много късно да спаси най-скъпия си приятел от детинство.

Прекрачи неподвижното тяло на О’Мали и коленичи до Пит, който лежеше проснат на пода със затворени очи и привидно бездиханен. Без да губи време да търси пулса му, той се наведе, за да приложи метода за свестяване „уста в уста“. Но в този момент, за негово огромно изумление, хипнотизиращите зелени очи се отвориха и се разнесе шепот:

— Надявам се с това да приключва забавната част от програмата.

Никога не се е случвало толкова много хора да са едновременно тъй близо до смъртта. И никога не е имало толкова много, измамили старицата с косата и онова триглаво куче, което пази Хадес. Беше на косъм, беше истинско чудо, че никой от пътниците и екипажа на „Голдън марлин“ не завърши трагично. Всички те бяха изтръгнати от ръцете на смъртта. Само седемнайсет души, предимно възрастни мъже и жени, бяха превозени с хеликоптери на бреговата охрана в болници в Маями и всички те с изключение на двама се възстановиха без тежки странични ефекти. Тези двама бяха изписани от болницата една седмица по-късно със силно главоболие и травми.

Повечето се бяха свестили от възобновената циркулация на чист въздух. Само около петдесет души имаха нужда от кислороден апарат. Журналистите и директорите на „Блу сийз“ провъзгласиха за герои капитан Болдуин, задето бе спомогнал да се предотврати една огромна трагедия, и корабния лекар Джон Рингър, чиито безмерни усилия бяха свели жертвите до нула. Капитан Търнър и екипажът му също получиха одобрение и похвали от Военноморските сили за участието им в спасителната операция.

Само малцина знаеха за ролята на Пит и Джордино за спасението на подводницата и всички хора на борда й. Когато репортерите научиха, че мъжът, помогнал за спасението на над две хиляди души от пожара на „Емърълд долфин“, също е помогнал за издигането на „Голдън марлин“ на повърхността, той и Джордино вече си бяха отишли — хеликоптер на НЮМА ги беше качил от кърмовата площадка на „Алфред Олтман“.

Всеки опит на репортерите да открият Пит за интервюта остана напразен. Той сякаш беше пропаднал в дупка и заринат в нея.