Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (58)

Епилог

В края на август, малко преди зазоряване, Клер Торинети бе открита мъртва в басейна на дома си в Ренселер, простреляна с един куршум в гърдите. Франк седеше на шезлонга, пиеше чист бомбайски джин и слушаше парчето „Полунощно слънце“ отново и отново, и отново. Песента на Джони Мерсер би описала на всеки, който би имал търпение да се заслуша в текста й, начина, по който се чувстваше Франк. Той почина след два дни и общото им погребение беше наистина великолепно — погребаха ги един до друг на един хълм с изглед към реката.

Греко успя да осъди Марти Глейзър и си присвои цялата слава по разкриването на крупна финансова афера. Сега бе изгряваща звезда във Вашингтон и предната седмица бе взела участие в шоуто „Да докажеш невинността“. Камерата продължаваше да я обича, което й бе напълно достатъчно.

Кармайн Даджулия оживя и сега живееше някъде под крилото на програмата за защита на свидетелите. Ако имаше бог, Кармайн трябваше да работи като момче за всичко в някой супермаркет в Небраска, гадното копеле.

Фабрицио Сенца получи инфаркт, докато Ники и Кейси го отвеждаха в ареста, и след един месец умря в затворническата болница на остров Райкърс. Сърцето, което извадиха от тялото му при аутопсията, приличаше на надупчен хартиен плик. Когато впоследствие провери, Кейси установи, че Джането изобщо не е била роднина на Сенца. Вярно, племенницата му беше починала наскоро — някакъв в Таритаун я блъснал с кола и избягал. И абсолютно никаква връзка с Пайк. Франк Торинети бе поръчал смъртта на Пайк като вид застраховка и Фабрицио Сенца просто си беше играл с Пайк преди да го застреля. Старецът така или иначе беше пътник, но онова, което беше изрекъл, отвеждаше жегата далеч от Франк. Може би Фабрицио Сенца бе искал да умре като воин. И го беше направил.

Кейси и Ники отнесоха солидно мъмрене затова, че са допуснали убийството на Пайк, но в крайна сметка всички бяха предоволни, че някой го е очистил. Той отнесе доста тайни в гроба, което бе неимоверно облекчение и за колегите му от СКК. Кейси и Ники продължават да ходят заедно.

Майката на Кейси? Първи стъпки в трезвеността.

Синът на Джак, Дани, бе преместен в затворническия санаториум с умерен режим край Фресно веднага щом излезе от клиниката, точно както искаше Джак Вермилиън. Момчето загина, блъснато от трактор, докато работеше на едно безкрайно лозе. Този южнокалифорнийски ден бе прекрасен и слънчев и Дани вече цял месец не беше вземал наркотици и в мига на смъртта си беше чист и трезвен, според патолозите, които извършиха аутопсията. Както и да е. Толкова за тази история. Не. Чакайте. Остана още едно последно нещо.

Едно последно нещо…

Четвъртък, 21-ви декември

Юнивърсити Парк Тауърс, Олбъни

Индианеца се взираше в стелещия се върху студентското градче сняг. Беше като ябълков цвят, мек, бял и идеално тих. Жълтите прозорци сияеха на фона на тъмните сгради и отвсякъде кънтяха коледни напеви. Индианеца гледаше материализиращите се от черния мрак снежинки и си представяше, че са звезди. Обърна глава към басейна и натежалото от снега покривало. Уютната светлина от мезонета му хвърляше меки кехлибарени отблясъци по затрупаните от снега шезлонги, лятната маса и купола на барбекюто, където беше пекъл пържоли на стария си приятел Джак през онзи първи ден на отдавна отминалото лято. Джак, който тази вечер се прибираше. Беше му се обадил рано сутринта, тъкмо когато започна да вали. Индианеца гледаше тъмната бездна и си мислеше за разговора им — цял ден се въртеше безспир в главата му.

— Здрасти, Индианец, Джак е.

— Джак! Страшно се радвам да те чуя. Къде си?

— В Харисбърг. На летището. Днес ме освободиха.

— Разбрах. Искаш ли да те взема от летището?

— Не. Ще взема такси. Исках да ти кажа нещо.

— Да, разбира се. Кажи.

— Взел си пари от Глейзър, нали?

Индианеца мълча доста време преди да отговори утвърдително.

— Защо?

— Как разбра?

— Фланъри ми каза вчера. Информацията изскочила по време на пълните и откровени самопризнания на Глейзър с цел намаляване на присъдата. Фланъри не искаше да ми казва, но нямаше как. Защо ги взе?

Какво можеше да му отговори, по дяволите? Можеше да опита с истината.

— Бях задлъжнял на ужасно много хора. На Кармайн. На приятелите му. Изгубих няколко доста солидни залагания. Парите от колите не ми стигаха. Бях говорил с някои хора от Уолстрийт за плановете ни относно пенсионния фонд и някой от тях сигурно се е разприказвал пред „Галицин, Шенг и Мънро“. Глейзър ми се обади. Знаеше за паричните ми… затруднения. Помоли ме да организирам среща.

— Във Фронтенак ли?

— Да… Джак, чуй ме…

— Колко ти плати? За да организираш срещата?

— Четвърт милион. Дадох сто хиляди на Кармайн, но са ми останали още. Мога…

— Късно е. Всичко свърши. Чуй какво исках да ти кажа… ти си ми приятел. Добър приятел. Разбирам те. Разбирам защо човек прави някои неща… когато си пред дулото на пистолета, можеш да направиш неща, за които после ще съжаляваш. Аз ги направих. Никой не е по-голям от… съдбата. Всеки може да направи… всичко.

— Господи, Джак… ще съжалявам всеки ден до края на живота си.

— Да… Аз също. Виж… викат моя полет.

— Искаш ли да дойда да те взема?

— Не… Ще ти се обадя. През новата година.

— През новата година? Обещаваш ли? Ще чакам. Приятен полет.

— Обещавам. Приятна вечер и на теб, приятелю.

И линията прекъсна. Това беше преди много, много часове. Преди много, много време. А сега Индианеца стоеше на ръба на покрива, гледаше сгушените в парка сгради на студентското градче, слушаше омайните коледни хорове, а снегът продължаваше да пада от черното вълнено небе, на парцали, точно като венчелистчета от ябълкови цветове.

А дали ако човек пристъпеше в черната вълнена нощ щеше да пада по същия начин? Щеше ли да пада като снега в идеалната тишина? И колко прекрасно щеше да е, ако имаше смелостта да опита.