Клайв Къслър
Възкръсналите (46)

44.

Пит нямаше представа, че дните му на самотно ергенуване бяха временно прекратени. Той се върна в хангара си и видя, че лукавото старче Сандекър беше изпратил охранителен отряд да патрулира наоколо, в безлюдната част на летището. Той не постави под съмнение грижата на адмирала за неговата безопасност. Колкото и да не чувстваше, че има нужда от такива мерки, въпреки отправените му от Зейл заплахи, все пак беше благодарен. Истинската причина обаче му стана ясна едва когато влезе в хангара и се качи в апартамента си.

От стереоуредбата му се носеше лека музика вместо предпочитания от него съвременен джаз. После долови аромата на кафе и уханието на жена. Надникна в кухнята и видя Сали Морс да разбърква съдържанието на няколко тенджери върху печката. Беше боса, с деколтирана рокля без ръкави.

Кой те е канил? Кой ти каза, че можеш да се настаняваш в моя собственост, сякаш е твоя? Кой те е пропуснал през охранителните системи? Всички тези въпроси запрепускаха в съзнанието му, но като морски инженер с добри обноски, той просто каза:

— Здравей, какво има за вечеря?

— „Бьоф Строганов“ — отговори Сали, като се обърна и му се усмихна. — Обичаш ли го?

— Едно от любимите ми ястия.

По разсеяното изражение на лицето му тя разбра, че той не е очаквал да я свари тук.

— Лорън Смит реши, че тук ще съм в по-голяма безопасност. Особено след като адмирал Сандекър постави охранителен пояс около хангара ти.

Получил отговор на въпросите си, Пит отвори шкафчето с напитки и си наля една чаша.

— Лорън ми каза, че пиеш текила, затова си позволих да направя „маргарити“. Надявам се, нямаш нищо против.

Въпреки че Пит предпочиташе да пие скъпата си текила само с лед, няколко капки сок от зелен лимон и сол на ръба на чашата, пропорцията на коктейла му хареса. Макар че този коктейл става по-хубав с по-евтина текила. Според него беше престъпление да се разреждат висококачествени твърди напитки със сладки. Той погледна отчаяно преполовената бутилка „Хуан Хулио силвър“ — качествена текила от сто процента синя агава. Но за да се покаже любезен, похвали Сали за вкуса на питието и се запъти към спалнята си, за да използва банята и да се преоблече в удобни къси панталони и памучна фланелка.

Спалнята му изглеждаше така, сякаш бомба бе избухнала в нея. Обувки и най-различни женски атрибути бяха разхвърляни по лакирания дървен под. Шишенца с лак за нокти и разни гримове бяха струпани върху тоалетката и нощните шкафчета. Защо жените винаги пускат дрехите си на пода, зачуди се той наум. Мъжете поне ги мятат върху стол. Той не можеше да повярва, че една-единствена жена може да създаде такъв хаос. В този момент чу глас да тананика в банята му.

Вратата беше притворена и той я побутна леко с крак. Кели стоеше пред полузамъгленото от пара огледало, загърнала тялото си с голяма хавлиена кърпа, а главата си — с друга, по-малка, и се гримираше. Забеляза празния поглед на Пит в огледалото и му се усмихна мило.

— Добре дошъл! Надявам се Сали и аз да не нарушаваме начина ти на живот.

— И на теб ли препоръчаха да останеш тук? — попита той.

— Лорън смята, че тук е по-безопасно за мен, отколкото при нея. На правителствените тайни квартири не можело да се разчита, тъй като Зейл имал внедрени хора в Министерството на правосъдието.

— За съжаление имам само една спалня. Надявам се ти и госпожа Морс да нямате нищо против да спите на едно легло.

— Не, то нали е двойно — отвърна Кели и се обърна отново към огледалото, за да продължи да се гримира, сякаш тя и Пит живееха заедно от години, — тъй че, нямаме проблем. — След малко добави: — Извинявай, може би искаш да се изкъпеш?

— Не се тревожи — отвърна Пит с крива усмивка. — Ще си взема някои дрехи и ще се изкъпя долу, в банята за гости.

Сали излезе от кухнята и се приближи до тях.

— Май ви притеснихме.

— Ще се справя — каза Пит и започна да пълни един сак с дрехи и принадлежности. — А вие, дами, се чувствайте като у дома си.

От сухия му тон Сали и Кели разбраха, че Пит не е особено въодушевен от натрапването им.

— Няма да ти се пречкаме — обеща Кели.

— Не ме разбирайте погрешно — каза Пит, усетил смущението им. — Вие не сте първите, които са се нанасяли тук и са използвали леглото ми. Обожавам жените и дори обожавам любопитството им. Аз съм от старата школа, която ги издига на пиедестал, тъй че не ме смятайте за някой досаден стар мърморко. — Той млъкна и се усмихна. — Всъщност ще ми е много приятно да имам около себе си две прелестни създания като вас, които ще ми готвят и ще чистят къщата.

После той излезе от спалнята и слезе по витата стълба към циментовия под на хангара.

Сали и Кели го проследиха безмълвно с погледи. После се обърнаха, спогледаха се и избухнаха в смях.

— Боже мой! — възкликна Сали. — Ама той истински ли е?

— Повярвай ми, този човек е голяма работа.

Пит си приготви „дом“ в железопътния вагон „Пулман“, който стоеше върху релси до едната стена на хангара. Тази реликва, с която се бе сдобил от една спасителна операция в река Хъдсън преди няколко години, той използваше като жилище за гости, когато познати и приятели оставаха да нощуват при него. Джордино също често пренощуваше тук, когато искаше да вземе акъла на някоя от орляка си от приятелки. Жените намираха луксозния античен железопътен вагон за много екзотично място за прекарване на романтични вечери.

Пит тъкмо излезе от кабинковия душ и започна да се бръсне, когато вътрешният телефон във вагона иззвъня. Той вдигна слушалката и каза само:

— Ало!

— Дърк! — избоботи гласът на Сейнт Джулиан Пърлмутър в ухото му. — Как си, момчето ми?

— Добре съм, Сейнт Джулиан. А ти?

— Имам новини от Амиен, Франция. Прекарах деня в разговори с изследователите на Жул Верн. Утре имам среща с доктор Пол Ереу, президента на Общество „Жул Верн“. Той любезно ми разреши да се поровя в архивите на Обществото, които се намират в къщата, където Верн е живял и писал до смъртта си през 1905 година. Верн е бил удивителен човек, казвам ти. Не го знаех. Истински ясновидец. Той, разбира се, поставя основите на жанра „научна фантастика“, но освен това и предвижда полетите до луната, подводници, които могат да обикалят земното кълбо под вода, слънчевото отопление, ескалаторите и движещите се пътеки, триизмерните холографни изображения… Представяш ли си, той пръв говори за всичко това! И още: предвидил е, че астероиди и комети ще се блъснат в Земята и ще причинят огромна разруха.

— Попадна ли на нови разкрития за капитан Немо и „Наутилус“?

— Не, нищо повече от онова, което е описал в „Двайсет хиляди левги под водата“ и „Тайнственият остров“.

— Последният е продължението, нали? В него се разказва какво става с Немо след потъването на „Наутилус“ във водовъртеж край норвежкия бряг.

— Да. „Двайсет хиляди левги под водата“ излиза през 1869 година във вид на поредица в списание. „Тайнственият остров“, публикуван през 1875 година, разказва историята и биографията на Немо. От онова, което научих от изследванията на доктор Еган върху творчеството на Верн, си направих извода, че той като че ли е бил пленен от автора, създал образа на Немо и подводницата му. Еган трябва да е вярвал, че Верн е имал изключително богато въображение. Според мен Еган е мислел, че Верн е сътворил историята на базата на действително съществувал човек.

— Ще знам повече след няколко дни — каза Пърлмутър. — Но не храни големи надежди. Разказите на Жул Верн, колкото и изключително умно да са написани, са все пак измислица. Капитан Немо може и да е бил един от най-великите образи в литературата, но в действителност той не е бил нищо повече от предшественика на побъркания учен, стремящ се настоятелно да отмъщава за минали неправди. Благородният гений се проваля.

— И все пак — настоя Пит, — за Верн да създаде техническо чудо като „Наутилус“, представяйки си го в собственото си съзнание, е направо невероятно. Освен ако Жул Верн не е бил Леонардо да Винчи на своето време, той трябва да е получавал технически съвети, надхвърлящи далече всичко онова, което се е смятало за реално осъществено през 1869 година.

— Като от истинския капитан Немо ли например? — попита цинично Пърлмутър.

— Или някой като неговия инженерен гений — отвърна сериозно Пит.

— Ти не признаваш истинския гений — каза Пърлмутър. — Може и да събера някои нови сведения от архивите, но не залагам на това какъв ще е резултатът.

— Много отдавна съм чел книгите му — каза Пит, — но си спомням, че Немо беше загадъчният мъж в „Двайсет хиляди левги под водата“ и че едва към края на „Загадъчният остров“ Верн прониква в душата на капитана.

— Глава шестнайсета — припомни му Пърлмутър. — Немо е роден син на раджа от Индия. Принц Дакар, както е бил кръстен, бил изключително надарено и интелигентно дете. Верн го описва, че после става красив младеж, несметно богат и изпълнен с омраза към англичаните, които завладели страната му. С течение на годините жаждата му за мъст повлиява на начина му на мислене, особено след като застава начело на въстание в Сепой през 1857 година. В знак на отмъщение английски агенти пленяват и убиват баща му, майка му, съпругата и двете му деца. През годините, докато тъгувал за загубата на семейството и родината си, той се отдал на изучаването на морското инженерство. На един далечен необитаем остров в Тихия океан той използвал богатството си, за да построи корабостроителница, където сътворил „Наутилус“. Верн пише, че Немо впрегнал в работа електричеството много преди Тесла и Едисън да построят техните генератори. Двигателите на подводницата я движели безкрайно, без да имало нужда от дозареждане или регенерация.

— Започвам да се питам дали Верн не е предвидил магнитохидродинамичните двигатели на доктор Еган.

— След като завършил подводния си съд — продължи Пърлмутър, — той събрал доверен екипаж и изчезнал под водата. После, през 1867 година, качил на борда трима корабокрушенци, паднали от американска военна фрегата, която той атакувал. Те записали тайното му съществуване и пътували с него под вода из света. Корабокрушенците — един професор, прислужникът му и един канадски рибар — избягали, когато „Наутилус“ била подета от силен водовъртеж и Немо изчезнал. До навършването му на шейсет години екипажът му умрял и той бил погребан в коралово гробище под водата. Останал сам с любимата си подводница, Немо прекарал последните си години в пещера под вулкан на остров Линкълн. След като спасил корабокрушенците от пиратите на острова и им помогнал да си тръгнат и отплават за дома, той умрял от естествена смърт. След това вулканът изригнал и остров Линкълн потънал под водата, погребвайки капитан Немо и изключителната му подводница „Наутилус“ в дълбините, където и до днес лежат останките им в измислената история.

— Но дали наистина е била измислена — изрече гласно размишленията си Пит, — или е била базирана на истинска?

— Никога няма да ме убедиш, че Немо е бил нещо повече от плод на въображението на Верн — отвърна Пърлмутър с тих авторитетен глас.

Известно време Пит не проговори. Той не се заблуждаваше. Просто преследваше сенки.

— Ако знаех само какво е открил доктор Еган за викингите и капитан Немо — рече той най-накрая.

Пърлмутър въздъхна търпеливо.

— Не виждам връзка между две толкова различни теми.

— Еган е бил фанатик и към двете. Не знам защо, но не мога да не чувствам, че те са свързани една с друга.

— Съмнявам се той да е открил някакви неизвестни досега факти и по едната, и по другата тема. Не и нещо, което вече да не е вписано в летописите.

— Сейнт Джулиан, ти си истински циник.

— Аз съм историк и не вписвам хронологически, нито публикувам нещо, което не мога да документирам.

— Приятно ти прекарване сред прашните архиви — подметна весело Пит.

— Нищо не ме въодушевява повече от това да открия нов поглед върху историята на някой забравен бордов дневник или писмо. Освен, разбира се, вкуса на добро вино. Или на вкусно ястие, приготвено от голям готвач.

— Разбира се — усмихна се Пит на себе си, представяйки си едрото тяло на Пърлмутър, което беше пряк резултат от прекомерно хранене и пиене.

— Ще ти се обадя веднага щом попадна на нещо интересно.

— Благодаря ти. — Пит остави слушалката на мястото й и в този момент Сали Морс му извика от балкона, че вечерята е готова. Той също й подвикна, че идва, но не излезе веднага от пулмановия вагон.

Сега, когато му бе отнета ролята в операцията за прекратяване дейността на Къртис Мърлин Зейл, на смъртоносната организация „Вайпърс“ и на картела „Цербер“, Пит се чувстваше изгубен, без посока. Не беше в характера му да стои със скръстени ръце и да наблюдава отстрани. Беше излязъл от пътя и сега ужасно му се искаше да беше завил по-рано и да беше поел по онзи, който бе подминал.