Клайв Къслър
Възкръсналите (57)

55.

Джордино спря колата пред сградата на НЮМА. Пит слезе, наведе се до прозореца и каза на Лорън:

— Не след дълго армията от журналисти и телевизионни камери ще обсадят къщата ти в Александрия. Затова ти предлагам Ал да те закара до хангара, поне за тази нощ. Можеш да спиш на леглото при другите две жени, докато свърши изслушването. А дотогава хората ти ще могат да ти уредят охрана.

Тя подаде глава навън и го целуна леко по устните.

— Благодаря ти.

Той се усмихна и направи знак на Джордино да тръгва.

Пит отиде право в кабинета на Сандекър, който го чакаше заедно с Руди Гън. Адмиралът бе възвърнал доброто си настроение и пушеше с удоволствие една от големите си, навити специално за него пури. Той пристъпи към Пит и се здрависа енергично с него.

— Великолепна работа, великолепна работа! — поздрави го той. — Брилянтен замисъл беше да използваш метален прът с подводни магнитни касетъчни снаряди. Успя да взривиш кърмата на кораба, без да застрашиш някой от пропановите танкове.

— Извадихме късмет, че този замисъл свърши работа — отвърна скромно Пит.

Гън също се ръкува с Пит.

— Остави ни да разчистваме голяма каша.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Вече изработваме договори със спасителните дружества за изваждане на корабните останки. Не бива да стават заплаха за корабоплаването — допълни Гън.

— А пропанът?

— Горните части на танковете са само на девет метра под водата — поясни Сандекър. — Водолазите няма да имат проблем да скачат тръби и да прехвърлят газа в други танкери за втечнен природен газ.

— Бреговата охрана вече постави буйове около корабната развалина и разположи плаващ фар, за да предупреждава влизащите и излизащите плавателни съдове — добави Гън.

Сандекър седна отново зад бюрото си и изпусна голямо кълбо син дим към тавана.

— Как мина изслушването на Лорън?

— В ущърб на Къртис Мърлин Зейл.

Лицето на адмирала доби доволен израз.

— Дали не чувам дрънкане на затваряща се затворническа врата?

Пит разтегна устни в лека усмивка.

— Вярвам, че след като бъде обвинен и осъден, Къртис Марлин Зейл ще прекара останалата част от живота си там.

Гън кимна.

— Подходящ завършек за човек, убил стотици невинни хора в името на парите и властта.

— Няма да е за последен път, когато ще видим типове като Зейл — вметна злокобно Пит. — Въпрос е само на време, преди някой друг социопат да се появи отново.

— Най-добре е да се прибереш вкъщи да си починеш — предложи съчувствено Сандекър. — После си вземи няколко свободни дни за проучвателния ти проект относно Елмор Еган.

— Което ми напомни — намеси си Гън, — че Хирам Йегър иска да те види.

Пит слезе до компютърния етаж на НЮМА и завари Йегър да седи в малкия склад и да гледа коженото куфарче на Еган. Той вдигна поглед при влизането на Пит и посочи с ръка отвореното куфарче.

— Тъкмо навреме идваш. След трийсет секунди то ще почне да се пълни с машинно масло.

— Разписание ли имаш? — попита го Пит.

— Пълненето става последователно. Всеки поток започва точно четиринайсет часа след предишния.

— Имаш ли представа защо точно след четиринайсет часа?

— Макс работи по въпроса — отвърна Йегър, като затвори тежката стоманена врата, която наподобяваше тази на банков трезор. — Затова те повиках да дойдеш в складовото помещение. То е обезопасено със стоманени стени за опазване на важни данни в случай на пожар. Радиовълни, микровълни, звук, светлина — нищо от тях не може да проникне през тези стени.

— Значи куфарчето продължава да се пълни с масло?

— Гледай и ще се увериш. — Йегър погледна часовника си и започна да брои в обратен ред с пръсти. — Сега! — възкликна той.

Пред очите на Пит коженото куфарче на Еган започна наистина да се пълни с масло, сякаш невидима ръка го наливаше.

— Трябва да има някакъв трик.

— Никакъв трик няма — каза Йегър и затвори капака.

— Но как става тогава?

— Макс и аз най-накрая намерихме отговора. Куфарчето на Еган е приемник.

— Нищо не разбирам — каза объркан Пит.

Йегър отвори тежката стоманена врата и тръгна обратно към усъвършенстваната си компютърна система. Макс беше на мястото си и се усмихна, като ги видя.

— Здрасти, Дърк. Липсваше ми.

Пит се разсмя.

— Щях да ти донеса цветя, но нали не можеш да ги държиш.

— Не е забавно да нямаш плътност, тъй да знаеш.

— Макс — намеси се Йегър, — разкажи на Дърк какво открихме за коженото куфарче на доктор Еган.

— Намерих крайното решение за по-малко от час. — Макс гледаше Пит така, сякаш изпитваше нежни чувства към него. — Хирам каза ли ти, че куфарчето се оказа приемник?

— Да, но какъв вид приемник?

— Квантово телепортиране.

Пит се вторачи в Макс.

— Не е възможно. Телепортирането е отвъд царството на днешната физика.

— Същото си помислихме и ние с Хирам, когато започнахме анализите си. Но това е факт. Маслото, което се появява в куфарчето, първоначално се поставя някъде в камера, която измерва всеки атом и молекула. Тогава маслото се променя до квантово състояние, изпратено и преконструирано в приемник до точния брой атоми и молекули, съгласно измерванията от изпращащата камера. Аз, разбира се, имам начин да хиперопростя процесите. Онова, което продължава да ме озадачава, е как маслото бива изпращано през твърди предмети, и то със скоростта на светлината. Надявам се с времето да намеря и този отговор.

— Ти проумяваш ли какво говориш? — попита Пит, напълно смаян.

— Да, проумявам — отвърна уверено Макс. — Макар това да представлява невероятно научно откритие обаче, недей да храниш големи надежди. Няма начин човек да бъде телепортиран някога в бъдещето. Дори да беше възможно да се изпрати и приеме човек на хиляди километри и после тялото му да се пресъздаде, ние няма да сме в състояние да телепортираме ума и информацията, която той е натрупал през живота си. Той ще излезе от приемателната камера с мозъка на новородено. Маслото, от друга страна, е направено от течни въглеводороди и други минерали. В сравнение с човешките, неговият молекулен строеж е далеч по-малко сложен.

Пит седна, опитвайки се отчаяно да сглоби парчетата.

— Струва ми се фантастично, че доктор Еган е изобретил революционен динамичен двигател почти по същото време, когато е конструирал работещ телепортер.

— Той е бил гениален — каза Макс. — Няма съмнение в това. Онова, което го прави дори още по-изключителен, е, че той го е постигнал без армия от помощници или огромна, спонсорирана от правителството лаборатория.

— Вярно — съгласи се Пит, — постигнал го е сам, в тайна лаборатория… чието местоположение ни предстои да открием.

— Надявам се да я откриете — каза Йегър. — Значимостта на Егановото откритие има объркващи съзнанието възможности. Субстанции с основни молекулни структури като масло, въглища, желязна или медна руда и огромно разнообразие от други минерали, могат да бъдат транспортирани без необходимостта от кораби, влакове и товарни камиони. Неговата телепортна система може да пренапише целия свят от транспортиране на продукти.

Пит се размисли над огромния потенциал, после отново се вгледа в Макс.

— Кажи ми, Макс, имаш ли достатъчно данни от куфарчето на доктор Еган, за да пресъздадеш телепортиращо средство?

Макс поклати тъжно главата си като на привидение.

— Не, за съжаление. Нямам достатъчно входен сигнал, който да ме постави на мястото на изпращането. Макар да имам приемната камера на доктор Еган за модел, първоначалната част от системата лежи в изпращащия уред. Мога да работя над проблема с години и пак да не открия разрешението.

Йегър постави ръка върху рамото на Пит.

— Ще ми се да можехме двамата с Макс да ти дадем по-подробна картина.

— Вие свършихте забележителна работа и аз съм ви признателен — каза искрено Пит. — Сега е мой ред да ви дам отговори.

 

 

Преди да се върне в хангара, Пит се отби в кабинета си, за да разчисти бюрото, да прегледа пощата и да отговори на обаждания по телефона. След близо час се улови, че едва се преборва със съня, затова реши, че каквото е свършил за днес, стига. В този момент телефонът иззвъня.

— Ало?

— Дърк! — прогърмя гласът на Сейнт Джулиан Пърлмутър. — Добре че те заварих.

— Сейнт Джулиан? Откъде се обаждаш?

— От Амиен, Франция. Доктор Ереу най-любезно ми разреши да остана в къщата на Жул Верн и аз прекарах нощта тук, изучавайки един бележник, който Хюго и аз открихме скрит от Верн преди близо сто години.

— И той даде ли ти отговорите? — попита Пит с нарастващо любопитство.

— Ти си на вярна следа. Капитан Немо наистина е съществувал, само че истинското му име е било Камерон Амхърст. Бил е капитан в Кралския военен флот.

— А не е Дакар, индийският принц?

— Не — отвърна Пърлмутър. — Очевидно Верн е изпитвал ненавист към англичаните и е променил името на Камерон и отечеството му от Англия в Индия.

— Каква е неговата история?

— Амхърст произлизал от заможно семейство корабостроители и корабособственици. Постъпил в Кралските военноморски сили и бързо се издигнал в чинове. На двайсет и две години вече бил капитан. Роден през хиляда осемстотин и трийсета година и благословен с брилянтен ум, той бил дете чудо и станал инженерен гений. Непрекъснато излизал с различни изобретателни конструкции на кораби и двигателните им системи. За нещастие бил малко луда глава. Когато старите крайни консерватори в Адмиралтейството отказали да разгледат предложенията му, той се обърнал към вестниците и ги наклеветил като невежи хора, страхуващи се от бъдещето. След това най-безцеремонно бил изритан от военния флот за неподчинение.

— Също като Били Мичъл осемдесет години по-късно.

— Сравнението е точно — отвърна Пърлмутър и продължи: — Верн срещнал Амхърст на пътническия лайнер „Грейт ийстърн“, плаващ по Атлантическия океан. Именно Амхърст споделил с Верн желанието си да построи подводен съд, който да плава навсякъде под повърхността на океаните. Той начертал проекти в бележника на Верн и описал подробно революционна двигателна система, която изобретил за радикалната си подводница. Не е нужно да казвам до каква степен Верн бил завладян от думите му. В продължение на четири години той поддържал редовна кореспонденция с Амхърст. След това изведнъж писмата престанали. Верн продължил да пише измислени истории, които го прославили и той забравил за Амхърст… Както знаеш, Верн обичал морето и притежавал няколко яхти, с които плавал около Европа. По време на едно от плаванията му край Дания от морето излязъл морски съд, който приличал на кит, и заплавал редом с ветрохода на Верн. Изуменият Верн и синът му Мишел, който го придружавал, видели как капитан Амхърст се подал от предния люк, помахал им и поканил писателя да се качи на борда му. Предавайки управлението на ветрохода на Мишел, Верн се прехвърлил на изумителния подводен съд на Амхърст.

— Значи „Наутилус“ наистина е съществувала.

Пърлмутър кимна почти с благоговение от другия край на линията.

— Верн научил, че Амхърст тайно построил подводницата си в Шотландия, в една голяма подводна пещера под стръмните скали, в чието подножие се намирала семейната му собственост. Когато плавателният съд бил завършен и преминал успешно изпитанията, Амхърст събрал екипаж от професионални моряци, които били неженени и не били обвързани със семейства. След това отплавал и браздил моретата в продължение на трийсет години.

— Колко време е останал Верн на борда? — попита Пит.

— Верн казал на сина си да върне яхтата в пристанището и да го чака в хотела. Бил поласкан, че старият му приятел го потърсил. Останал близо две седмици на „Наутилус“ — това било действителното име, което дал Амхърст на подводницата.

— А не две години, като героите в романа му?

— То му било повече от достатъчно, за да изучи всеки сантиметър от съда, което Верн съвсем точно описал в книгата си, като си позволил някои писателски волности тук-там. Няколко години по-късно написал „Двайсет хиляди левги под водата“.

— Какво става накрая с Амхърст?

— Според един разказ в бележника на Верн, през хиляда осемстотин деветдесет и пета година един пратеник дошъл в дома му и му предал писмо от Амхърст. В него пишело, че повечето от екипажа на капитана починали и той смятал да се върне в наследствената си къща в Шотландия, но тя била разрушена от пожар, в който загинали всичките му останали роднини. На всичкото отгоре, в пещерата под скалите, където той построил „Наутилус“, станало срутване, та и там не можел да се върне.

— И затова отплавал до „Тайнственият остров“ ли?

— Не — отвърна Пърлмутър. — Верн така преиначил нещата, че вечното жилище на Амхърст и неговата „Наутилус“ никога да не бъде намерено. Поне не за дълго. По-нататък в писмото пишело, че Амхърст открил подобна подводна пещера под река Хъдсън в Ню Йорк, която щяла да стане гроб за него и „Наутилус“.

Пит така се напрегна, че не можа да потисне радостното си възклицание:

— Река Хъдсън?!

— Това пише в бележника.

— Сейнт Джулиан?

— Да?

— Обичам те безкрайно.

Пърлмутър се изкикоти.

— Радвам се да го чуя, скъпо мое момче.